Определение № 2726 от 04.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 932/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение №997/28.02.2023г. постановено по гр. дело №8089/2021г., по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което е прието за установено, че Общината дължи на С. Г. сумата от 10 000лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди на осн. чл. 422 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД вр. ведно със законната лихва. Касаторът счита, че въззивният съд макар и правилно да е определил приложимия закон, при определяне на конкретния размер на обезщетението не е отчел тежестта на увреждането, обема и естеството на претъпените болки и страдания, поради което незаконосъобразно е отхвърлил искането му за намаляване на присъденото обезщетение поради неговия несправедлив и завишен размер. Твърди, че въззивният съд е съобразил практика на ВКС, която не кореспондира на фактите по настоящото дело, поради което счита, че определяйки обезщетението в размер на 10 000лв., съдът е нарушил правилата на формалната логика. Според касатора, въззивният съд се е произнесъл при неправилна преценка на събраните по делото факти и доказателства и в очевидно нарушение на принципа на справедливостта, посочен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Моли въззивното решение да бъде отменено, като на негово място бъде постановено друго, с което размерът на обезщетението, дължимо в полза на ищцата Г. бъде намален до неговия действителен и справедлив размер, или при наличието на предпоставките за това – делото да бъде върнато за ново разглеждане от СГС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва, че при определяне размерът на дължимото обезщетение, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №1 от 26.03.2011г. по т. дело №299/2011г. и решение №28/09.04.2014г. по т. дело №1948/2013г., което представлява основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът С. Г., чрез депозирания писмен отговор оспорва касационната жалба, като излага, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1 ГПК. Доколкото в изложението не е формулиран въпрос, то счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. Твърди, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, постановено след обстойно обсъждане на събраните по делото доказателства и в съответствие с приложимите правни норми, поради което моли подадената срещу него жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. Моли за присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е прието за установено, на осн. чл. 422 ГПК, че ответната община дължи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., претърпени в резултат от нараняване, причинено при стъпване в дупка на тротоара на дата 21.12.2016г. на осн. чл. 49 ЗЗД вр. Чл. 45 ЗЗД, сумата от 916, 67 лв. обезщетение за забава от 21.12.2016 до 15.11.2017г., ведно със законната лихва, върху главницата считано от 17.11.2017г. до окончателното изплащане на задължението, извършвайки собствен анализ на събраните по делото доказателства. Приел е за безспорно, че на процесната дата - 21.12.2016г. вечерта, ищцата, вървейки по [улица] стъпва в необозначена и несигнализирана неравност, при което получила фрактура на стъпалото. От представените медицински документи, съдът е счел за установено, че след инцидента ищцата е посетила УМБАЛСМ "Н.И.Пирогов", където, след рентгенография на дясно стъпало, било диагностицирано закрито счуване на ходилна кост /метатарзална кост/ на дясно ходило. Поради фрактурата на ищцата била поставена гипсова лонгета, което наложило придвижването ѝ с патерици. От приетата съдебно-медицинската експертиза, е установено, че фрактурата е довела до трайно затруднение на движенията на десен долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, при обичаен процес на възстановяване около 2 месеца, като не са установени усложнения. Според вещото лице причинените болки и страдания от травматичното увреждане са били най-интензивни непосредствено след травмата, при поставяне на имобилизация и в началото на раздвижването. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД вр. Чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община. Съобразявайки от една страна - вида и тежестта увреждането, активната възраст на пострадалата към момента на увреждането /39 години/; обстоятелството, че се касае за жена, отглеждаща малолетно дете; обстоятелствата, при които е настъпило увреждането; интензивността на търпените болки и страдания от ищцата /физически и психически/, както и тяхната продължителност, в т.ч. продължителността на възстановителния период от около 29 дни, както и възможните остатъчни явления - болка при натоварване на крака и промяна на времето; търпените неудобства в ежедневието и бита /нужда от помощ при обслужване/, емоционален дискомфорт от промяна начина на живот за периода на възстановяване, а от друга страна - липсата на трайни последици за здравето, личното и общественото благополучие на ищцата, сравнително краткия период на възстановяване и възстановеното й състояние; съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, въззивният съд е счел, че сумата от 10 000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за причинените му неимуществени вреди. Възражението за съпричиняване е счетено за преклудирано, тъй като е направено извън срока за отговор, а именно с въззивната жалба, като не са посочени особени непредвидени обстоятелства на които се дължи пропускът. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, обусловил изводите на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение / чл. 280, ал. 2 ГПК /. Съгласно съдържащите се в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно размера на присъденото обезщетение, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, като излага, че при определянето му, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №1 от 26.03.2011г. по т. дело №299/2011г. и решение №28/09.04.2014г. по т. дело №1948/2013г. На първо място следва да са посочи, че липсата на поставен въпрос препятства преценката досежно наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Тъй като касационната инстанция няма правомощие да извежда такъв от касационната жалба или изложението, то непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Във връзка с наведеното твърдение, че въззивният съд не е преценил обстоятелствата, които обуславят вредите и определянето на обезщетение в съответствие с правилното приложение на законовоустановения критерий за справедливост следва да се посочи, че не се констатира соченото от касатора противоречие. Според задължителната и константна съдебна практика, обективирана в ППВС №4/1968г. и множество решения, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая, при определяне размера на обезщетението, съдът не се е отклонил, а се е съобразил с тази задължителна практика, защото е взел предвид установените по делото увреждания, получени от ищеца, начина на получаването им, възрастта му, продължителността на възстановителния период, търпените през него неудобства и морални страдания. Т. е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив -изложил е ясни и конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. След като е обсъдил вредите, съдът е направил извод за всички негативни последици, и е извършил преценка за справедливия размер на обезщетението с оглед всички релевантни критерии, включително и с възприетите в съдебната практика размери на обезщетенията, присъждани при подобен вид увреждания. Посоченото от касатора решение №1 от 26.03.2012г. на ВКС по т. д. №299/2011г. касае определянето на обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от загубата на 15-годишния му син, настъпила в резултат на ПТП и доколко при определяне на обезщетението за неимуществените вреди, съдът следва да съобрази и нормативно определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност". В следващото цитирано решение №28 от 9.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1948/2013г., постановено при сходни факти като предходното, съдът приема, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите", съгл. чл. 266 КЗ във вр. с § 27 ПЗР на КЗ. Посочените решения не могат да намерят приложение в настоящия случай не само поради несходство в хипотезите, но и поради липсата на формулиран въпрос, което препятства извършването на преценка за наличието на връзка с фактите и изводите по настоящото дело. В заключение настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в изложението липсва въпрос, разрешенията на въззивния съд по който да са в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора, ответницата има право на разноски, които, съдът съобразно направеното искане и на осн. чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, определя в размер на 1200лв.