Определение № 70 от 19.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1222/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ж. И. Д. от [населено място], [община] срещу Определение № 2757 от 25.10.2017 г. по ч. гр. д. № 2206/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено Определение № 62 от 20.01.2017 г., постановено по гр. д. № 377/2014 г. на Провадийския районен съд. С последното е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК производството по предявения от частната жалбоподателка отрицателен установителин иск за собственост срещу [община], поради неотстраняване в срок на указаните нередовности на исковата молба. Жалбоподателката поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска същото да бъде отменено, като делото се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на предявения иск. В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателката са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, а именно: 1. „Може ли да бъде определен предмета на спорното право върху недействителен план /скица/ на недвижим имот“; 2. „Длъжен ли е съдът при наведени твърдения за нищожност на издадена от общината скица, върху която следва да очертае процесната реална част, да се произнесе преюдициално по въпроса за действителността на документа“; 3. „Допустимо ли е при наведени твърдения за нищожност на издадена скица да се допусне изготвяне на съдебно-техническа екпертиза за уточняване на спорната реална част от недвижим имот“. Жалбоподателката поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като счита, че преграждащото определение на въззивната инстанция е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството /чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение на РС- [населено място], с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е прекратено производството по предявения отрицателен установителен иск за собственост, поради неизпълнение на указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, изразяващи се в индивидуализация на процесния недвижим имот. Посочено е, че с исковата молба е заявена претенция да се признае за установено по отношение на ответната община, че същата не собственик на имот, актуван с Акт за публична общинска собственост № 476/ 28.03.2016 г.- незастроен поземлен имот от 41 000 кв.м., отреден за озеленяване, част от който е собственост на ищцата, без обаче тази част да е индивидуализирана. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд неколкократно е оставял производство без движение и е давал указания на ищцата да индивидуализира процесния недвижим имот- т.е. имота, по отношение на който претендира собственически права и иска да се отрече със сила на пресъдено нещо правото на собственост на общината, което не е сторено, доколкото с подаваните по делото молби, жалбоподателката е искала издаване на съдебно удостоверение за снабдяване със скица на имота; оспорила е издадената от [община] скица като неистинска и е поискала назначаване на съдебна експертиза, със заключението на която, да се индивидуализира процесния недвижим имот. Изложени са решаващи мотиви, че ищецът е длъжен да индивидуализира спорното материално право в исковата си молба чрез основанието и петитума на предявения иск, тъй като в противен случай съдът не би могъл да определи предмета на делото и границите на решаващата си дейност. Обобщено е, че когато предмет на спора е правото на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, ищецът трябва да посочи всички негови индивидуализиращи белези- вид, местонахождение, граници, площ, номер по действащия кадастрален и регулационен план или друг вид план, а когато за населеното място има влязла в сила кадастрална карта - идентификатора на имота като в исковата молба следва да се посочат актуалните индивидуализиращи белези на имота. Прието е, че ако това не е сторено, исковата молба е нередовна и съдът, който следи служебно за надлежното упражняване на правото на иск, следва да даде указания за отстраняване на констатираните нередовности и само ако те бъдат изпълнени, да разгледа спора по същество. Формиран е решаващ правен извод, че след като дадените указания не са изпълнени и процесният недвижим имот не е индивидуализиран, съответно не е очертан предмета на спора, по отношение на който е потърсена съдебна защита, съдебното производство подлежи на прекратяване на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така поставените в основата на обжалваното въззивно определение решаващи правни мотиви, формулираните от касатора правни въпроси относно значението на скицата за индивидуализация на недвижимия имот не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Същите не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и не са намерили отражение при постановяване на съдебния акт, както и не кореспондират с данните по делото. Изводът, че съдебното производство по предявения иск подлежи на прекратяване, е направен след цялостна преценка на изложените в исковата молба и допълнителните уточняващи молби фактически твърдения и след констатиране, че въпреки дадените указания, исковата молба е останала нередовна, поради липса на индивидуализация на процесния недвижим имот. Това е така повече като се има предвид, че съдебната практика е константна, че наличието на скица на недвижим имот или схема на самостоятелен обект, не е условие за редовност на исковата молба, нито е предпоставка за индивидуализацията на недвижиия имот, който може да бъде индивидуализаран по други белези като описаните в документа за собственост местоположение, граници и площ на терена /Определение № 621 от 07.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 445/10 г. на ІІІ г.о.; Определение № 396 от 20.09.2011 г. по ч.гр.д.№ 375/11 г. на ІІ г.о./. Произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт е изцяло съобразено с посочената практика на Върховния касационен съд, поради което следва да се приеме, че не е налице „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и не е налице какъвто и да е порок, който да обуслови „вероятна нищожност или недопустимост” като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,