Определение № 13 от 14.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4959/2015 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №VІ-37 от 04.06.2015г. по гр.д. № 118 /2015г. на Бургаски окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 7 от 13.10.2014г. по гр.д. № 1754/2007г. на Бургаски окръжен съд. С последното е постановено следното: 1/ извършена е съдебна делба чрез изнасяне на делбения имот на публична продан; 2/ осъден е М. Г. М. да заплати на К. П. К. и Р. Г. К. сумата 2 184,85лв., представляваща припадаща се част от разходи за проектиране, строителен и инвеститорски надзор по време на строителството и съпътстващи разходи относно четириетажната сграда с идентификатор 67800.510.424.1, построена в имот с идентификатор 67800.510.424 по плана на [населено място], ведно със суми за данък сгради и такси смет за периода 2007-2012г.; 3/ осъден е К. Г. М. да заплати на К. П. К. и Р. Г. К. същата сума 2184,85лв. със същия произход, като са отхвърлени претенциите над уважения размер от общо 4369,71лв. до предявения такъв от 233 180 лв.; 4/ отхвърлени са претенциите на М. Г. М. и К. Г. М. за заплащане на сумата 41 500 евро, представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на собствената им Ѕ ид.ч. от първи магазинен етаж от четириетажната жилищна сграда с идентификатор 67800.510.424.1. Срещу решението са подадени касационни жалби от всички страни по спора. К. П. К. и Р. Г. К. обжалват решението в частта относно изнасянето на имота на публична продан, както и в частта относно основанието и размера на предявените от тях претенции по сметки. Смятат за неправилна квалификацията по чл. 59 ЗЗД, считат, че са добросъвестни владелци и имат право да получат увеличената стойност на имота вследствие на подобренията. Освен това, считат, че неправилно е пресметнато присъденото обезщетение. М. Г. М. и К. Г. М., чрез пълномощника си адв. Т., обжалват решението в частта по извършване на делбата чрез изнасяне на публична продан и невключването в предмета на делбата на двете складови помещения, находящи се под процесния магазинен етаж. Обжалват и решението по претенциите по сметки в частта му, с която е отхвърлена тяхната претенция по чл. 31, ал.2 ЗС, както и уважената срещу тях претенция за подобрения. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по делба във фазата по извършването й. Обект на делбата е магазинен етаж в четириетажна жилищна сграда, съсобствен при равни квоти между двете групи съделители. Делбата е допусната с решение на Върховния касационен съд по гр.д. № 880/2011г. Установено е при допускането на делбата, че наследодателката Т. К. е притежавала магазинен етаж в сградата с площ 35 кв.м., който е бил отчужден по реда на ПМС № 60/1975г. и е реституиран по реда на З.. Собственик на дворното място и останалата част от сградата е съделителя К. К.. През 2002г. сградата е разрушена като застрашена от самосрутване и К. и Р. К. са построили нова четириетажна сграда с магазинен етаж с площ 97,25 кв.м., който се състои от два магазина, единия с площ 20,53 кв.м., а другия - 76,72 кв.м. Прието е, че липсва съвпадение по обем и месторазположение на старото строителство с някой от двата магазина, поради това е допуснат до делба целия магазинен етаж с указание, че възникналите от това облигационни отношения ще следва да се уредят във втората фаза на делбата в производството по сметките между съделителите. Приетите технически експертизи по въпроса за поделяемостта сочат, че според одобрения архитектурен проект са предвидени два магазина, които съществуват на място. Те са отразени в кадастралната карта като самостоятелни обекти с отделни идентификатори. При изпълнение процедурата по чл. 203 ЗУТ е дадено положително становище от главния архитект относно поделяемостта при представяне на проект за вътрешно преустройство. Представено е становище на ВиК специалист, според което вътрешната канализация на магазините е част от канализационната мрежа на цялата сграда и отделянето й е невъзможно, тъй като е необходимо ново канализационно отклонение да премине през сутеренния етаж, а за това е необходима нотариалнозаверена декларация на собственика. Във връзка с това е дадено повторно становище на главния архитект, че отделянето е възможно при нотариално заверено съгласие на страните по делото. Прието е заключение на вещо лице, че отделянето на ВиК инсталацията е невъзможно нито теоретически, нито практически, като изтъкнатите от него пречки касаят големия магазин. При горните обстоятелства съдът е изнесъл имота на публична продан. Посочил е, че отделянето на водопроводната система на магазините е практически невъзможно, а и би съставлявало значително затруднение. Относно двата склада, намиращи се под магазинния етаж, е приел, че не са допуснати до делба и че не са прилежащи към магазините. Позовал се е и на разпоредбата на чл. 40, ал.1 ЗУТ, според която складовото помещение е принадлежност към жилище, както и на заключенията на вещите лица, които сочат, че складовите помещения принадлежат към жилищните етажи в сградата и ги обслужват. По претенциите по сметките: Искът по чл. 31, ал.2 ЗС, предявен от М. за сумата 41 500 евро, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 1/2 ид.ч. от имота за периода от 30.05.2009г. до 08.11.2012г., е отхвърлен. Прието е, че не е доказано получаването на писмената покана от ответниците. По делото са приложени две писма с обратни разписки, в които е отбелязано връчване на 30.09.2009г. на дъщеря. Разпитана е като свидетел дъщерята на К., която заявява, че не разпознава подписа си под обратните разписки и не е получавала и предавала покана с посоченото съдържание. При тези данни съдът е заключил, че дори да са получени писмата, не е установено, че те са съдържали поканата за плащане на обезщетение. Претенцията на К. е предявена за заплащане на 233 180лв., като е посочено, че те представляват пазарната стойност на Ѕ ид.ч. от магазинния етаж и съответната част от заплатени данък сгради и такса битови отпадъци. Съдът я е уважил за 4 369,71 лв. Приел е, че ищците по този иск са собственици на терена, те са построили сградата и са заплащали данъците и таксите за нея. Приел е, също така, че М. са се противопоставили на строителството видно от водените административни преписки, с които те са обжалвали разрешението за строеж. Затова съдът е счел, че К. не са добросъвестни при извършването на строежа, тъй като са били наясно още при започването му, че има други съсобственици на правото на строеж, които не са били съгласни. Затова според съда отношенията следва да се уредят по чл. 74, ал.1 ЗС, като те получат по-малката сума измежду увеличената стойност и направените разноски. Разходите за проектиране, за надзор и строителство, за инвеститорски контрол и съпътстващи разходи за цялата сграда са 24 183 лв., а с включване на данъците и таксите стават общо 26 218,25лв. Само за магазинния етаж разходите са общо 8739,42лв. или по 4 369,71 лв. за всяка група съделители. Възражението за погасяване на вземането по давност съдът е намерил за неоснователно; позовал се е на ППВС № 6/1974г., че давността тече от смущаване на владението по исков ред и на фактите, че строителството е извършено през 2006-2007г., исковата молба е подадена на 19.06.2007г., а претенцията по сметки е предявена на 08.11.2012г., при което е направил извод, че не са изтекли пет години. С молба от 17.06.2015г. К. и Р. К. са поискали допълване на решението по отношение на тази претенция като са посочили, че съдът не се е произнесъл по претендираните от тях разходи за изграждане на процесния обект, а е взел предвид само разходите за проектиране, за строителен и инвеститорски надзор и съпътстващи разходи, но не и същинските такива, направени в строителството. Позовал се е на заключението на вещото лице Р., според което разходите за изграждане на двата магазина възлизат на 52 613 лв. С решение от 15.07.2015г. съдът е отхвърлил молбата като е изтъкнал, че с въззивното решение е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение в частта му по предявената претенция по сметки. Изложените от молителите доводи биха могли да послужат при касационно обжалване на решението, но не са основание за допълването му. Видно, че въззивният съд е бил сезиран с жалби и на двете групи съделители срещу решението на първоинстанционния съд, както и с жалба от съделителите К. против допълнителното решение, с което е отказано допълване на решението чрез произнасяне по всички части на предявената от тях претенция по сметки. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното: В жалбата на К. и Р. К. по отношение на извършването на делбата са поставени въпросите: 1/ необходимо ли е изготвянето и представяне на инвестиционен проект по чл. 203 ЗУТ когато има двама съделители и два обособени обекта на съсобственост, с отделни идентификатори; 2/ нарушава ли се принципът всеки съделител да получи дела си в натура, ако въпреки съществуването на два обособени дяла, съсобствени между двама съделители, съдът изнесе имота на публична продан. Извършено е позоваване на Решение № 84 от 25.03.2013г. по гр.