Определение № 46 от 05.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2257/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „МУРАТОВ ПРОПЪРТИ“ ЕООД, гр. Пловдив срещу решение № 8661 от 18.12.2019 г. по гр. дело № 15741/2018 г. на СГС /Софийски градски съд/, ГО, II – Д въззивен състав. Ответниците – П. К. Р. и Н. Р. Р. в отговорите по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържат становище за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличие на правен интерес, от страна по делото и по отношение на съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на четвърто отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения: С обжалваното въззивно решение, състав на СГС е отхвърлил предявените от настоящия касатор - „МУРАТОВ ПРОПЪРТИ“ ООД, гр. Пловдив, сега „МУРАТОВ ПРОПЪРТИ“ ЕООД, гр. Пловдив против П. К. Р. и Н. Р. Р. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място], СО-район „С.“, [улица], представляващ поземлен имот с пл. № ... от кв. ... по плана на [населено място], м. „...“, целият с площ от ... кв.м., при съседи по нотариален акт: Н. А., П. Б., К. и нова улица и по скица: имот с пл. № ..., имот с пл. № ..., имот с пл. № ... и [улица], заедно с построената в него жилищна сграда на един етаж, състояща се от две стаи, кухня и антре, сключен на 22.05.2008 г. между „МУРАТОВ ПРОПЪРТИ“ ООД, гр. Пловдив чрез управителя П. К. Р. и Н. Р. Р., обективиран в нотариален акт № 115, дело № 105/2008 г. на нотариус с район на действие СРС и с правно основание чл. 108 ЗС относно описания имот, като е осъдил ищеца да заплати на Н. Р. Р. сумата 1300 лв., разноски за първата и въззивната инстанция, а на П. К. Р. сумата 900 лв., разноски за въззивната инстанция. Касаторът е поставил въпрос със следното съдържание: „Приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД в случай на договаряне на органен представител на търговско дружество лично със себе си ?“. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС /решение № 14/27.01.2017 г. на състав на II т.о. и решение № 217/10.03.2018 г., състав на I т.о./, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона. Страната поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, както и че въззивното решение е очевидно неправилно. Кратко е изложила, че в мотивите си „СГС по същество приема, че управителят може да договаря сам със себе си, без изрично упълномощаване, въпреки разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, и в случаи на вреди да носи отговорност по реда на чл. 145 от ТЗ“. Страната е посочила, че „Решението е очевидно неправилно поради противоречието му с нормата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД и с константната практика на ВКС изложена цитираните по – горе решения“. Други доводи няма. Цитираният въпрос не произтича от мотивите на въззивния съд. Съставът е приел от фактическа страна следните обстоятелства: процесният имот е придобит от дружеството на 27.11.2007 г. на основание договор за покупко – продажба, сключен с Г. Т., Г. С. и М. С. за сумата 13155 лв., предмет на нотариален акт № 175, том ХI, рег. № 27537, дело 1958 на нотариус с рег. № 274 на НК; на 15.05.2008 г., общото събрание на дружеството е приело решение придобитият по-рано недвижим имот да бъде продаден за сума „не по-малко от 20000 лв.“, като всички дейности по договарянето и продажбата се възлагат на управителя П. Р.; на 22.05.2008 г., дружеството чрез управителя П. Р. е продало процесния имот на Н. Р. – съпруг на П. Р. /удостоверение за граждански брак, сключен на 18.10.1987 г./ за 21000 лв., като в цитирания нотариален акт е отразено заявление на продавача, че е получил от купувача продажната цена изцяло, преди подписване на договора; общото събрание на дружеството е приело решение за освобождаване на управителя П. Р. и за освобождаването й от отговорност за управлението на дружеството; направени са констатации, затова че на 22.05.2008 г., П. Р. е открила банкова сметка на името на дружеството, както и че на същата дата, Н. Р. е превел сумата 21000 лв. по сметка на дружеството с основание на превода – „покупка на недвижим имот“; изложени са констатации за изтегляне на тази сума от П. Р., както и за липсата на отразяване на постъпленията от процесната сделка по счетоводните и банкови сметки на дружеството, а също така за установяване с графологическа експертиза, че подписът върху протокола от общото събрание на съдружниците от 15.05.2008 г. е положен от М. Й.; разгледана е присъдата по нохд № 5353/2011 г. на СРС, влязла в сила на 27.11.2014 г., с която П. Р. е призната за невиновна за престъпление по чл. 220, ал. 1 НК; обсъдено е решение по гр. дело № 368/2018 г. на РС – Разлог, като е прието, че ответниците не са били страни в производството, поради което субективните предели на силата на пресъдено нещо не се разпростират по отношение на тях. При така приетите за установени факти, съставът е обосновал като решаващи няколко правни извода. С първият извод е обосновано разбирането, съгласно което разясненията в т. 2 от ТР № 3/2013 от 15.11.2013 г. по т. дело № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС визират хипотезата на множествено представителство, случаите, в които две договорящи юридически лица имат органен представител, който е едно и също физическо лице и се констатира, че ищецът твърди наличието на различна хипотеза – управителката на дружеството била сключила процесния договор със съпруга си. Посочено е още, че е формирана практика на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, визираща хипотеза на сключена търговска сделка между дружеството, представлявано от управителя и самия управител в качеството му на физическо лице, при която на органния представител е признато правото волята му като физическо лице да бъде счетена във външните отношения спрямо трети лица за воля на юридическото лице, но не и в отношенията със самия него. Въззивният съд е направил разграничение за конкретния случай, като се е позовал на приетите и реализирани във времето решения на общото събрание на „МУРАТОВ ПРОПЪРТИ“ ООД, [населено място] – първото, прието на 15.05.2008 г., с което решено да бъде продаден процесния имот, като всички дейности по договарянето и продажбата се възлагат на управителя П. Р. и второто, с което Р. е освободена от отговорност за управлението на дружеството по реда на чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ. Решаващите изводи, обусловили