Определение № 380 от 10.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 596/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Етажна собственост на сграда, находяща се в [населено място], [улица], представлявана от управителя З. С. И., чрез адвокат К. К., против определение № 3704 от 06.10.2022 г. по в. ч. гр. д. № 2064/2022 г. на Варненски окръжен съд. С последното е отменено определение № 8341 от 02.08.2022 г. по гр.дело № 7507/2022 г. на Районен съд - Варна, с което е оставена без уважение молбата на Т. М. М. - Г. по чл. 40, ал.3 ЗУЕС за допускане обезпечение на предявения иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС срещу етажна собственост на сграда, находяща се в [населено място], [улица], и вместо това на основание чл. 389, вр.чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК, е уважена молбата й, като е постановено спиране изпълнението на решенията, взети на общо събрание на ЕС от 28.05.2022 г. по точка 1 от протокола за провеждане на общото събрание на етажната собственост, находяща се на адрес в [населено място], [улица], а именно: 1/ Да бъде назначен за портиер в сграда в режим на ЕС, находяща се в [населено място], [улица], В. М. М., с месечно възнаграждение от 2 000 лева, като отделно ще се заплащат дължимите осигуровки; 2/ Разходите за портиер се разпределят съгласно член 51 ЗУЕС, а именно: от всеки самостоятелен обект в сградата се събира равна парична сума; 3/ Управителят да сключи договор от името на ЕС с избрания управител и да договори останалите условия от договора от името на ЕС, както намери за добре; По делото е постъпила и молба вх. № 28956 от 07.12.2022 г. от адв. Р. В. – пълномощник на Етажна собственост в сграда, находяща се на адрес: [населено място], [улица], представлявана от управителя З. С. И., с която се подържат изложените в частна касационна жалба вх. № 26530 от 11.11.2022 г. основания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. В частната касационната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Изложени са съображения, че не са доказани предпоставките, при които се допуска обезпечение, че представените към исковата молба доказателства не обосновават допустимост на исковата претенция, защото от представените документи не може да се направи обоснован извод, че ищцата е собственик на самостоятелен обект в сграда, респ. етажен собственик. Сочи се, че извода на въззивния съд, че на този етап не би могъл да коментира вероятна основателност на иска, която ще се установи след разрешаване на спора с окончателен съдебен акт са неправилни и противоречащи на разпоредбата на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и ал.2 жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал.2 пр. 1-3 и ал.1, т.3 ГПК Изложени са съображения, че въззивното определение е вероятно нищожно или недопустимо, поради това, че ищцата не е етажен собственик, не може да предяви иск по чл. 40, ал.1 ЗУЕС и да иска обезпечението му на основание ал.3 от същия текст. Наведено е и основанието очевидна неправилност, което се свързва от жалбоподателя с това, че съдът не е обсъдил всички събрани доказателства, а се е мотивирал с едностранчив извод, че изпълнението на взетите решения на ОС на ЕС ще затруднят осъществяване правата на ищцата. Основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се свързва с относимите според касатора два въпроса, по които се е произнесъл въззивният съд, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1.При допускане на обезпечение, длъжен ли е съдът да следи за правния интерес на ищеца от предявяване на иска и следва ли да се допусне обезпечение чрез спиране изпълнението на решенията, приети от Общото събрание на Етажната собственост на самостоятелен обект в сградата в режим на ЕС, респ. искът е предявен от лице, което няма качество етажен собственик? 2.Какви са критериите, въз основа на които съдът определя подходяща и съразмерна ли е обезпечителната мярка – спиране на изпълнение на взети решения на ЕС? Длъжен ли е да съобразява обезпечителната нужда единствено с интереса на ищеца, без да съобрази интереса на останалите собственици? Ответникът по частната касационна жалба – Т. М. М.