д. № 847/2012г. на ІІг.о., според което фактическото съществуване на изпълнени самостоятелни обекти в сградата изключва необходимостта от изготвяне на инвестиционен проект, който е необходим когато обособяването на отделните обекти в сградата ще възникне в резултат на преустройство, както и, че когато в допуснатия до делба имот съществуват самостоятелни обекти /което е установено по делото/ и те са достатъчно на брой за разпределяне между съделителите, делбата следва да се извърши по реда на чл.353 ГПК. Видно, че обжалваният акт за изнасяне на имота на публична продан поради непредставяне на инвестиционен проект за разделяне не съответства на посочената практика. Горното обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК в частта по извършване на делбата. По отношение на отчасти отхвърлената претенция по сметките касаторите К. и Р. К. поставят въпроса: когато собственикът на земята след разрушаване на застрашена от самосрутване сграда сам е изградил нова сграда в имота с тройно по-голям магазинен етаж, има ли право на обезщетение за вложените труд и средства от съсобственика на преди съществуващия по-малък магазинен етаж и дали в този случай подобрителят е добросъвестен или недобросъвестен. Поддържа се противоречие с ППВС №6/74г., но липсва уточнение кое конкретно разрешение в сочената задължителна практика не е спазено. Същевременно се иска отговор на въпроса по принцип, доколкото е от значение за развитие на съдебната практика и утвърждаване принципа на справедливост в гражданско-правните отношения. Предвид особеностите на настоящия случай, при който възможността да бъде предявена тази претенция по сметки, изрично е указана в касационното решение по допускане на делбата и тъй като липсва съдебна практика по подобен казус, то следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. В касационната жалба и изложението на М. и К. М. също са формулирани четири правни въпроса, свързани със способа за извършване на делбата когато са изградени и съществуват два самостоятелни обекта. Тъй като въпросите се припокриват по смисъл с тези, поставени от касаторите К., то е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението в частта по извършване на делбата, както е посочено по-горе. На следващо място е поставен въпроса дали при извършване на делбата в дяловете могат да се включат и несамостоятелни, принадлежащи към дяловете складови помещения, които не са изрично описани в диспозитива на решението по допускане на делбата. Извършено е позоваване на Решение № 10 от 06.02.2010г. по гр.д. № 4598/2014г. на ІІг.о. То е постановено по иск по чл. 109 ЗС и в него е прието, че не е задължително помещения като антре, вестибюл, коридор и други, свързващи главните помещения, да бъдат посочени в титула за собственост. Това разрешение е неотносимо към мотивите на въззивния съд, приел, че складовите помещения в случая не обслужват магазините, а жилищните обекти, поради което не са принадлежност към тях. По отношение на уважената срещу тях претенция за подобрения касаторите поставят въпроса от кога тече погасителната давност за вземането за подобрения като се позовават на противоречие с т.13 от ППВС № 6/1974г. Съдът се е позовал на същия тълкувателен акт и посочвайки периода на извършване на подобренията, датата на завеждане на иска за делба и датата на предявяване на претенцията и е счел, че пет години не са изтекли. При тези ненапълно конкретни мотиви следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Досежно отхвърлената претенция по сметки с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС касаторите поставят въпроса за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствата. Такава преценка в мотивите е направена, като са обсъдени всички събрани в тази насока доказателства. Доколко изведените от тях изводи са правилни не може да бъде преценявано в производството по чл. 288 ГПК. Затова касационно обжалване на решението по този иск не може да бъде допуснато. За разглеждане на касационните жалби в допуснатите части страните дължат внасяне на държавни такси както следва: М. Г. М. и К. Г. М. следва да внесат 2624 лв., от които 2537лв. по извършване на делбата и 87 лв. по сметките; К. П. К. и Р. Г. К. следва да внесат също 2537лв. по извършване на делбата и 4576лв. по сметките или общо 7113лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.