изхода на делото отразяват виждането на състава, че в случая решението на общото събрание за освобождаването на ответницата П. Р. от отговорност за управлението на дружеството, представлява признание, че действията й при управление на дружеството са били осъществени при полагане на дължимата грижа, което според съда е пречка за ангажиране на отговорността й и означава, че управителката е сключила сделката в рамките на зададените с решение на общото събрание параметри, както и, че е пречка за ангажиране на отговорността й. Цитираният въпрос не е поставен по тези правни разрешения. Със същия е очертана хипотеза по приложение на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, произтичаща от становище на страната, за договаряне на ответницата П. Р. лично със себе си, която не отговаря на приетите от състава за установени факти, както и на обоснованите правни разрешения. Процесната сделката е сключена между „МУРАТОВ ПРОПЪРТИ“ ООД, гр. Пловдив като продавач, действащ чрез управителката П. Р. и Н. Р. като купувач. Видно от цитирания нотариален акт, П. Р. не фигурира като купувач в договора. Съпругът й, Н. Р. може сам да извършва материалноправни действия на разпореждане – в конкретния случай да придобие процесния имот, като от волята на неучаствалия съпруг зависи тяхното оспорване, а в случая извършените действия по придобиване на имота са валидни, няма данни за тяхното оспорване по реда и в сроковете, регламентирани в чл. 24, ал. 4 СК. Следователно хипотезата, обективирана в практиката на състави на ВКС, на които се позовава касатора не отговаря на настоящия случай, респективно не обуславя приложимост на приетите в нея правните разрешения, предвид липсата на сходство на хипотезите, разгледаните от ВКС и осъществената по делото. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложените съображения е необвързаността на цитирания въпрос с решаващите изводи на въззивния съд, съгласно които посоченото решение на общото събрание за освобождаване на Р. от отговорност по реда на чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ е окачествено като признание на дружеството, затова че действията й при управление на дружеството са осъществени при полагане на дължимата грижа, както и че ответницата е сключила процесния договор в рамките на зададените с решение на общото събрание параметри, т.е. договарянето е реализирано в съответствие с волята на представлявания правен субект - „МУРАТОВ ПРОПЪРТИ“ ООД, [населено място]. От изложеното следва, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а освен това не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - не са мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по цитирания въпрос в изложението, а и не е съобразено, че спрямо едно и също общо основание /правен въпрос/ не може да се въвеждат различни допълнителни основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като те визират самостоятелни предпоставки за селектиране на касационната жалба. Касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, като в изложението кратко е изложил доводи само по твърдението си за наличие на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Настоящата инстанция, след служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното решение намира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или недопустимост. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Решението е и процесуално допустимо, като е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск по чл. 26, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 108 ЗС, както и е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба. Затова следва да се приеме, че същото решение е процесуално допустим съдебен акт. Следователно не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК и касационно обжалване не следва да бъде допуснато на това основание. Другото основание – по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, също така не е налице. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая касаторът счита, че очевидната неправилност на въззивното решение се състои в приетото от съда, че „управителят може да договаря сам със себе си, без изрично упълномощаване, въпреки разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, и в случай на вреди да носи отговорност по реда на чл. 145 от ТЗ“. Посочил е още, че „Решението е очевидно неправилно поради противоречието му с нормата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД и с константната практика на ВКС, изложена цитираните по-горе решения“. Други доводи не са изложени. Посоченото от страната като прието от съда, не се съдържа в мотивите на въззивното решение. СГС не е приел, че„управителят може да договаря сам със себе си, без изрично упълномощаване“. Приел е, както вече пространно се отрази по - горе, че решението на общото събрание за освобождаването на ответницата П. Р. от отговорност за управлението на дружеството, представлява признание, че действията й при управление на дружеството са били осъществени при полагане на дължимата грижа, което според съда е пречка за ангажиране на отговорността й, и означава, че управителката е сключила сделката в рамките на зададените с решение на общото събрание параметри. Следователно становището за нарушение на закона не се основава на решаващи мотиви на съда, а и като довод не е относимо към чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като не може да се квалифицира като порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, а като оплакване по чл.281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в настоящето производство. Освен това поддържайки, че решението е очевидно неправилно поради противоречие с константната практика на ВКС, страната допуска смесване на основания за допускане на касационно обжалване, като отъждествява състава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Следователно и с тази част от изложението не са мотивирани предпоставки за допускане на касационно обжалване. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото, касаторът следва да заплати на ответницата по жалбата П. Р. разноски за касационното производство в размер на сумата 900 лв., а на ответника Н. Р. разноски за касационното производство в размер на сумата 900 лв., които са установени от представените по делото договори за правна защита и съдействие. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на четвърто отделение