Определение № 405 от 15.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2721/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби на Ц. К. П., Т. К. А. и А. А. Д. против въззивно определение № 912/11.03.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 659/2020 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено определение № 45427/14.10.2019 г., постановено по гр.д. № 10156/2015 г. по описа на Районен съд - Варна, с което А. Д. А. – починал на 16.12.2018 г. – заместен от наследниците Т. К. А., А. А. Д. и Ц. К. П., е осъден да заплати в полза на Национално бюро за правна помощ сумата от 450 лв. на основание чл. 78, ал. 7, вр. с чл. 77 ГПК. В частната жалба на Ц. К. П. се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че при повторното разглеждане на делото въззивният съд се е произнесъл по дължимите разноски за всички инстанции. Искането на Националното бюро за правна помощ за присъждане на разноски за касационното производство е направено след влизане на решението в сила и следователно е просрочено, освен това по делото липсва доказателство, че на адвокат М. Ф. е изплатено възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ. В частната жалба на Т. К. А. са наведени идентични оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение и се иска неговата отмяна. Твърди се и, че решението в частта за разноските е нищожно и се иска прогласяването му за нищожно. В частната жалба на А. А. Д. се съдържат оплаквания за неправилност на определението и на решение № 204/08.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 2382/2017 г. на Окръжен съд - Варна, в частта за разноските и се иска отмяната им. Поддържа се, че ищците в производството Т. К. А. и А. Д. А. следва да понесат отговорността за разноски солидарно, а ответницата А. А. Д., в чиято полза е решението не следва да заплаща разноски, тъй като е насрещна страна по делото. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от ответника по жалбите Национално бюро за правна помощ. Поддържа се, че жалбите са неоснователни и атакуваното определение е правилно и законосъобразно. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частните касационни жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни с правен интерес да го атакуват и са процесуално допустими. С обжалваното определение е потвърдено определение № 45427/14.10.2019 г., постановено по гр.д. № 10156/2015 г. по описа на Районен съд - Варна, с което А. Д. А. – заместен от наследниците Т. К. А., А. А. Д. и Ц. К. П. е осъден да заплати в полза на Национално бюро за правна помощ сумата от 450 лв. на основание чл. 78, ал. 7, вр. с чл. 77 ГПК. Прието е, че производството пред Районен съд – Варна е приключило с решение, с което е бил отхвърлен иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и предвид този факт и на основание чл. 39 ЗПП за служебния адвокат М. Ф. са възникнали предпоставките да търси от Националното бюро за правна помощ възмездяване на предоставената правна помощ след подаването на отчет по чл. 38 ЗПП. Прието е, че Националното бюро за правна помощ е извършило плащането на сумата от 450 лв. Посочено е, че с оглед действителното основание, на което адвокат Ф. е участвала в процеса чл. 95, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 21 ЗПП, въпросът с възмездяване на предоставената от нея правна помощ подлежи на разрешаване по правилата на ЗЗП и Наредбата за заплащането на правната помощ. Посочено е, че съдът /като орган за предоставяне на правната помощ/ нито определя предварително размера на адвокатското възнаграждение, нито изисква предплащането му от насрещната страна или друг субект /включително Националното бюро за правна помощ/. Компетентността на съда възниква впоследствие - при наличие на предпоставките по чл. 78, ал. 7 ГПК, а именно извършено плащане от страна на НБПП, заявено от Бюрото искане и при съобразяване изхода на спора. При повторното разглеждане на делото от Окръжен съд - Варна, наред с решението е било поставено и заплащането на сумата от 700 лв. в полза на Националното бюро за правна помощ. Въззивният съд е направил извод, че в разглеждания случай е безспорно, че НБПП е заплатило възнаграждение по чл. 39 ЗПП, поради което към момента на постановяване на атакуваното определение № 45 427/14.10.2019 г. по гр. д. № 10156/2015 г. по описа на Районен съд - Варна са били налице предпоставките на чл. 77 ГПК. По отношение на отговорността за разноските на А. А. Д. е посочено, че качеството ответник, респективно въззивник е отпаднало, тъй като по делото е налице влязло в сила решение и е ангажирана отговорността й в качеството на наследник на А. А., бидейки негова дъщеря, и с оглед на факта, че по делото няма данни тя да е отказала приемане на наследството на своя наследодател. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване Ц. К. П. се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирала е следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение?“ и 2. „Следва ли съдът да зачете силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила съдебно решение № 204/08.02.2018 г. на Варненски окръжен съд, постановено по гр. дело № 2382/2017 г., между същите страни?