-Г., чрез пълномощника адв. Кр. С., заявява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, и е постъпила в срок. Подадена е против съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване пред ВКС на основание чл. 396, ал.2 изр.3 ГПК и разясненията по т.3 от ТР № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 ГПК, приложено е изложението на основанията по чл. 274, ал.4 съдържащо позоваване на основанията чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, поради което я преценява като допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното: Производството по делото е образувано по иск на Т. М. М. - Г. срещу етажната собственост на сграда, находяща се в [населено място], [улица], с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС за отмяна като незаконосъобразни решенията, приети по точка 1 на общо събрание на ЕС, проведено на 28.05.2022 г., а именно: 1. Да бъде назначен за портиер в сграда в режим на ЕС, находяща се в [населено място], [улица], В. М. М., с месечно възнаграждение от 2 000 лева, като отделно ще се заплащат дължимите осигуровки; 2. Разходите за портиер се разпределят съгласно член 51 ЗУЕС, а именно: от всеки самостоятелен обект в сградата се събира равна парична сума; 3. Управителят да сключи договор от името на ЕС с избрания управител и да договори останалите условия от договора от името на ЕС, както намери за добре. При условията на евентуалност е предявен иск да нищожност на взетите решения на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие със закона, противоречие с добрите нрави и в евентуалност - при заобикаляне на закона. Направено е искане по чл. 40, ал.3 ЗУЕС за спиране изпълнението на решенията на ОС на ЕС. Първата инстанция е оставила без уважение искането по чл. 40, ал.3 ЗУЕС, тъй като на този етап не е доказана вероятната основателност на иска. Въззивната инстанция е отменила определението и вместо това е допуснала исканото обезпечение. Във въззивното определение са разгледани предпоставките за допускане на обезпечение, посочени в чл. 391, ал. 1 ГПК: допустимост на иска, който се обезпечава, вероятна основателност на иска и наличие на обезпечителна нужда - адекватност на исканата обезпечителната мярка на вида на търсената с иска защита, и необходимостта от представяне на гаранция, респективно размерът й. Посочено е, че преценката винаги е конкретна и се прави въз основа на твърденията в исковата молба и представените към нея доказателства. Тъй като в чл. 40, ал. 3 ЗУЕС не са посочени изрично предпоставки, при които съдът допуска спирането и предвид обезпечителния характер на искането за спиране, съгласно приетото в т.3 от ТР № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС, съдът е преценявал какви вреди биха настъпили от изпълнение решението на общото събрание и какви последици би имала евентуалната му отмяна. Прието е, че естеството на решенията на общото събрание на ЕС, чието спиране се иска, е такова, че изпълнението му пряко ще рефлектира върху материалната сфера на ищцата, ще затрудни осъществяването на правата й, ако предявеният от нея иск бъзе уважен - в зависимост от това какъв договор е сключен с портиера /граждански или трудов/, частната жалбоподателка ще следва да заплаща месечно между 500 и 600 лева. Затова съдът е приел, че е налице нужда от обезпечение чрез спиране изпълнението на решенията на ОС на ЕС до постановяване на окончателно решение по спора. Мярката е преценена за подходяща и защитаваща легитимен интерес на молителката - да не претърпи материалноправно незаконосъобразно принудително изпълнение или да не се приема за настъпило правното състояние, следващо от решението на ОС. Искът е приет за допустим и вероятно основателен въз основа твърденията в исковата молба за незаконосъобразност на решенията и доказателствата по делото. Въззивното определение е постановено от компетентен съд в рамките на правораздавателната му власт и е разбираемо, поради което съдът приема, че е валидно, т.е. не е налице наведеното основание за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. Не е налице и вероятна недопустимост на обжалваният съдебен акт. Ищцата, която е поискала обезпечение на предявения от нея иск формално се легитимира като собственик по наследство на самостоятелен обект от етажната собственост с представените към исковата молба доказателства, които са официални документи. В тази фаза на процеса те не са опровергани и се ползват с обвързваща съда доказателствена сила. Затова основното възражение срещу допустимостта на искането по чл. 40, ал.3 ЗУЕС е неоснователно. Молителката е доказала правният си интерес от предявяване на иска по чл. 40, ал.1 ЗУЕС и от искането по ал.3 от същия текст. Затова на основание чл. 280, ал.2 пр.2 ГПК не се допуска касационно обжалване. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК. Това основание предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да се извършва проверка на касационните основания и оплаквания, наведени в касационната жалба за противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост на изводите от анализа на доказателствата. Очевидно неправилен ще бъде съдебния акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма или когато са нарушени основни начала на гражданския процес Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК се квалифицира и съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай не се установява нито една от посочените хипотези на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът не е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, делото не е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Въззивният съдебен акт не е постановен при явна необоснованост, защото изводите са формулирани от твърденията и представените доказателства, при съблюдаване правилата на формалната логика, и съобразяване с разясненията в задължителната съдебна практика. Изложеното сочи, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на обжалване. Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание е налице когато за разрешаване на конкретния правен спор следва да се приложи правна норма или правен институт, които са неясни или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точният им смисъл или когато по прилагането им съществува съдебна практика, но тя не е актуална или е противоречива и не осигурява точно прилагане на закона. По приложението на чл. 40, ал.3 ЗУЕС е постановена т.3 от ТР № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС, където е изяснен характера на искането за спиране изпълнението на решенията на общото събрание на етажната собственост като такова за обезпечение и е посочено, че се прилагат общите предпоставки за обезпечението. Въззивната инстанция се е съобразила с тези разяснения. Формулираните в изложението от частния жалбоподател два правни въпроса отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело. /т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. По първият от въпросите отговор се съдържа в т.3 от ТР № 5/К2014 г. на ОСГК на ВКС. Съдебната практика дава положителен отговор и въззивната инстанция е съобразила тази практика, като е преценила наличието на правен интерес за ищцата да иска обезпечение чрез спиране изпълнението на решенията, приети от Общото събрание на Етажната собственост. Тъй като ищцата доказва права като етажен собственик, поставеният въпрос е разрешен от съда съобразно установената съдебна практика. Поради наличие на съдебна практика, с която се е съобразил въззивния съд, не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по този въпрос и не се допуска касационен контрол по него. По въпроса „какви са критериите, въз основа на които съдът определя подходяща и съразмерна ли е обезпечителната мярка – спиране на изпълнение на взети решения на ЕС и длъжен ли е съдът да съобразява обезпечителната нужда единствено с интереса на ищеца, без да съобрази интереса на останалите собственици, също не може да се уеднакви съдебната практика“, не може да се допусне касационно обжалване, тъй като тези критерии зависят от съдържанието на конкретното решение, какви са последиците от него за етажните собственици към момента и във времето и какъв ще е резултата от спиране изпълнението на решението. Въпрос на конкретна преценка е и дали спиране на изпълнението ще засегне интересите на етажните собственици в по-голяма степен от тези на молителя по чл. 40, ал.3 ЗУЕС. Такава преценка е извършил въззивният съд, като изрично е посочил каква вреда би претърпяла ищцата-молител. Жалбоподателите не са посочили каква вреда биха претърпели от спиране изпълнението на атакуваните решения, а и от протокола на ОС /евентуално от мотивите за вземане на тези решения/ тя не се извлича, след като е установено, че достъпа до етажната собственост е с чип и има камери. Поради това, че решенията могат да бъдат различни, а преценката на съда трябва да е конкретна, е невъзможно да се уеднакви съдебната практика по тези въпроси. Затова по тях не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.. В обобщение не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т. 3 и ал. 2, пр.1-3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. При този резултат, искането на ответника по частната жалба – Т. М. М.-Г. за присъждане на разноски за настоящото производство е основателно и следва да бъде уважено в размер на уговорения и изплатен, според договора за правна помощ, адвокатски хонорар - 200 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение