Определение № 866 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1969/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Л. Я. чрез пълномощника й адвокат С. Т. против решение № 23 от 5.02.2024 г., постановено по гр. д. № 325 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 267 от 30.03.2023 г. по гр. д. № 1465/2022 г. на Районен съд - Кюстендил за отхвърляне на предявения от Е. Л. Я. против Й. А. М. ревандикационен иск по отношение на 911 кв. м., находящи се в източната част и при посочени граници на поземлен имот с идентификатор ***, в [населено място], местност „А.“, целият с площ от 2219 кв. м. Й. А. М. е подал чрез пълномощниците си адвокат Р. А. и адвокат С. К. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Претендираното от ищцата право на собственост е основано на следните твърдения: по наследство от баща си Л. С. Л. е собственик на имот с площ от 2200 кв. м., ведно с намиращите се в него къща от 80 кв. м., яхър и плевня от 55 кв. м., кошара от 57 кв. м. и хамбар, като понастоящем съществуват само паянтовата плевня с яхър и хамбар. Наследодателят й се легитимира като собственик на имота с нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. на нотариус при Кюстендилски областен съд, като закупен на публичен търг, проведен от Кюстендилски съдия – изпълнител по продан по изп. д. № 46/1946 г. на КСИ. Част от имота от 1200 кв. м., извън регулация, наследодателят е дарил на внуците си З. К. Л. и В. К. Л. с нотариален акт № 2, том III, дело № 1038/1976 г. на нотариус при КРС. От последните двама ищцата е закупила дареният им имот с нотариален акт № 156, том 1, рег. № 2912, нот. дело № 132/2019 г. на нотариус с peг. № 566, като при сключване на договора имотът е индивидуализиран като поземлен имот с идентификатор *** в [населено място] с площ 1294 кв. м., ведно с намиращите се в него плевня с яхър и хамбар с посочени идентификатори. Като наследник на баща си ищцата е собственик и на останалата част от имота, описан в нотариален акт за 57, том 4, pe r. № 2619. дело № 899/1947 г. на нотариус при Кюстендилски областен съд, която реална част неправилно е заснета към поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], местност „А.“, като повече от 30 години същата владее и реална част към отразения в кадастралната карта имот с идентификатор ***, а ответникът през 2015 г. съборил оградата и оградил спорната реална част с токов пастир. В отговора на исковата молба ответникът претендира, че е собственик на процесната реална част, като с договор от 20.08.2015 г. е закупил от община Кюстендил имот частна общинска собственост, представляващ земеделски имот № * в местността „А.“ с площ от 2200 кв. м., като при условията на евентуалност е заявил и възражение за придобивна давност от 2015 г. Въззивният съд, след като подробно е възпроизвел доводите във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства и е приел за установено следното: ищцата е дъщеря на Л. Л.. С нотариалния акт от 1947 г. същият е признат за собственик на нива в землището на [населено място], местност „А.“ с площ от 2200 кв. м. с постройките в нея. С нотариалния акт от 1976 г. е дарил на внуците си З. К. Л. и В. К. Л. дворно място, състоящо се цялото от 1200 кв.м., намиращо се извън регулация на [населено място], Кюстендилски окръг, със застроени в него: паянтова къща, паянтова плевня с яхър и хамбар, при съседи: път, П. С. и ДЗС с равни права за двамата. Последните през 2019 г. са продали на ищцата поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. К., с адрес на имота: [населено място], общ. К., махала „К.“ (Д.“) с площ от 1294 кв.м., ведно с построените в имота сгради. Съдът е посочил, че спорната реална част е индивидуализирана по скица приложение № 1 към заключението на вещото лице С. С. на лист 91 от първоинстанционото дело, от която е видно, че попада в източната част на имот с идентификатор ***, който съответства на стар № *. Възприел е констатациите на вещото лице, че закупеният от Л. Л. имот е идентичен с имот пл. № *, като идентификацията е по съседи и площ с кадастралния план от 1958 г. Имот пл. № * по същия кадастрален план се намира на юг от имот пл. № *, останал е извън регулацията от 1959 г. и е записан на ТКЗС, като е идентичен с имот № * по КВС и имот с идентификатор ***, не е заявяван за възстановяване, поради което е записан на Община Кюстендил като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ и за него е съставен АОбС № 3772/07.04.2015 г. Въз основа на гласните доказателства (показанията на Т. С., Ж. К. и Д. М.) съдът е приел, че от момента на закупуване на имот с идентификатор *** след проведен търг и с договор от 20.08.2015 г., ответника го ползва за отглеждане на животни, като го е заградил с електропастир. Имотът е бил ползван от ТКЗС, а след това бил пасище на цялото село. Преди закупуването на имота през 2015 г. не е имало трайна ограда и там пасели животните хора от селото и ответника го заградил с електропастир след проведения търг и сключения с общината договор за покупко-продажба. При така възприетите за установени от доказателствата по делото факти, въззивният съд е направил извод, че процесният имот не съставлява част от имота, който наследодателят на ищцата е придобил въз основа на публичната продан по изп. дело № 2/1946 г., а от имот пл. № *, който е бил изключен от регулация и е представлявал земеделска земя на ТКЗС, която не е била заявена за реституция. Посочил е и че ищцата не е доказала да е придобила спорния имот по давност след влизане в сила на ЗСПЗЗ предвид данните, че същият е ползван с неограничен достъп и от други лица след прекратяване дейността на ТКЗС. По тези съображения съдът е направил извод, че ищцата не е установила по делото правото си собственост върху спорната площ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Е. Л. Я. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК е обосновано с довода, че исковата молба е нередовна, тъй като от твърденията в обстоятелствената част не става ясно на какво основание ищцата твърди, че е собственик на реална част от имот с идентификатор *** – дали по наследствено правоприемство и за каква част, дали по силата на давностно владение и за каква част, дали по силата на правна сделка и за каква част. Налице е и твърдение за наличие на грешка в кадастралната карта и противоречие между обстоятелствената част и петитума, доколкото са наведени различни основания за възникване на собствеността, вкл. и владение повече от 30 години, а петитумът е да се установи правото на собственост по силата на наследяване на Л. С. Л. Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззинното решение е процесуално допустимо като постановено по нередовна искова молба. В исковата молба е посочено придобивното основание на наследодателя за имот от 2200 кв. м., извършените разпоредителни сделки и придобивното основание на ищцата за част от имота на наследодателя, която сега е с идентификатор ***, а другата реална част, която тя е наследила и владяла повече от 30 г. е заснета в кадастралната карта не към нейния имот с идентификатор ***, а към имот с идентификатор ***. От тези ясни и непротиворечиви твърдения в обстоятелствената част на исковата молба е видно, че заявеното основание на иска е наследяване на Л. С. Л., чието право на собственост е удостоверено с нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. Именно това придобивно основание е разгледал и въззивния съд, преценявайки дали спорната реална част е част от имота по с нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. Обстоятелството, че въззивният съд е изложил и мотиви дали ищцата е придобила процесната реална част по давност, макар ищцата да не е въвела такова основание за придобиване на претендираните вещни права (твърдението за владение повече от 30 години е свързано с твърдението, че целия имот на наследодателя не е внасян в ТКЗС, запазено е ползването му в реални граници и същия не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ) не би могло да доведе до недопустимост на решението, доколкото произнасянето в диспозитива на потвърденото първоинстанционно решение е само относно заявеното в исковата молба придобивно основание – наследяване на Л. С. Л.. С оглед разясненията в т. 4 на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС неотносимо към допустимостта на предявения иск е твърдението за допусната грешка в кадастраната карта. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е обосновано с довода, че въпреки записването в разписния лист и липсата на данни имотът да е бил включван в ТКЗС, съдът е приел, че същия подлежи на реституция. Соченото основание не е налице, доколкото от една страна необосноваността на тези изводи не може да се констатира само при прочита на въззивното решение, а от друга страна доводите на касаторката касаят съображенията на съда относно имот с идентификатор ***, но не и основания мотив за отхвърляне на иска, а именно, че спорната реална част от имот с идентификатор *** не съставлява част от имота на наследодателя по нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторката поставя следните въпроси: 1) подлежат ли на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ недвижимите имоти, които към момента на влизане в сила на реституционния закон са земеделски земи (по който се твърди противоречие с практиката на ВКС, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ); 2) какво е доказателственото значение на отбелязването „ТКЗС“, направено в разписния лист към регулационния план и същото обвързва ли съда да приеме за осъществен факта, че имотът е изключен от регулация и включен към земеделските земи на ТКЗС, респ. подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, при липса на други събрани по делото доказателства, че имотът е бил коопериран, одържавен или отнет на друго основание от собственика (по който се твърди противоречие с практиката на ВКС, че записването в разписния лист има само информативно значение); 3) налице ли е отнемане на даден имот от държавата, а оттам включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, в хипотеза когато собствеността върху имота в реалните му граници никога не е губена, независимо от обстоятелството, че след образуването на ТКЗС имотът, който към този момент е бил включен в регулационния план на населеното място, впоследствие е бил изключен от регулация (твърди се противоречие с практиката на ВКС, че изключените от регулация имоти се включват в ТКЗС само, ако е изпълнена процедурата по ПМС 216/1961 г.); 4) длъжен ли е въззивният съд да извърши съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствени фактически и правни изводи, като обсъди всички наведени относими доводи и възражения на страните и длъжен ли е въззивния съд да обсъди показанията на всеки един от разпитаните свидетели и да изложи съображения защо приема едните за достоверни, както и да се аргументира защо отхвърля други (поддържа се противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд избирателно се е позовал на констатациите на вещото лице, без да обсъди констатацията, че поземления имот, описан в нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. е отразен с пл. № * и е включен в части от шест парцела по регулацията от 1958 г., сред които и парцели *-* и *-*, записани в разписния лист на името на наследодателя, изключени от регулация през 1959 г., което установява, че тези парцели са част от имота по нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. и същевременно не е обсъдил противоречивите свидетелски показания относно момента, в който ответникът е оградил имота и съответно, от който момент осъществява владение). Първите три въпроса са изцяло неотносими към изхода на спора, доколкото предпоставят съдът да е приел, че спорната реална част е част от имота, придобит от наследодателя на ищцата и описан в нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. Изводът на съда обаче, обусловил и отхвърляне на предявения иск е, че тази процесната реална част не е придобивана от наследодателя и не е част от имота по нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г., а е част от съседен имот, отразен в пана от 1958 г. с пл. № 274. Следователно дори да се приеме, че имот пл. № * не подлежи на реституция, а съответно не е следвало да бъде включен във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ, то това не би рефлектирало върху изхода на спора, по който ищцата основава претендираното право на собственост на наследяване на имота, описан в нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. С оглед обосновката на четвъртия въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърдяната като необсъдена констатация на вещото лице не обуславя направения от касаторката извод, че парцели *-* и *-* са част от имота на наследодателя й по нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. Съгласно действалия към 1958 г. ЗПИНМ-отм. и ППЗПИНМ от 1950 г.-отм. парцелите се отреждат за кадастралния имот и съответно стават собственост на собственика на кадастралния имот. Следователно от значение е дали имот пл. № * или реална част от него са част от имота на наследодателя по нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г., а не дали части от имота на наследодателя с пл. № * по регулацията са придадени към парцел, отреден за друг кадастрален имот и именно с оглед на това релевантно обстоятелство въззивният съд е обсъдил относимите доказателства. Въззивният съд не се е произнасял по заявеното от ответника евентуално възражение, че е придобил собствеността по давност от момента на закупуването на имот с идентификатор ***, поради което и не е дължал обсъждане на ангажираните във връзка с владението доказателства. С оглед изхода на настоящото производство Е. Л. Я. следва да възстанови на Й. А. М. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1500 лв., представляващо заплатено възнаграждение на адвокат Р. А.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение