Определение № 114 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2152/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Д. С. и Е. М. С. чрез пълномощника им адв. А. Ж. срещу определение № 310 от 31.01.2020г. постановено по ч.гр.д. № 46/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу определение № 888 от 04.10.2019г. по гр.д. № 392/2013г. на Софийски окръжен съд за прекратяване на производството по делото като недопустимо. В частната жалба се поддържа, че определението е недопустимо, защото въззивният съд не може да постановява оставяне на жалбата без уважение, а може да отмени обжалваното пред него определение или да го потвърди. Освен това, наред с прекратяването следва да се постанови връщане на исковата молба, което не е сторено. На следващо място се поддържа, че съдебният акт е неправилен и то очевидно неправилен, предвид застъпеното становище, че липсва предмет на спора. След разрушаването на сградата е останало защитимо вещното право на строеж върху терена в обема на съборената сграда. Затова за ищците е налице интерес да отрекат правото на ответниците, като несобственици на терена, да построят сграда върху парцела, в контурите на полуразрушената такава. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че определението е в противоречие с практика на ВКС - определение № 65 от 20.02.2014г. по гр.д. № 530/2012г. на ІІІ г.о. и Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК. Формулираният правен въпрос е: „може ли според практиката на ВКС да се предяви отрицателен установителен иск за защита на подобрения в сграда, построена на основание ПМС № 11/1982г. от ползвател, а да не се допуска предявяване на отрицателен установителен иск за недвижими имоти, упоменати в договор за наем, като собствени на ищцата и има ли аналогия между правото на ползвател да предяви отрицателен установителен иск и правото на собственост на жалбоподателката върху сградата и имота, посочени в договора за наем.” Сочат се и основанията по чл. 280, ал.2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност. С писмен отговор ответникът по частната жалба община Самоков изразява становище за нейната неоснователност. Ответникът Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството пред Софийски окръжен съд е по искова молба на М. Д. С. и Е. М. С. против Община Самоков и Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, за установяване, че ответниците не са собственици на построена от ищците търговска сграда на около 100 кв.м. в к.к. Б., попадаща в имот с идентификатор ***, отразена в кадастралната карта като имот с идентификатор ****. Ищците сочат, „че „първоначалният договор за наем“ на обекта бил сключен с несобственик, тъй като не бил реституиран от ответната община“ и те са го придобили с изтичане на петгодишен давностен срок за периода от 02.06.1996г. до 02.06.2001г. Ищците твърдят, че сградата е полуразрушена от общината през 2010г., въпреки че била търпима и подлежала на узаконяване. Според тях договорът за наем от 22.10.1992г., сключен с Общината, инкорпорира в себе си и договор за учредяване на право на строеж. От страна на Община Самоков се поддържа, че с договор от 21.10.1992г. на ищцата е предоставен за временно и възмездно ползване терен с площ 36 кв.м. от имот *** за разполагане на временен търговски обект за срок от 10 г. След изтичането на срока по реда на чл.65 ал.1 от ЗОбС е издадена заповед за изземване на общински терен с площ 202 кв.м., върху която ищцата е разположила магазин за дрехи - временен търговски обект. Заповедта е влязла в сила и на 04.05.2010г. общината освободила терена и премахнала обекта. В момента имотът, който е частна общинска собственост, е празен. Поради това се поддържа, че за ищците липсва правен интерес от водене на иска. Първоинстанционният съд е прекратил производството поради недопустимост. Приел е, че по силата на сключения договор ищците са били наематели и като такива държатели на терена с площ 36 кв.м., а построената в него сграда е представлявала временен преместваем обект, който не е придобил траен градоустройствен статут и след изтичане на договора е бил окончателно премахнат през 2011г. С оглед на това, след като сградата не съществува към момента на предявяване на иска, то липсва интерес за ищците да установяват, че ответниците не са нейни собственици. Софийски апелативен съд, с обжалваното определение, е оставил без уважение частната жалба на ищците срещу преграждащия акт. Приел е за безпротиворечиво установено, че сградата с площ около 100 кв.м., предмет на иска, понастоящем не съществува. А липсата на обект на собственост е пречка за установяване на вещното право. Спорното право на собственост е останало безобектно и защитата на такова право е недопустима. Спор за собственост може да има само за съществуваща вещ. При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване с настоящият състав намира, че такива липсват. Постановеният диспозитив „оставя без уважение” частната жалба не обуславя недопустимост на съдебния акт, както считат жалбоподателите. Разпоредбата на чл. 278 ГПК не сочи изрично какъв диспозитив постановява въззивния съд, разглеждащ частната жалба, когато намери, че обжалваният акт е правилен. Според препращането на чл. 278, ал.4 ГПК към правилата за обжалване на решенията той би следвало да потвърди обжалвания акт - чл. 271, ал.1 ГПК, но оставянето на жалбата без уважение е равносилно на потвърждаване на акта, така че този диспозитив не опорочава постановеното от въззивната инстанция определение. Що се отнася до оплакването, че първата инстанция е следвало не само да прекрати производството, но и да върне исковата молба, то е несъстоятелно в случая. Съдът постановява връщане на исковата молба в хипотезата на чл.129, ал.3 ГПК - когато при предявяването на иска бъдат констатирани нередовности и те не са отстранени след дадените от съда указания. В случая производството не е прекратено още в началния етап на образуването поради неотстраняване на нередовности на исковата молба, а след като първоинстанционното производство се е развило изцяло, бил е даден ход на устните състезания и преди да пристъпи към постановяване на решение по спора, съдът е констатирал недопустимост на иска. Формулираният правен въпрос е поставен твърде неясно, но се свежда до допустимостта да се предяви отрицателен установителен иск за недвижим имот, упоменат в договор за наем. Този въпрос не е разрешаван в обжалвания акт и не е определящ за изхода на спора. Съдът не е прекратил производството, защото ищците са били наематели, а защото сградата, която е посочена като предмет на отрицателния установителен иск за собственост не съществува, т.е. защото спорът е лишен от предмет. От съдържанието на обжалвания акт и изложените мотиви не произтича съмнение за неговата очевидна неправилност. Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.