Определение № 94 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4058/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 11570 от 16.07.2020 г. по в. гр. д. № 4685/2019 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение от 08.07.2019 г. по гр. д. № 12626/2014 г. на Софийски градски съд, 1-5 с-в, с което е бил отхвърлен в осъдителната част предявеният от „Илиянка Илиева“ ЕООД против „Счетоводна компания Евростандарт“ ООД иск по чл.108 ЗС за предаване владението на недвижим имот в [населено място], район „С.“, [улица], офис № 3 с площ 82,62 кв. м., находящ се на първи жилищен етаж от сградата, построена в УПИ ........ от кв....по плана на [населено място], вестн.“Х. С.“. Със същото решение въззивният съд е оставил без разглеждане жалбата на „Илиянка Илиева“ ЕООД срещу решението на първата инстанция по чл.108 ЗС в установителната му част, тъй като липсва правен интерес за обжалване на решението в частта, с която правото на собственост на жалбоподателя върху спорния имот е било признато за установено. Въззивният съд е приел, че ищецът „Илиянка Илиева“ ЕООД към момента на подаване на исковата молба е бил собственик на спорния офис, но въпреки това искането за предаване владението на офиса не следва да бъде уважено, тъй като ответникът „Счетоводна компания Евростандарт“ ООД се намира в имота на правно основание – договор за наем. Този договор е сключен на 20.03.2009 г., срокът му е бил продължен до 30.09.2029 г., като страните са се съгласили, че наемната цена е предварително заплатена на 01.06.2009 г. Обсъден е и предварителният договор от 05.06.2009 г., с който страните са се задължили да сключат окончателен договор за продажба на същия имот срещу заплащане на цена от 115 000 евро с включен ДДС, изплатена изцяло на 01.06.2009 г., както и представеното пред въззивната инстанция ново писмено доказателство – влязло в сила решение от 25.07.2016 г. по гр. д. № 1211/2009 г. на СГС, VI-3 състав, с което е уважен предявеният от „Счетоводна компания Евростандарт“ ООД против „Илиянка Илиева“ ЕООД иск по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен. Направен е извод, че след влизане в сила на решението по чл.19, ал.3 ЗЗД ответникът вече се легитимира като собственик на имота, в чиито правомощия се включва и владението му. Прието е за неоснователно оплакването на „Илиянка Илиева“ ЕООД, че първоинстанционното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът е преценявал представените от ответника доказателства, а е следвало да постанови неприсъствено решение. Ищецът своевременно е поискал постановяване на неприсъствено решение, но не са били налице процесуалните предпоставки за това, ето защо правилно първоинстанционният съд с определение по чл.239, ал.3 ГПК от 06.03.2019 г. е отхвърлил това искане. Не е налице пасивно поведение от страна на ответника – той е подал отговор на исковата молба, съдържащ правоизключващи възражения, които е подкрепил с доказателства, а в първото съдебно заседание оспорването е поддържал процесуалният представител на ответника. Приети са за неоснователни доводите на ищеца за липса на представителна власт на адвоката на ответника. Съдът се е позовал на представеното по делото пълномощно, както и на разрешенията, дадени с ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че договор, сключен с лице, което е действало като представител, но без представителна власт, е в състояние на висяща недействителност /а не нищожност/, като при липса на потвърждаване на действията на мнимия представител на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът и неговите правоприемници. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца „Илиянка Илиева“ ЕООД. Жалбоподателят счита, че предпоставките за постановяване на неприсъствено решение са били налице, тъй като ответникът е бил представляван от адвокат без представителна власт. Налице била експертиза в този смисъл, намерена в адвокатска стая преди откритото съдебно заседание. Ответникът си написал определение от името на съда, което не било рядкост за него. Доказателството за липса на представителна власт не било отречено от ответника в о.с.з. Освен това въззивният съд не е посочил императивните правни норми, на които се опира и е обсъждал въпроси извън оплакванията във въззивната жалба, а не е обсъдил единственото оплакване в тази жалба. Решението било непонятно в частта, с която жалбата е оставена без разглеждане, тъй като спор по собствеността на офиса не е имало. В изложението към жалбата се поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне поради това, че въззивното решение е недопустимо, както и поради това, че то противоречи на практиката на ВКС – решение № 157/29.11.2010 г. по т.д. № 262/2010 г. Ответникът в производството „Счетоводна компания Евростандарт“ ООД оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска. Единственото оплакване в жалбата и изложението към нея е за недопустимост на въззивното решение. Съгласно чл.280, ал.2 ГПК, в редакцията, приета с ДВ, бр.86/2017 г., а преди това – съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да се допусне и служебно при вероятност то да е недопустимо. Такава вероятност обаче в случая не е налице. Според посоченото от жалбоподателя решение № 157/29.11.2010 г. по т.д. № 262/2010 г. на ВКС, ТК, въззивното решение е процесуално недопустимо, когато с него не е отстранена недопустимостта на първоинстанционното решение, произтичаща от това, че не е постановено неприсъствено решение, въпреки наличие на процесуалните предпоставки за това. Настоящият случай не е такъв. На първо място – искането за постановяване на неприсъствено решение е направено за първи път от ищеца с молба от 06.03.2019 г., след като вече е проведено първото съдебно заседание на 11.07.2018 г. По-същественото обаче е това, че съгласно чл.238, ал.1 ГПК неприсъствено решение се постановява, ако ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се е явил в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие. Точно тези изисквания обаче в случая са спазени – по делото своевременно е постъпил отговор на исковата молба, подписан от пълномощника на ответника адвокат А. И., с приложено адвокатско пълномощно. Както правилно е посочил въззивният съд, в отговора на исковата молба се съдържат правоизключващи възражения, а в първото съдебно заседание адв. И. е заявил изрично, че поддържа тези възражения. Въпросът дали пълномощното действително е подписано от ответното дружество и дали с него се учредява валидно представителна власт касае само ответника и неговия процесуален представител и този въпрос не може да се повдига от насрещната страна в процеса, както правилно е приел и въззивният съд. Правилно при произнасянето си по чл.239, ал.3 ГПК съдът е отхвърлил искането за постановяване на неприсъствено решение, тъй като по настоящото дело предпоставките за това липсват. Не е налице противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателя решение на ТК на ВКС, тъй като фактите по двете дела са различни и от това произтича различният резултат. Въпросът по чл.280, ал.1 ГПК, по който съставът на ВКС е допуснал касационно обжалване, е какви са правните последици от непроизнасянето на първоинстанционния съд по направено от ищеца искане за постановяване на неприсъствено решение с посочените в ГПК актове – определение по чл.239, ал.3 ГПК или неприсъствено решение, и вместо това е постановил решение по общия исков ред. По този въпрос е прието, че съдът е длъжен да се произнесе с определение по чл.239, ал.3 ГПК, ако счете, че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение и направеното искане за такова решение следва да се отхвърли. В настоящия случай въззивният съд е действал в пълно съответствие с посоченото решение на ВКС, като е постановил определение по чл.239, ал.3 ГПК, с което е отхвърлил искането. Резултатът по двете дела обаче е различен, тъй като в разглеждания от ВКС случай не е имало определение по чл.239, ал.3 ГПК. Тази разлика обаче не сочи на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по правния въпрос, разгледан от ВКС, въззивният съд е действал в пълно съответствие с приетото от касационната инстанция. Това изключва възможността за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,