Определение № 50131 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3414/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 967/01.07.2022 г. по гр.д. № 54/2022 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 123/ 02.12.2021 г. по гр.д. № 265/2021 г. на Окръжен съд Враца, отхвърля иска на В. И. Т. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 6 000 лв. до 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършването на престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК; по чл. 339, ал. 1 НК; по чл. 308, ал. 2 НК и по чл. 253, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1 и ал. 2 НК. Решението се обжалва от В. Т., а повдигнатият въпрос е материалноправен – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ в смисъла по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Касаторът намира въпросът обуславящ решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/1968 г. и на конкретни решения по чл. 290 ГПК на ВКС (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано и в нарушение на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Претендира разноски. Ответникът, Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, възразява, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, а решението е правилно. За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът В. Т. е бил незаконно обвинен в извършването на престъпление по– с постановление от 04.11.2016 г. на прокурор при Окръжна прокуратура - Враца, потвърдено с постановление от 17.02.2017 г. на прокурор при Апелативна прокуратура – София, е прекратено наказателното производство срещу ищеца поради недоказаност на обвинението по чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК; по чл. 339, ал. 1 НК и по чл. 308, ал. 2 НК, а в частта по чл. 253, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1 и ал. 2 НК – поради това, че деянието не представлява престъпление. След това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, заявени са в основанието на иска, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното с иска обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е съобразил възрастта на ищеца към повдигане на обвинението (38 години); продължителността на наказателното производство (6 години, 7 месеца и 12 дни), надхвърлила разумния срок в смисъла по чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС; първоначалното задържане на ищеца за 72 часа, наложената му мярка за неотклонение „домашен арест“, изменена след около шест месеца в „парична гаранция“ от 10 000 лв.; броя и характера на престъпленията, в извършването на които ищецът е незаконно обвинен. Съобразени са и онези установени по делото обстоятелства, които също са във връзка с незаконното обвинение, но за които въззивният съд е приел да налагат по-нисък размер на обезщетението: общественото положение на ищеца – с незавършено образование; това, че на ищеца не са налагани едновременно повече от една мерки за процесуална принуда; приключилото наказателно преследване още в досъдебната си фаза; медийното отразяване само в две публикации; неувреденото физическо и психично здраве на ищеца. При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, съдът е определил обезщетението от 6 000 лв. за адекватно на претърпените неимуществени вреди по причина на незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което обезщетението е било определено в по-висок размер. Следователно повдигнатият въпрос обуславя обжалваното решение в смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането на касационния контрол, но въззивният съд го е решил в съответствие с т. 11 ППлВС № 4/1968 г. Той е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на всички онези обстоятелствата, за които се приема да са от значение за критерия за справедливост в смисъла по чл. 52 ЗЗД. Дали установяването на тези обстоятелства е в съответствие със събраните по делото доказателства, в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд решение съответства на онези мотиви, които инстанцията по съществото на правния спор дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по частично уважения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Настоящият състав намира, че противоречие на обжалваното решение с други решения на ВКС относно критерия за „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение е възможно, тогава когато по висящото и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но са различни присъдените обезщетения. Липсва сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата, предвидена в състава по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, между възприетото в обжалваното решение и в решенията на ВКС, с които касаторът обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на делото и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават извършените разноски пред Върховния касационен съд. При тези мотиви, съдът