Определение № 4022 от 13.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 574/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК като е образувано по частна касационна жалба с вх. № 7105/22.01.2024 година, подадена от Г. К. Г., срещу определение № 15 624/21.12.2023 година на Софийски градски съд, ЧЖ-І-Н, постановено по ч. гр. д. № 13 593/2023 година. С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното определение № 39 146/02.11.2023 година на Софийския районен съд, 41-ви състав, постановено по гр. д. № 56 027/2023 година, с което е оставено без уважение направеното с молба с вх. № 303 425/27.10.2023 година от Г. К. Г. искане за освобождаването му от задължението за внасяне на държавна такса по делото в размер на 800.00 лева, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено като се постанови друго, с което искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК да бъде уважено. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Г. К. Г. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд. Г. К. Г. е бил уведомен за обжалваното определение на 15.01.2024 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 7105/22.01.2024 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е приел, че спорно по делото било доколко ищецът Г. К. Г. е физическо лице, за което следвало да бъде признато от съда, че няма достатъчно средства да заплати държавната такса от 800.00 лева, в производството по гр. д. № 56 027/2023 година по описа на Софийския районен съд, 41-ви състав, съответно следва ли да намери приложение разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Съгласно нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, такси и разноски по производството не се внасяли от физически лица, за които било признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. С изречение второ било прието, че по молбата за освобождаване съдът вземал предвид: 1.) доходите на лицето и на неговото семейство; 2.) имущественото състояние, удостоверено с декларация; 3.) семейното положение; 4.) здравословното състояние; 5.) трудовата заетост; 6.) възрастта и 7.) други констатирани обстоятелства. В случая се установявало, че за да обоснове искането си за освобождаване от дължимата държавна такса, която била определена в размера по чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ТДТССГПК), Г. К. Г. бил представил декларация за материално и гражданско състояние от 26.10.2023 година. Декларирал бил единствено, че получава месечен доход от заплата в размер от 2214.00 лева (съобразено с чл. 83, ал. 2, т. 1 от ГПК). Не бил декларирал да притежава имущество, от което можел да се издържа (изискване по чл. 83, ал. 2, т. 2 от ГПК). Декларирал бил, че не бил сключил граждански брак (изискване по чл. 83, ал. 2, т. 3 от ГПК). Декларирал бил също, че не страдал от заболяване, което да налагало постоянни разходи (изискване по чл. 83, ал. 2, т. 4 от ГПК) и не бил декларирал някакви други обстоятелства, които съдът да дължал да обсъди при произнасянето си по искането на Г. за освобождаване от държавна такса. В декларацията изрично било отразено, че на декларатора му била известна наказателната отговорност по чл. 313 от НК, за деклариране на неверни обстоятелства. Първоинстанционният съд служебно бил извършил справки и бил установил, че Г. бил с непрекъснати здравноосигурителни права, т. е. внасял редовно здравноосигурителните си вноски, не бил придобивал недвижимо имущество, както и липсвали данни за участия в търговски дружества. Установено било че Г. бил изтеглил от банкови институции потребителски кредити в размер на сумата от общо 161 500.00 лева, като нямало данни дали кредитите били усвоени от ищеца изцяло и как били ползвани получените средства. С оглед на установеното материално и гражданско състояние на Г. К. Г., въззивният съдебен състав намирал, че молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК била неоснователна. Преценката по основателността на молбата на физическо лице за освобождаване от държавна такса поради липса на достатъчно средства да ги заплати, била предоставена на съда, който бил задължен да я основе на посочените в разпоредбата обстоятелства, относими към наличието или липсата на средства (парични средства, доходи), които да били достатъчни за заплащане на държавната такса. Видно от представената от Г. К. Г. декларация за материалното и гражданско състояние, месечният му доход бил в размер на 2214.00 лева, който бил формиран от заплата. От Г. не били декларирани обстоятелства по чл. 83, ал. 2 от ГПК-за влошено имуществено състояние, които да били основание съдът да приеме, че той няма достатъчно средства да заплати държавна такса от 800.00 лева. Не били посочени и възникналите финансови нужди на Г. К. Г., които били наложили да встъпи като страна по договорите за кредит. По този начин за съда оставало обективно невъзможно да извърши преценка за приоритета между интереса на частния правен субект-ищеца, и интереса на фиска (публичния интерес). Въззивният съд приемал, че Г. К. Г. разполагал с достатъчно средства да заплати по делото дължимата държавна такса от 800.00 лева (доколкото месечният му доход бил в размер повече от два пъти и половина по-голям от минималната работна заплата за страната, която за 2023 година била 780.00 лева). Въззивният съд също така съобразявал, че при декларирания месечен доход от 2214.00 лева, за периода от завеждането на исковата молба в съда-11.10.2023 година до произнасянето от въззивната инстанция (изтекли два месеца), Г. К. Г. бил разполагал с достатъчно време да внесе сумата от 800.00 лева държавна такса по делото. В случай, че Г. желаел да му бъде даден по-дълъг срок за внасяне на държавната такса, то следвало да сезира съда по указания в закона ред (с молба за продължаване на срока по чл. 63, ал. 1 от ГПК), като представи и доказателства за наличие на уважителни причини, които да налагат продължаване на срока (например указанията и по други съдебни производства, в които бил ищец и дължал държавни такси, съответно невъзможност да разсрочи задълженията си по облигационните правоотношения по които бил страна и т. н.). След като било установено, че Г. К. Г. бил в трудоспособна възраст (навършени 29 години), нямал алиментни задължения към ненавършили пълнолетие лица и нямал здравословни проблеми, които да налагали отделяне на средства за лечението му, то не били налице основания за освобождаването му от заплащането на държавна такса в производството по гр. дело № 56 027/2023 година по описа на Софийския районен съд, 41-ви състав. Въззивният съдебен състав не дължал обсъждане на представените с частната жалба документи, доколкото същите били в незаверен от страната препис, съответно