Определение № 117 от 31.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 802/2021 г.

Производството е по чл. 274,ал.3 от ГПК. Образувано е по подадена частна жалба от ответника „Изток Парксайд” ЕООД, чрез адв. С. Б. срещу определение № 2646/28.11.2020 г. по в.ч.гр.дело № 3837/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение № 14354/10.09.2020 г. по гр.дело № 8383/20 г. на Софийски градски съд и вместо това е допуснато обезпечение на предявен осъдителен иск с правно основание чл.93,ал.2 ЗЗД от В. П. М. и Й. Л. М. против „Изток Парксайд” ЕООД за заплащане на даден задатък в двоен размер съгласно сключен между същите лица предварителен договор от 02.05.2019 г. за продажба на недвижим имот с цена на иска 30 603.54 лв., чрез налагане на запор на вземанията на „Изток Парксайд” ЕООД по банковите сметки, открити на името на това дружество в „Райфайзенбанк България” ЕАД и е постановил да се издаде обезпечителна заповед. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния и процесуален закон. Според жалбоподателя в случая не е обосновано наличието на обезпечителна нужда, а от представените доказателства се установява, че такава липсва. Сочи, че обезпечението е допуснато при нарушение на правилата на чл.391,ал.1 ГПК. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и ако ВКС прецени, че са налице всички предпоставки за допустимост на поисканата обезпечителна мярка и потвърди определението на САС в този случай моли да бъде допуснато обезпечението при внасяне на парична гаранция в размер от поне 15% от размера на претенцията. В изложението, което е част от съдържанието на частната жалба са поставени въпросите: 1. Следва ли да се допусне обезпечение на иск без определяне на гаранция по чл.391,ал.1,т.2 ГПК, ако от представените от молителя доказателства не се установяват всички факти, на които молителят основава иска си? Следва ли да се допусне обезпечение на иска без определяне на гаранция по чл.391,ал.1,т.2 ГПК, ако няма документ, изходящ от насрещната страна, в който да се признава вземането или ако от приложените доказателства е видно, че длъжникът оспорва дължимостта на сумата, решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. От кого и как следва да се установи вероятната основателност на бъдещия иск и следва ли да се определи парична гаранция по чл.391,ал.1,т.2 ГПК ако от представените документи е видно, че твърдяното от молителя право се оспорва от насрещната страна, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. Следва ли съдът при постановяване на определението по чл.391,ал.1 ГПК за допускане на обезпечение на бъдещ иск да прави конкретна преценка на изложените твърдения в молбата за наличието на обезпечителна нужда, решен в противоречие с практиката на ВКС, 4.Следва ли молителят да формулира и да обоснове наличието на обезпечителна нужда при предявен иск за присъждане на парично вземане или обезпечителната нужда винаги се презумира, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по частната жалба В. П. М. и Й. Л. М., чрез адв.Д. А. в писмен отговор са изразили мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното определение намира, че частната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 275,ал.1 ГПК от легитимирани страни срещу определение, подлежащо на обжалване с частна жалба и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл с обжалваното определение по подадена частна жалба от В. М. и Й. М., чрез адв.А. против определение от 10.09.2020 г. по гр.дело № 8383/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата им за обезпечение на предявен от тях осъдителен иск за парично вземане против „Изток Парксайд” ЕООД [населено място], чрез налагане на запор върху вземанията на дружеството в „Райфайзенбанк България” ЕАД до сумата 30 603.54 лв., каквато е и цената на иска. С обжалваното определение е отменено определението на СГС от 10.09.2020 г. по гр.