“, за които твърди, че са решени в обжалваното определение в противоречие с решение № 154/24.08.2016 г., постановено по гр.д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 271/06.01.2015 г., постановено по гр.д. № 2853/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 43/14.04.2014 г., постановено по гр.д. № 6421/2013 г. на ВКС, II г. о. и решение № 33/24.03.2017 г., постановено по гр.д. № 53459/2015 г. на ВКС, III г. о. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване Т. К. А. се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулирала въпрос. Поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие с определение № 99/14.04.2016 г. по гр.д. № 70/2016 г. на ВКС, I г. о. и определение № 136/27.06.2016 г. по гр.д. № 2039/2016 г. на ВКС, II г. о. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване А. А. Д. се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и на ал. 2, предл. трето ГПК. Формулирала е следния въпрос: „Дали наследникът срещу когото се води делото, следва да вземе участие при разпределяне на тежестта за разноските, когато наследодателят – насрещна страна в процеса, е починал преди приключването му?“, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадените частни жалби. По първия от поставените от частната жалбоподателка Ц. К. П. въпроси не е налице поддържаното от нея противоречие на въззивното определение с посочената в изложението за допускане на касационното обжалване съдебна практика – решение № 154/24.08.2016 г., постановено по гр.д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г. о., а съдът намира, че въззивното определение е мотивирано в съответствие с нея. Въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, като е изложил собствени мотиви. Вторият въпрос, не е решен в противоречие с посочената съдебна практика, която е неотносима. Определението е постановено в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която в производството по чл. 78, ал. 7 ГПК не се прилагат правилата по чл. 248 ГПК и сроковете, в които е допустимо да се сезира съда. Молбата на Националното бюро за правна помощ по чл. 78, ал. 7 ГПК не е за допълване на постановено решение, а е за произнасяне по валидно заявено искане. Последното може да бъде заявено за първи път след постановяване на решението. Към момента на приключване на устните състезания пред съответната инстанция не може да има решение на Националното бюро за правна помощ, за да се направи искане по чл. 78, ал. 7 ГПК. Националното бюро за правна помощ е надлежна страна, в чиято полза се присъждат сумите, но не е страна по делото, за да може да поиска своевременно присъждане на разноски по делото, съответно да иска изменение на съдебното решение в частта за разноските. Националното бюро за правна помощ определя и изплаща възнаграждение съобразно вида и количеството на извършената дейност, удостоверена с писмен отчет на адвоката. Съгласно чл. 38, ал. 3 и ал. 4 ЗПП отчета се подава за съдебните производства с приключване на производството пред съответната инстанция в срок до една година, в този смисъл определение № 530 от 27.07.2015 г. по ч. гр. д. № 3251/2015 г. на ВКС, IV г. о. В депозираната от Т. К. А. частна касационна жалба и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателката е изложила само доводи за неправилност на постановения съдебен акт, за допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на изводите на съда. Не е направен и опит да се формулира конкретен правен въпрос във връзка с позоваването на основанието по за допускане на касационното обжалване чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на частната жалбоподателка с изводите на съда не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът следва да посочи правен въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд /ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС, т. 1/, като общо основание за допускане на касационно обжалване, което е изискуемо и за касационното обжалване на определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационния съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение, респ. определение до касационно обжалване от доводите за неправилност на последното. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо в случая, при липсата на формулиран от частната жалбоподателка правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, не са налице предпоставките за селектиране на подадената частна касационна жалба. По поставеният от частната жалбоподателка А. А. Д. в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не се разкрива поддържаната специфична предпоставка. Жалбоподателката не е аргументирала защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и от значение за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Частната жалбоподателка не е посочила съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Не е налице и бланкетно посоченото от А. А. Д. основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Становището на частната жалбоподателка за очевидна неправилност на въззивното определение е несъстоятелно и е налице отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение