Определение № 3015 от 14.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 144/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 377/16.10.2023г. по в.гр.д.№ 574/2023г. по описа на Окръжен съд Перник, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен предявения от М. Н. Г. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление в размер на 1 000 лева и е отхвърлен за разликата до обжалвания размер от 2500 лева. Касаторът Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като обуславящ изводите на въззивната инстанция, е поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпросът за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка. Изведен като разрешен в противоречие с т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, и с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС е и въпросът за задължението на въззивния съд да мотивира решението си, доколкото се твърди, че в обжалваното решение липсват мотиви досежно причинно –следствената връзка между незаконното обвинение и заявените за репарация вреди. Насрещната страна по жалбата – ищецът М. Н. Г., не е депозирал отговор по чл.287, ал.1 ГПК. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да уважи предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 1 000 лева, въззивният съд е взел предвид следните конкретно установени по делото обстоятелства: 1/ от една страна - свързаните с наказателното преследване: обвинението срещу ищеца за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, което не е тежко; наказателното производство в двете му фази-досъдебна и съдебна фаза ( на три инстанции) е продължило от 19.11.2020 г. до 17.01.2022 г. т.е. за една година и почти два месеца; процесуалното участие на ищеца е било незначително; ищецът е търпял мярка за неотклонение „подписка“ и 2/ от друга страна, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца, като тук са съобразени: характера на търпените неимуществени вреди - обичайните такива (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, уронване на доброто име) и предходните осъждания на ищеца с наказание „лишаване от свобода“, което е изтърпял. Съпоставката на очертаните по- горе две групи обстоятелства е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение, който отговаря на обществено икономическите условия в страната и не би довел до неоснователно обогатяване на ищеца, е 1 000 лева. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси са обуславящи, но с обжалваното решение не са разрешени в отклонение от практиката на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането. Справедливостта изисква също сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите, извън обичайните, т.е. "специфичните" такива като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения или в обичайната му битова, обществена и професионална среда и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. Въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения на съдебната практика, като е присъдил обезщетение само за обичайните неимуществени вреди, а определяйки глобалния размер на обезщетението е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост. Несъгласието на касатора с конкретния размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Сочените от касатора решения, с които обосновава тезата си, че справедливостта изисква сходно разрешаване на идентични случаи, касаят деликти от преди 2009г. и това е достатъчно основание да бъде отречено значението им за настоящия спор, при който обществено-икономическата обстановка, която следва да бъде съобразена при определяне на обезщетението, е 10 години по –късно. В обобщение, няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и съдът