не отговаряли на изискването по чл. 183, ал. 1 от ГПК и не били годни доказателства за установяване на отразените в тях обстоятелства. Само за пълнота на изложението следвало да се посочи, че по делото не били налични никакви доказателства от които да се приемел извод, че Г. К. Г. бил временно нетрудоспособен и перманентното се нуждаел от средства за лечение в размер на 250.00 лева месечно. Неоснователно било възражението на Г., че съдът не бил изискал доказателства за разходване на сумите по договорите за кредит. Нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК не вменявала в задължение на съда да изисква от молителя доказателства. Обратно, в тежест на молителя било да представи пред съда доказателства в подкрепа на твърдението си, че средствата с които разполагал, не били достатъчни за да заплати държавната такса (аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК). В случая се установило, че месечният доход на Г. К. Г. от 2214.00 лева бил достатъчен за заплащане на сумата от 800.00 лева-държавна такса по исковото производство. Наличието на облигационни задължения, съответно за анюитетни (месечни вноски по договор)и за банков (потребителски кредити) не водело до единствено възможния извод, че Г. бил лице, което нямало достатъчно средства (по смисъла на чл. 83, ал. 2 от ГПК) да заплати държавната такса от 800.00 лева. Задълженията по облигационните отношения, в които Г. К. Г. доброволно бил встъпил подлежали на предоговаряне, разсрочване, по съгласие на страните. По делото липсвали твърдения и доказателства Г. да бил предприел такива действия по договорите, в които бил страна-кредитополучател. Отделно от това въззивният съд съобразявал, че Г. К. Г. бил имал и възможността да предяви исковата си претенция частично, като съответно заплати държавна такса в по-нисък или минимален размер (съгласно чл. 1 от ТДТССГПК, не по-малко от 50.00 лева). С уважаването на частично предявения иск за парично вземане Г. щял да се ползва от сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право, като щял да има възможност да предяви последващ частичен иск, на същото основание и за същото вземане (в този смисъл била задължителната съдебна практика приета по т. 2 и т. 3 от ТР № 3/22.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2016 година на ОСГТК на ВКС). Държавната такса била дължима по силата на закона и за съдебно производство, инициирано от ищеца в защита на твърдени нарушени негови субективни материални права, което обуславяло и дължимостта на държавната такса, а нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК обхващала само изключенията, за да обезпечала защита на тези физически лица, които действително нямали средства за да покрият екзистенц-минимума на своите нужди и съответно нямали достатъчно средства да платят държавната такса. Да се приемело противното, т. е. че с месечен доход от 2214.00 лева, съдът дължал освобождаване на ищеца от държавна такса в размер от 800.00 лева, щяло да бъде превратно тълкуване на закона, което пряко увреждало интересите на фиска, което този въззивен съдебен състав не допускал. По тези съображения въззивният съд приемал, че частната жалба била неоснователна, а обжалваното първоинстанционно определение следвало да се потвърди, като правилно и законосъобразно. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. К. Г. е поискал въззивното определение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това към кой момент във времето следва да се преценява имущественото състояние на молителя при разглеждането на молба с правно основание чл. 83, ал. 2 от ГПК? и за това как следва да се тълкува поемането на банкови заеми при произнасянето по молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК-като възможност или липса на възможност за заплащане на държавна такса?. По отношение на първият от въпросите се твърди, че определението не е съобразено с практиката на ВКС и по-конкретно с посочените и цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК определения, съгласно които преценката дължима при произнасяне по искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК следва да се осъществява на базата на обстоятелствата за имущественото, семейното и здравословно състояние на лицето, декларирано и установено от съда със съответните доказателства към момента на подаване на исковата молба. Въпросът е включен в предмета на делото, но не обуславя допускането на исканото от Г. касационно обжалване. Съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от възприетото в посочената съдебна практика становище относно момента, към който ес извършва преценката по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Той е преценявал получените от Г. банкови кредити, изтеглени през предшестваш период, доколкото същите се отразяват на имущественото състояние на касатора, а оттам и на възможността му да заплати дължимата се по делото държавна такса. Съдът не е приемал, че сумите по кредитите са налични към този момент, а това как тези кредити и евентуалните задължения на Г. по тях се отразяван на цялостното му имуществено състояние, а оттам и на възможността му да заплати дължимата се за исковото производство държавна такса. При това изводите на въззивния съд са базирани основно на получаваното от касатора възнаграждение. Вторият от въпросите също не обосновава допускането на определението на Софийски градски съд. Преценката за това дали имущественото състояние на ищеца му позволява да заплати дължимата се държавна такса се извършва въз основа на всички декларирани и събрани по делото доказателства за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 от ГПК, от които кредитите и заемите са част. При това как последните се отразяват на възможността за заплащане на държавната такса се преценява с оглед на конкретните параметри на договора-размер на сумата и на погасителните вноски, срок за погасяване, дължима се лихва, гратисни периоди други, като се вземе предвид и отражението на кредита върху имущественото състояние на ищеца с оглед на останалите доказателства за това състояние. Предвид на това в едни случаи кредита или заема могат да се отразят негативно на имущественото състояние на ищеца, но е възможно въобще да не се отразяват или тяхното отражение да е незначително. Затова не може да се даде еднопосочен отговор на поставения от Г. втори въпрос, какъвто се иска с оглед на формулировката му. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 15 624/21.12.2023 година на Софийски градски съд, ЧЖ-І-Н, постановено по ч. гр. д. № 13 593/2023 година, по подадената против него от Г. К. Г.. частна касационна жалба с вх. № 7105/22.01.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение