Определение № 3378 от 01.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1962/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 570 от 02.05.2025г. по в.гр.д.№ 2653/2024г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението на Софийски градски съд по гр.д.№ 6540/2023г. за осъждането на касатора да заплати на Д. П. Т. на основание чл.432,ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди от пътно произшествие от 29.08.2021г., при което ищецът е получил увреждания като пътник в л.а. „Сеат А.“, рег. [рег.номер на МПС], по вина на водача на този лек автомобил и по вина на водача на насрещно движещия се автомобил „Фолсваген Пасат“, рег. [рег.номер на МПС], за разликата над 15 000лв. до присъдените 40 000лв. ведно със законната лихва от 03.10.2022г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон - на разпоредбата на чл.52 ЗЗД с твърдения за прекомерно завишено по размер обезщетение. Изложени са и оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения - превратно тълкуване и оценка на доказателствата, кредитиране на свидетелски показания без анализ с останалия събран по делото доказателствен материал и конкретно с изслушаната и приета по делото медицинска експертиза. Твърдението е, че в резултат на допуснатите нарушения на материалния и процесуалния закон е присъдено значително по размер обезщетение, което не съответства на реално причинените на ищеца телесни увреждания от процесното ПТП, както и на съдебната практика по аналогични случаи за същия период. Възразява се, че след постановяване на първоинстанционното решение, застрахователят е платил на ищеца сумата от 15 000лв., ведно с натрупаната лихва от определената от съда дата, и тази сума е справедливият размер на дължимото застрахователно плащане. Възразява се, че интензитетът на травмите, който твърди ищецът, не е доказан, че не са съобразени обективните икономически критерии към датата на произшествието, стандарта на живота и доходите в конкретното населено място, където живее ищецът; че обезщетението за неимуществани вреди не може да служи като средство за доходи от неоснователно обогатяване. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите при посочени допълнителни предпоставки чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия на справедливостта да се отчитат въведените принципи на „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост"? 2/ „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение, води ли до нарушение на чл.236,ал.2 във вр. с чл.235,ал.2 и ал.3 ГПК?“ 3/ „ При довод във въззивната жалба за необоснованост на фактическите констатации относно размера на присъденото обезщетение спрямо социално- икономическата обстановка в страна към момента на настъпване на увредата, както и съдебната практика при сходни случаи, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми ? “ В изложението не са посочени актове, които да обосноват приложното поле на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Няма изложени аргументи за наличието на тази, цитирана като т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Поддържа се искане за допускане на обжалването поради очевидна неправилност, която според касатора се състои в това, че е „определено необосновано завишено по размер застрахователно обезщетение в резултат на допуснато неотчитане от въззивния съд на всички релевантни и обективни критерии за справедливост, което е основание за допускане на касационното обжалване с оглед разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК“. В писмен отговор ищецът излага съображения за отсъствие на предпоставките за допускане на обжалването и за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Установено е от съдебномедицинската експертиза, че в резултат на процесното ПТП, ищецът е получил навяхване на лявата колянна става, кръвонасядане в областта на лявата подбедрица с възпаление. Навяхването на лявата колянна става с последващо набиране на кръв в горната част на лявата подбедрица, е наложило оперативно лечение, което съставлява трайно затруднение в движенията на левия долен крайник за повече от 30 дни. Първоначално ищецът е бил хоспитализиран в Пирогов за период 29.08.2021г. -02.09.2021г. На 29.08.2021г. е направена операция под локален анестетик за наместване, проведено е и медикаментозно лечение. Поради болки и ограничени движения на коляното с данни за кръвонасядане в горната част на лявата подбедрица, ищецът отново е хоспитализиран в периода 18.09.21г. – 24.09.21г. Отново е извършено оперативно лечение - под локална анестезия е извършена инцизия/разрез на хематома с евакуация на 200мл. коагулирана кръв и фасциотомия с поставен дрен, кожен шев и стерилна превръзка и е назначено антибиотично лечение. На 04.10.2021г. конците от оперативната рана са свалени. За период от около 3 месеца ищецът е търпял болки и страдания като за първия месец те са били с интензивен характер. С оглед затрудненията в движенията на лявата колянна става, съпроводени и с болка, ищецът е търпял и известни затруднения в бита. Според вещото лице, периодът за възстановяване от описаните травматични увреждания е три месеца. Експертът сочи, че при прегледа Т. съобщава за болки в областта на лявото коляно при натоварване и нощно време, за липса на чувствителност в левия крак, както и страх при ходене и излизане извън дома. Според вещото лице, общото състояние на пострадалия е задоволително, походката е стабилна, движи се без помощни средства. Силно е ограничено клякане поради болка в лявата колянна става. Лява колянна става е с ограничен обем на активна и пасивна флексия „сгъване“. Разгъването в коляното се извършва в пълен обем. Липсват клинични данни за увреда на връзковия апарат. Лявата подбедрица е с леко изразен оток. По предната повърхност на лявата подбедрица се в вижда оперативен белег с дължина 1 см, който е на нивото на кожата. В съдебно заседание експертът е установил, че пострадалият е провел пълния обем необходима процедура за възстановяване. При преценката за размера на обезщетението за морални вреди в обжалваната от ответника част от първоинстанционното решение, съставът на САС е посочил като релевантни за определянето му получените от ищеца в резултат на процесното ПТП физически травми – увреждания, описани конкретно и подробно от медицинската експертиза, предприетото медицинско лечение, включващо две хоспитализации и две оперативни интервенции, протеклия възстановителен период - около 3 месеца, настоящото здравословно състояние на пострадалия, медицинската перспектива на уврежданият, негативната рефлекция на инцидента в психическата сфера на пострадалия и в начина му на живот непосредствено след произшествието и до момента, възрастта на пострадалия. Тези обстоятелства, преценени в контекста и на факта, че ищецът е преживял интензивен психически стрес в момента на произшествието са дали основание на състава да сподели извода за справедливо обезщетение, в размера, присъден от първоинстанционния съд. Като релевантни са обсъдени и обстоятелствата, че ищецът е пострадал в активна трудоспособност, бил е в добро здраве. След пенсионирането си, до настъпването на пътното произшествие е работил като шлосер. Тази дейност, вследствие на увреждането, не е могъл да упражнява за период от повече от шест месеца. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Дори да бъде счетено, че предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по отношение на поставените въпроси е въведена чрез позоваването в касационната жалба на ППВС № 4/23.12.1961г. и актове по чл.290 ГПК, отсъства основание за преценка въззивната инстанция да се е отклонила от трайноустановените разрешения по приложението на чл.52 ЗЗД, съгласно които за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, макар те да нямат самостоятелно значение, а следва да се преценяват в съвкупност с другите критерии. При доводите си, заложени в първия въпрос за занижено и несъответно на критерия, въведен в чл.52 ЗЗД размер на обезщетението касаторът не държи сметка за установените от медицинската експертиза трайни негативни последици от увреждането на лявата колянна става и настоящото „задоволително“ възстановено, в сравнение с това преди увредата, състояние на пострадалия на 73 години ищец; за установеното от свидетелските показания на дъщерята на ищеца, че: Преди катастрофата баща й бил много деен човек, работел в Техническия университет като охрана; След пътния инцидент поискал отново да се върне на работа, но се оказало, че има затруднения при качване в автобуса, страх от движението и бил принуден да напусне работата си, тъй като не можел да се справя; Поради установената липса на чуствителност в левия крак и нестабилност, пада и не може да бъде оставен сам в дома си. Според касатора критерият за справедливост отчита принципа на „възстановителна справедливост“, изискващ състоянието на един човек да бъде възстановено след настъпването на една неправда, в положението, което е съществувало преди тази неправда, но както се посочи, ищецът не е възстановен в състоянието си преди пътната злополука. Виждането на касатора за необходимост от отчитане на разпределителна справедливост (еднакво третиране на еднаквите случаи - еднаквите по вид и степен вреди да намират еднаква компенсация, отговаряща на действително преживените страдалия) не е аргументирано със съдебна практика, създадена по отношение на „аналогични случаи за същия период“, какъвто касационен довод е въведен. Същевременно, въззивната инстанция не е обсъждала тезата на касатора за „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост“, поради което тази част на първия въпрос има хипотетичен характер, което отнема характеристиката му на обуславящ по смисъла на т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и прави безпредметно допускането на касационното обжалване по него. Допускането на касационното обжалване по втория въпрос е неосъществимо поради факта, че въззивната жалба на застрахователното дружество съдържа единствено оплакване за неправилност на първоинстанционния акт поради нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Възражението за намаляване на обезщетението поради принос на пострадалия (въведено от ответника с отговора на исковата молба като изразяващо се в непоставен предпазен колан, неполагане на дължима грижа за спазване на лекарски препоръки, непровеждане на физиотерапия и рехабилитация, удължило възстановителния период), чиято основателност е отречена от първоинстанционния съд, не подлежи на обсъждане от въззивния съд на основание чл.269, изр. второ ГПК, който е ограничен от посоченото в жалбата. В тази хипотеза въпросът за приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД не подлежи на пререшаване нито от въззивната инстанция, нито може да бъде разглеждан от настоящата. Наличието на принос на увредения към настъпване на увреждането като правно значим факт, обуславящ приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, се обхваща от силата на пресъдено нещо на частично влязлото в сила решение по гр.д.№ 6540/2023г. на СГС. Съставът на апелативния съд е преценявал конкретните, обективно установени специфични за спора обстоятелства, поради което поставеният като трети процесуалноправен въпрос - игнориране на задълженията по чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК не съответстства на мотивите към обжалваното решение. Невъзможността за допускане на касационното обжалване по въведеното основание „очевидна неправилност“ произтича от обстоятелството, че този особено тежък порок на решение е декларативно заявен от обжалващата страна без релевантни аргументи. Обосноваването на тази директна предпоставка за разглеждане по същество на делото от касационната инстанция, е задължение на касатора и не подлежи на служебно установяване. Доводите на страната са за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, която не е идентична на основанието по чл.280,ал.2, предл.трето ГПК. Отговорът на насрещната страна съдържа искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗА за изготвянето на отговора по чл.287 ГПК от адв. Д. Й., осъществила безплатна защита на ищеца. Настоящият състав определя като адекватно и справедливо възнаграждение за положения от адвоката труд в настоящото производство сумата 1 000лв. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.