дело № 8383/2020 г. и вместо това е допуснато обезпечение на предявен осъдителен иск с правно основание чл.93,ал.2 ЗЗД от В. М. и Й. М. против „Изток Парксайд” ЕООД за заплащане на даден задатък в двоен размер, съгласно сключен между същите страни предварителен договор от 02.05.2019 г. за продажба на недвижим имот с цена на иска 30603.54 лв., чрез налагане на запор на вземанията на „Изток Парксайд” ЕООД по банковите сметки открити на името на дружеството в „Райфайзенбанк БЪлгария” ЕАД. За да постанови този резултат съдът е приел, че за да се допусне обезпечение на предявен или бъдещ иск следва да са налице предпоставките:допустимост на иска, вероятна основателност на иска, наличие на убедителни писмени доказателства, които да доказват вероятността за уважаване на исковата претенция, наличие на обезпечителна нужда и подходящност на предложената обезпечителна мярка. Прието е, че в случая са налице всички предпоставки. Посочил е, че предявеният иск е процесуално допустим, тъй като се касае за осъдителен иск за парично вземане в размер на 30 603.54 лв. с ищци В. М. и Й. М. против „Изток Парксайд” ЕООД, която търсена сума представлява задатък в двоен размер, служещ за обезщетение на вредите, съгласно чл.8,ал.4 от сключения между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот от 02.05.2019 г. Приел е, че е налице вероятна основателност на предявения иск. Този извод е формиран от представените от ищеца писмени доказателства с исковата молба, според които дружеството не е в изпълнение на поетия с предварителния договор ангажимент за въвеждане на обекта по предварителния договор в експлоатация според сроковете по договора. Съдът е приел, че са налице убедителни писмени доказателства, приложени към исковата молба, които доказват вероятност за уважаване на исковата претенция. Посочил е, че е установена обезпечителна нужда, тъй като се касае за осъдителен иск за неудовлетворено парично притезание и, че предложената обезпечителна мярка е подходяща. При тези съображения е формиран решаващ извод за основателност на молбата за допускане на обезпечение на предявения иск, предмет на делото, чрез налагане на запор върху вземания на дружеството-ответник по банковите сметки, на името на същото дружество в „Райфайзенбанк България” ЕАД, без да е необходимо молителите да внасят парична гаранция по смисъла на чл.391,ал.1 и ал.2 ГПК. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК по въпросите по т.1-ва от изложението, тъй като касаят правилността на въззивното определение и поради това не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Отговорът на въпросите изисква преценка на събраните по делото доказателства, която съдът следва да извърши само ако се допусне касационно обжалване. Неустановяване на общото основание по въпросите по т.1-ва е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос. С определение № 229/22.03.2012 г. по ч.гр.дело № 5/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.274,ал.3 ГПК е допуснато касационно обжалване по правния въпрос относно доказателствената тежест за установяване вероятната основателност на предявения иск. Прието е, че за да допусне обезпечение на иска съдът следва да установи дали предявеният иск е допустим, вероятно основателен, както и наличието на обезпечителна нужда. Установяването на вероятната основателност на иска е въз основа на писмените доказателства, които следва да са убедителни (чл. 391, ал.1, т.1 ГПК), т.е. да доказват факта, пораждащ претендираното право или да изключват отричаното с иска право. Тежестта за установяване вероятната основателност на иска – за представяне на убедителни писмени доказателства е върху ищеца, който за да си осигури целената с иска защита претендира да бъде наложено ограничение на правната сфера на ответника. Когато представените от ищеца доказателства не са убедителни, с оглед обстоятелствата по конкретното дело, обезпечение може да бъде допуснато при внасяне на гаранция, съответстваща на засегнатия от спиране на принудителното изпълнение интерес на кредитора - чл. 391, ал.1, т.2 ГПК. С определение № 130/09.03.2016 г. по ч.т.д.№ 11/2016 г. на ВКС, II т.о. по чл.274,ал.3 ГПК е допуснато касационно обжалване по правния въпрос: относно предпоставките за служебно определяне на гаранция в обезпечителното производство. Възприета е практиката на ВКС, изразена в определение № 435/21.11.2008 г. по ч.гр.дело № 1319/2008 г. на ВКС, II г.о. по чл.274,ал.3 ГПК по въпроса в кои случаи съдът постановява внасянето на парична гаранция в обезпечителното производство. Прието е, че законът предпоставя допускането на обезпечение от евентуалната основателност на иска, която се преценява въз основа на представените от молителя писмени доказателства – чл.391 ал.1 т.1 ГПК. Ако последният не разполага с такива, предпоставка за допускане на обезпечението е представянето на гаранция, която е както индиция за сериозността на намерението на ищеца да защити претендираното като накърнено субективно материално право, така и обезпечение на интересите на ответника при вреди от евентуална неоснователност на иска – чл.391 ал.1 т.2 ГПК. Преценката на съда за вероятната основателност може да бъде формирана и въз основа на кумулативното наличие на предпоставките на чл.391 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, т.к. съгласно чл.391 ал.2 ГПК съдът може да иска от ищеца да представи парична или имотна гаранция, дори и искът да е подкрепен с убедителни писмени доказателства. В случаите, когато представените от молителя документи не създават у съда убеждение за вероятната основателност на иска, респективно когато представените доказателства не могат да обосноват в достатъчна степен извод за тази вероятна основателност, съдът задължително допуска обезпечението при условията на внасяне на парична /или имотна/ гаранция. Изведен е извод, че всяко колебание относно предполагаемата, вероятна основателност на иска, чието обезпечаване се претендира, следва да бъде отстранено посредством механизма на определяне на гаранция, особено като се има предвид едностранния характер на производството до момента на допускане на исканото обезпечение и уведомяването на ответната страна за него. В същата насока е разрешението на правния въпрос в определение № 61/26.01.2009 г. по ч.т.дело № 15/2009 г. на ВКС, II т.о. по чл.274,ал.3 ГПК. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С въззивното определение съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 93,ал.2 ЗЗД е допустим и, че са налице предпоставките по чл.391, ал.1,т.1 ГПК за обезпечаването му – искът е вероятно основателен и е налице обезпечителна нужда. Изводът за вероятна основателност на иска е изведен след преценка на писмените доказателства, приложени към исковата молба на ищеца, за които е прието, че са убедителни. Изводите на съда не са в отклонение от цитираната практика на ВКС, включително и относно тежестта за установяване вероятната основателност на иска. С оглед на това съдът приема, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Съдът не обсъжда цитираното от жалбоподателя определение № 180/30.03.2010 г. по ч.гр.дело № 9/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.274,ал.3 ГПК, тъй като със същото е разрешен различен правен въпрос от поставения. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Въпросът е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, но не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Жалбоподателят е цитирал определения на състави на ВКС, постановени по чл.274,ал.3 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване. Тези съдебни актове са извън обхвата на понятието практика на ВКС по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Това са следните определения: № 933/19.10.2012 г. по ч.т.д.№ 778/2012 г. на ВКС, II т.о., № 746/30.09.2011 г. по ч.т.дело № 601/2011 г. на ВКС, II т.о., № 15/14.01.2013 г. по ч.т.д.№ 434/2012 г. на ВКС, II т.о., № 610/23.09.2013 г. по ч.т.д.№ 3165/2013 г. на ВКС, II т.о. Неотносими към поставения правен въпрос са и цитираните определения № 229/22.03.2012 г. по ч.гр.дело № 5/2012 г. на ВКС, IV г.о., определение № 516/30.07.2013 г. по ч.гр.дело № 3999/2013 г. на ВКС, IV г.о., определение № 59/21.01.2019 г. по ч.т.д. №28/2019 г. на ВКС, II т.о., всички по чл.274,ал.3 ГПК, тъй като със същите са разрешени правни въпроси, различни от поставения. С определение № 229/22.03.2012 г. по ч.гр.дело № 5/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.274,ал.3 ГПК е разрешен правният въпрос: чия е тежестта за установяване вероятната основателност на предявения иск и как се формира преценката, че представените писмени доказателства са убедителни. С определение № 516/30.07.2013 г. по ч.гр.дело № 3999/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл.274,ал.3 ГПК съдът е разрешил правният въпрос: относно задължението на съда да прецени доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща. С определение № 59/21.01.2019 г. по ч.т.д. №28/2019 г. на ВКС, II т.о. по чл.274,ал.3 ГПК е разрешен правният въпрос: за индивидуализацията на спорното право и доколко размерът на предявения иск е негов индивидуализиращ белег. Неотносими към поставения въпрос са и цитираните от жалбоподателя определение № 111/15.02.2012 г. по ч.т.д.№ 49/2012 г. на ВКС, I т.о. и определение № 539/25.09.2009 г. по ч.г.д.№ 503/2009 г. на ВКС, IV г.о., поради това, че са постановени по чл.274,ал.2 ГПК и не представляват практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а само формално е възпроизвел текста на закона. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.4 от т.р.№ 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставения въпрос касае приложение разпоредбите на чл.391,ал.1 ГПК, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение