Определение № 998 от 02.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4467/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. П. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 786 от 25.06.2025 г. по гр.д.№ 2369/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски районен съд № 2772/ 18.06.2024г. по гр.д.№ 10681/ 2023 г. и по този начин „Бомес“ ООД, ЕИК 205592198 е осъдено да заплати на М. П. К. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 12.09.2022 г., за която е издадено разпореждане № 5104-15-217/ 28.09.2022 г. на ТП на НОИ Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.09.2022 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до пълния претендиран размер от 70 000 лева и е разпределена отговорността за разноските по делото. Решението е постановено с участието на трето лице помагач на ответника „ДЗИ-Общо Застраховане“ ЕАД. Касационна жалба срещу въззивното решение е подал само ищецът касателно отхвърлянето на иска. В частта, в която искът е уважен, решението не е обжалвано от ответника и третото лице - помагач, няма съмнение по валидността му и в тази част то е влязло в сила. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поставя въпросите 1. „… относно критериите за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка от съда на всички установени по делото, конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД“ и 2. „… относно приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалия, както и по въпроса за съразмерността на съпричиняването на вредоносния резултат и начина за определяне на степента му.“. Според касатора тези въпроси са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна „Бомес“ ООД оспорва жалбата. Поддържа, че по първия въпрос въззивното решение е съобразено както с материалния закон, така и с установената от ВКС практика по прилагането му. В съответствие с установената от ВКС практика намира и разрешението, което въззивният съд е дал на втория въпрос. Моли да не се допуска касационно обжалване, евентуално излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Третото лице – помагач „ДЗИ Общо застраховане“ АД не взема становище по жалбата. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел, че на 12.09.2022 г. по време на работа ищецът бръкнал в работеща месобъркачка за смесване на месо с подправки без възникнала необходимост, при което лопатковият вал на машината притиснал третия пръст на ръката му. Той изключил машината и уведомил прекия ръководил за случилото се, след което бил откаран в УМБАЛ „Св.Георги“, където била извършена оперативна интервенция, с прикрепване на трансплантант на краче или ламбо на друго място. Ответникът не оспорил тези факти, а с отговора на исковата молба признал изрично наличието на трудово правоотношение, че е декларирал злополуката и че тя била призната за трудова по съответния ред. Доказана била претърпяна от ищеца трудова злополука, довела до временна неработоспособност. Първоначалните болки, които ищецът търпял, били големи, наложило се операция и болнични в периода 12.09.2022 г. – 14.12.2022 г., но след това настъпило подобрение. От заключението на медицинската експертиза било видно, че на К. било причинено смачкване на върха /апекса/ на трети пръст на дясната ръка с кожен дефект и деформация на нокътя, което наложило оперативното възстановяване с кожна пластика на върха на пръста. В началото болките и страданията били интензивни, макар и не много продължителни, но постепенно преминали. К. поставил ръката си във вътрешността на машината без причина, затова съпричинил инцидента. Машината обаче трябвало да има защитен капак, който да препятства такава интервенция, а съгласно свидетелските показания към момента на злополуката такъв нямало монтиран, поставен бил впоследствие. Предвид тези обстоятелства въззивният съд намерил за правилна преценката на първоинстанционния, че пострадалият е съпричинил злополуката в размер на 50 %. Досежно размера на дължимото му се обезщетение посочил, че при определянето му първата инстанция е съобразила последиците от злополуката - продължилата временна нетрудоспособност на ищеца и търпените силни болки в началото, които постепенно утихвали във времето; получаваните и в момента изтръпвания и липсата на силен захват; характера на неимуществените вреди, интензитетът им, жизненият стандарт в страната като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда. При отчитане на спецификата на случая размер на обезщетението от 20 000 лв., определен от първата инстанция, бил адекватен и справедлив, съгласно критериите по чл.52 ЗЗД. Този размер следвало да се намали с 50 % поради грубо небрежният принос на пострадалия за настъпването на злополуката и следвало да бъдат присъдени 10 000 лв. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар повдигнатите правни въпроси да са обуславящи. Не е налице обаче допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд разрешение съответства на практиката на ВКС, а не и противоречи. Съобразено е, че за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането /решение № 50042/ 10.05.2023 г. по т.д.№ 342/ 2022 г., І т.о. и цитираните в него/. Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се е поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения, в който смисъл е и Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС. В зависимост от обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите или тази по-голяма част следва да се счете резултат от установените като неизпълнени от страна на работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен случай, като сам по себе си фактът на установено неизпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд, не е достатъчен да презумира, че работника не е допринесъл за настъпване на трудовата злополука /решение № 202/ 12.12.2014 г. по гр.д.№ 1298/ 2014 г., ІІІ г.о. и цитираните в него/. Въззивното решение съответства на така установената практика, а не й противоречи, поради което няма основание да бъде допуснато до касационен контрол. С оглед този резултат ответникът има право на разноските за касационното производство /3 125 лв/, които следва да бъдат превалутирани в евро при условията на Закона за въвеждане на еврото в Република България. По изложените съображения съдът