Определение № 50256 от 19.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1189/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Й. Т. Н., Н. Н. Н. и Н. Т. В., тримата от [населено място] срещу решение № 280 от 09.12.2019 г. по в. т. д. № 416/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 168 от 25.02.2019г. по т. д. № 743/2018 г. за отхвърляне на предявения срещу „Банка ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл. 439, ал. 2 във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците не дължат на банката конкретно посочени суми по договор за жилищен и ипотечен кредит № 17/17295304 от 29.06.2009 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразено е несъгласие със становището на решаващия състав, че погасяването по давност на изпълняемото право на банката не следва да се преценява отделно по отношение на длъжника и на ипотекарните гаранти, както и с извода, че приложима към настоящия случай задължителна практика е ППВС № 3/1980 г., а не т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГК на ВКС. Касаторите преценяват като неоснователен и отказа на въззивния съд да се произнесе по възраженията им, че давността за процесното вземане е 3-годишна, доколкото не са изрично заявени в исковата молба, а по-късно, като твърдят, че позоваването им на изтекла давност е напълно достатъчно, без да е необходимо да се конкретизира в кой точно момент е настъпило погасяването. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Погасяването по давност на изпълняемото право на банката следва ли да бъде преценено отделно по отношение на длъжника и на ипотекарните гаранти; Доколкото погасяването по давност се основава на период на бездействие на кредитора, то следва ли да се пренебрегва бездействието на кредитора спрямо ипотекарните гаранти и същите да бъдат поставяни в ситуация да отговарят за увеличени лихви, само защото кредиторът неуспешно е търсил изпълнение само от главния длъжник, но е прекъсвал по този начин погасителната давност; 2. Следва ли да се счита за висящо изпълнително производство по смисъла на т. 10 от ТР 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС за отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. към момента на датата на обявяването на ТР, когато изпълнителното производство не е било прекратено с постановление на съдебния изпълнител; 3. Следва ли да се зачита срокът на висящност на изпълнителното дело от момента на образуването му до момента на прекратяването му поради перемпция като срок, през който давността е спряна на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, когато изпълнителното дело се явява ex lege прекратено към момента на датата на обявяването на ТР 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС с оглед разпоредбата на чл. 116, б. „б“, изр. 2 ЗЗД, тъй като ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; 4. Започва ли новата 3-годишна давност да тече от последното изпълнително действие по всички изпълнителни дела по силата на закона или е в зависимост от датата на обявяване на тълкувателното решение“. Ответникът по касация – „Банка ДСК“ ЕАД, ФЦ-Варна – не заявява становище по касационната жалба. С определение № 231 от 27.11.2020 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед обстоятелството, че по същото вече е постановено Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г., производството следва да бъде възобновено. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд е приел за безспорно установено, че: Между страните е сключен договор за жилищен и ипотечен кредит от 29.06.2009 г., с който „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на ответника Н. Т. В. кредит в размер на 27 100 евро, който е обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот, собственост на ответниците Й. Т. Н. и Н. Н. Н.; За вземанията по този договор, по реда на чл. 417, т. 2 ГПК в полза на банката е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 8686 от 02.11.2012г. и изпълнителен лист от 15.11.2012г. по ч. гр. д. № 15950/2012г. на Варненски районен съд, въз основа на който на 10.12.2012г. е образувано изпълнително дело 201271704001087 на ЧСИ Р. Т., рег. № 717; С оглед сключено между страните споразумение от 14.02.2013 г., производството по изпълнителното дело е спряно, като е възобновено на 29.05.2015 г.; С решение № 396 от 08.03.2018г. по в. ч. гр. д. № 386/18 г. Варненски окръжен съд е отменил отказа по искането на длъжниците за прекратяване на изп. дело, като е приел, че то е прекратено на основание чл. 433, т. 8 ГПК; Впоследствие, въз основа на същия изпълнителен лист, по искане на банката е образувано ново изпълнително дело – № 184/2018 г. на същия ЧСИ, по което са наложени възбрана върху ипотекирания имот и запор върху вземане за трудовото възнаграждение на длъжника. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил извода, че процесните вземания не са погасени по давност. Приел е, че: Погасителната давност е започнала да тече от установяване на вземанията със заповедта за изпълнение от 02.11.2012г., като с образуване на изп. д. № 1087/12г. на 10.12.2012г. същата е прекъсната на основание чл. 116, б. ”в” ЗЗД и съгласно ППВС № 3/18.11.1980г. е спряла да тече през цялото време на изпълнителното производство по силата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД; Действието на спирането е преустановено „екс леге“ с прекратяване на изпълнителното производство на 20.12.2014г., от който момент е започнала да тече новата 5-годишна давност, като до момента на следващото валидно изпълнително действие от 10.04.2018г. – искането за вписване на възбрана по новообразуваното изп. д. № 184/18г. – същата не е изтекла съобразно разрешението, дадено с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият състав не е възприел тезата на въззивниците, основана на същото тълкувателно решение, че новата давност е започнала да тече от последното изпълнително действие – 20.12.2012г. и е изтекла на 20.12.2015г., т. е. преди следващото валидно изпълнително действие от 10.04.2018г. по новообразуваното изп. д. № 184/18г. Позовавайки се на решение № 170 от 17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017г. на ВКС, IV г. о., е преценил, че разрешението, дадено в този тълкувателен акт, е неприложимо към процесните отношения, тъй като постановената с него отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването му – 26.06.2015 г. – и се прилага само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това, каквато е настоящата хипотеза. Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването в жалбата, че погасяването по давност на изпълняемото право на банката следва да бъде преценено отделно по отношение на длъжника и на ипотекарните гаранти. Застъпил е становището, че поради акцесорния си характер, ипотечното право следва съдбата на вземането, което обезпечава и заради което съществува и се погасява само, ако то бъде погасено. Поради това е приел, че за да бъде погасено по давност ипотечното право, от значение са предприетите действия за принудително изпълнение спрямо главния длъжник, тъй като по отношение на ипотекарните длъжници самостоятелна давност не тече. Що се отнася до оплакванията на въззивниците, че съдът не е съобразил възражението им, че давността за процесните вземания е 3-годишна, както и че не се е произнесъл по твърдението за погасяването им към датата на образуване на изп. д. № 1087/12г., решаващият въззивен състав е счел, че по тях не се дължи произнасяне, доколкото тези възражения и твърдения не са заявени в исковата молба. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените въпроси отговарят на общото изискване да са от значение за изхода на конкретното дело, но по отношение на тях не са осъществени поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите изобщо не са посочили практика на ВКС – нито задължителна, нито казуална, поради което същото се явява недоказано. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, напълно достатъчно за недопускане на касационния контрол е бланкетното му заявяване, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което, съгласно задължителните указания в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е вменено в задължение на касатора. Отделно от това, по отношение на въпросите по т. 2 – т. 4 поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като по тях съществува задължителна практика на ВКС. За въпрос № 2 –това е Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК, в което е прието, че: Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти; Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. За въпроси № 3 и № 4 релевантно е разрешението в приетото след образуване на настоящото производство Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК, според което: Погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Поради обстоятелството, че въззивното решение е съобразено с цитираните тълкувателни актове, липсва основание за допускането му до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК