Определение № 679 от 11.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1598/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата А. Х. Л., чрез адв. Т. Б. и адв.С. С. против решение № 50/04.02.2020 г.по в.гр.дело № 689/2019 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 135/27.05.2019 г.по гр.дело № 851/2018 г. на Ботевградския районен съд, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422, вр.чл.86 ЗЗД от А. Х. Л. против Б. И. В. за признаване за установено, че Б. И. В. дължи на А. Х. Л. сумата от 12 500 лв., представляваща дължима неплатена част от продажната цена по предварителен договор от 03.01.2017 г. за покупко – продажба на новообразувани ПИ № 5 в масив 216 по плана на новообразуваните имоти на [населено място], махала „Ц.“ с площ от 600 кв.м., едно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда с РЗП от 83.75 кв.м. и сумата 1047.23 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 13.05.2017 г. до 09.03.2018 г., ведно със законната лихва от 10.03.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед № 1393/13.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № 439/2018 г. на Ботевградския районен съд. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния и съществени процесуални нарушения. В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. Може ли да се счита, че когато продавач по нотариална сделка на недвижим имот декларира, че е получил продажната цена, вписана в нотариалния акт, прави извънсъдебно признание на неизгоден за него факт, а именно, че се е съгласил на занижена продажна цена на имота, по-ниска от тази, уговорена в предхождащ предварителен договор, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Въпросът съдът уточни съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за задължението на съда при спор между страните да тълкува клаузите на договора като съобрази тяхната взаимовръзка с оглед установяване на действителната воля на страните, според критериите на чл.20 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, решен в противоречие с практиката на ВКС, 4. Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото, решен в противоречие с практиката на ВКС, 5. Когато е сключен предварителен договор за покупко-продажба на основание чл.19,ал.3 ЗЗД с ясно договорена цена и впоследствие в нотариалния акт за покупко-продажба, по волята на страните тази цена е занижена до размера на данъчната оценка на продавания имот по ЗМДТ или е незначително по-висока от данъчната оценка, следва ли да се счита, че цената е предоговорена валидно между страните или следва да се счита, че цената не е предоговорена, а е сключена симулативна сделка по чл.26,ал.1,пр.2 ЗЗД/заобикаляне на закона/ с цел избягване на данъчно облагане по действителната цена по сделката? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по жалбата Б. И. В., чрез адв.Б. М. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.422,ал.1 ГПК, вр.чл.200,ал.1 ГПК и чл.422,ал.1 ГПК, вр. Чл.86 ЗЗД. От фактическа страна е прието за установено, че на 03.01.2017 г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот между ищцата А. Л., С. Т., В. П., М. П. и Ц. И. в качеството им на продавачи и ответника Б. В., в качеството му на купувач. Прието е също, че по силата на този договор страните са уговорили продавачите да прехвърлят на купувача собствеността върху притежавания от тях недвижим имот – новообразуван поземлен имот № 5, масив № 216 по плана на [населено място], [община], махала „Ц.“, с площ от 600 кв.м., заедно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, с разгърната застроена площ от 83,75 кв.м. на цена от 50 000 лева. Съгласно чл. 2 от договора страните са уговорили продажната цена да бъде заплатена, както следва – сумата от 25 000 лева да бъде платена като задатък при подписването на предварителния договор и сумата от 25 000 лева при сключването на окончателния договор за покупко-продажба. В чл. 2, т. 1 и т. 2 от договора е уговорено всеки от продавачите каква сума следва да получи от цената. Съгласно чл. 2, т. 1.1 ищцата следвало да получи сумата от 12 500 лева по посочена банкова сметка при подписване на предварителния договор, а според чл. 2, т. 2.1 от договора следвало да получи сумата от 12 500 лева при сключване на окончателния договор. Според чл. 5 от договора страните са се задължили да сключат окончателен договор до 30.04.2017 г. Прието е за безспорно по делото, че ищцата е получила от ответника сума в размер на 12 500 лева. Прието е за установено от представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот /№/, том II, рег. /№/, дело 205 от 2017 г., че на 12.05.2017 г. А. Л., С. Т., В. П., М. П. и Ц. И. в качеството на продавачи прехвърлили на ответника Б. В., в качеството на купувач, недвижимия имот по предварителния договор от 03.01.2017 г. – новообразуван поземлен имот /№/, масив № 216 по плана на [населено място], [община], махала „Ц.“, с площ от 600 кв.м., заедно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, с разгърната застроена площ от 83,75 кв.м. срещу цена от 3700 лева, която е малко над данъчната оценка на имота. Посочено е, че страните са декларирали пред нотариуса, че това е действителната цена на сделката, както и че тя е платена от купувача на продавачите. Приел е, че нотариалният акт, в който е отразено заявление на страните, че продажната цена е заплатена, има обвързваща доказателствена сила само относно факта на направеното пред нотариуса изявление, но не и относно факта на плащането. Прието е, че в тази част нотариалният акт има значението на частен свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила срещу продавача, тъй като е подписан от него. Изведен е извод, че ищцата е направила извънсъдебно признание на неизгоден за нея факт, че е получила цената по процесния договор за покупко-продажба. Прието е, че основният довод на ищцата е, че договорът за покупко-продажба, обективиран в посочения нотариален акт е сключен в изпълнение на предварителния договор от 03.01.2017 г., както и че действителната продажна цена е тази по предварителния договор, а посочената в нотариалния акт цена е привидна. Прието е също, че когато страна по окончателен договор за покупко-продажба иска да установи симулативността на посочената в него продажна цена, тя може да направи това чрез обратно писмо или чрез друг документ, представляващ начало на писмено доказателство и обуславящ допустимостта на свидетелски показания за пълното ѝ доказване. Посочил е, че начало на писмено доказателство може да бъде и сключен между страните и неоспорен предварителен договор с посочена в него различна по размер продажна цена. Според съда когато самият предварителен договор разкрива напълно привидността на изразеното в бъдещия окончателен договор съгласие, например чрез изрични клаузи, че в окончателния договор продажната цена ще бъде посочена в друг размер, тогава той представлява обратно писмо и не е необходимо да бъде подкрепен със свидетелски показания. Приел е, че в настоящия случай предварителният договор не съдържа клаузи, уреждащи продажната цена в окончателния договор да бъде различна. Приел е също, че по делото не е представен и друг документ, от който да се установява твърдяната от ищцата симулативност при определянето на цената по договора за покупко-продажба. Съдът е приел, че това не се установява и от показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели. Според съда от показанията на свидетелите П. М., К. Л. и А. К. е установено, че страните по предварителния договор са коментирали отстъпка от цената, тъй като купувачът е констатирал недостатъци в имота и необходимостта от извършването на ремонт. Посочил е, че само свидетелката Ц. И., която е страна по двата договора, дава сведения, че нотариусът при прочитане на нотариалния акт е посочил цена в размер на 50 000 лева. Приел е, че в тази част показанията на свидетелката не съответстват на посочената в нотариалния акт цена, който представлява официален документ, че съгласно чл. 164, ал. 1, т. 2 от ГПК е недопустимо със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на официален документ. Нотариусът, в рамките на своята удостоверителна компетентност, е удостоверил, направените пред него волеизявления на страните, че продажната цена е в размер на 3700 лева. По тези съображения въззивният съд е преценил за неоснователни доводите на ищцата във въззивната жалба. Формиран е извод за неоснователност на предявения иск. По иска с правно основание чл.422,ал.1 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД е прието, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, която при липсата на определен ден за изпълнение настъпва в зависимост от това дали длъжникът е поканен да изпълни от кредитора, според чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Прието е също, че за уважаване на предявения иск е необходимо да се установи наличието на предпоставките: възникването на главен дълг и изпадането на длъжника в забава. Приел е, че поради неустановяване на задължение за заплащане на продажна цена по договора за продажба е неоснователен и акцесорният иск за заплащане на мораторна лихва за периода от 13.05.2017 г. до 09.03.2018 г. При тези съображения първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени е потвърдено. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Жалбоподателката се е позовала на допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – правният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на ВКС. Не е цитирана задължителна практика на ВКС и ВС, нито практика на ВКС, обективирана в решения на състави, постановени по чл.290 ГПК, съответно към изложението се са приложени такива решения. С оглед на това съдът намира, че основанието за допускане на касационно обжалване по [жилищен адрес]ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос не е установено. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С решение № 215/21.03.2018 г. по т.дело № 2233/2016 г. на ВКС, II т.о.,постановено по чл.290 ГПК е прието, че на тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Посочено е, че тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. С решението е прието, че тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос е разрешен в съответствие с тази практика на ВКС. Действителната воля на страните относно елементите на договора за покупко-продажба, извършена с нотариален акт № 45 от 12.05.2017 г., включително и относно цената на продадения недвижим имот е установена, като съдът се е съобразил с критериите, установени в чл.20 ЗЗД - отделните договорни уговорки са тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Поради това не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос – да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по трети и четвърти въпрос. С решение № 3/15.03.2016 г. по гр.дело № 2526/2015 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора – т.р.№ 1/2013 г. ОСГТК. При обсъждане на доказателствата и доводите следва да се вземат предвид и направените от страните признания на неизгодни за тях факти, които преценени по правилото на чл.175 ГПК, с оглед обстоятелствата по делото биха обосновали основателност или неоснователност на исковата претенция. С решение № 92/06.11.2019 г. по т.дело № 2100/2018 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК са възприети разясненията в т.2 т.решение № 1/2013 г. на ОСГТК според които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Възприето е и разрешението по т.19 от ТР№1/2001г. ОСГК, съгласно което при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Взета е предвид и постоянната практика на ВКС, обективирана в решения на състави по чл.290 ГПК, според която, за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърдения и възражения на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, ал.2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 ГПК. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. По същият начин са разрешени правните въпроси в останалите цитирани от жалбоподателката решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правните въпроси не са разрешени в отклонение от тази практика на ВКС. С обжалваното решение въззивния съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, формирал е свои фактически и правни изводи по предмета на спора, съответно е обсъдил и доводите във въззивната жалба, което е намерило израз в мотивите на решението. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението, тъй като жалбоподателката не е обосновала допълнителното основание по т.3-та. Не е посочила какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на чл. 19,ал.3 ЗЗД, чл.183 и чл.200 ЗЗД, чл.26,ал.1 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката А. Х. Л.. С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.3 и чл.81 ГПК в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 2700 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.