Определение № 1091 от 06.03.2026 г. на ВКС по д. № 4940/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [община] срещу въззивното решение на Окръжен съд Ловеч /ОС/ по гр.д. №543/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Г. И. срещу касатора искове по чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищеца от длъжност „охранител“, извършено със заповед от 27.11.24 г. на кмета на общината. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.2 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС / цитираните многобройни решения по чл.290 ГПК/ по следните правни въпроси:1. Допустимо ли е при предявен иск по чл.344, ал.1,т.1 КТ въззивният съд да се произнася за първи път в решението си по невъведени от ищеца в исковата молба основания за незаконност на уволнението, в случая касаещи нарушена/ непреодоляна закрила по чл.333, ал.1 КТ?; 2. Допустимо ли е въззивният съд при предявен иск с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ и липса на надлежно възражение на ищеца в исковата молба за незаконност на уволнението на осн. чл.333, ал.1 КТ да следи служебно за непреодоляна закрила от работодателя? Вероятната недопустимост на въззивното решение касаторът обосновава с произнасянето на въззивния съд по непредявен иск /основание за незаконност на уволнението, незаявено с исковата молба/. Съдът е обвързан от обективираните в исковата молба фактически твърдения и обусловеното от тях искане за защита, съобразно които е длъжен да се произнесе. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че в трудовото досие на ищеца са налични множество медицински документи, удостоверяващи изброените в исковата молба негови заболявания, между които инсулинозависим захарен диабет с множество усложнения и посоченото придружаващо заболяване. С ЕР на ТЕЛК №65/9.01.24 г. на ищеца е призната 96% ТНР с водеща диагноза инсулинозависим захарен диабет с множество усложнения и придружаващо заболяване и посочени противопоказни условия на труд- вреден микроклимат, физическо и психическо пренапрежение. От заключението на службата по трудова медицина от 15.08.18 г. се установява, че ищецът не може да изпълнява длъжността „охранител“, тъй като работата му е свързана с нервнопсихическо напрежение и полагане на нощен труд, които са противопоказни условия на труд, посочени в решение на НЕЛК №300/20.04.18 г. След всяко преосвидетелстване ищецът като трудоустроен е попълвал декларация – съгласие за полагане на нощен труд по утвърден график и е полагал нощен труд. При данните по делото въззивният съд е приел, че работодателят е преодолял само закрилата по чл.333, ал.1,т.3 КТ, но не и закрилата по чл.333, ал.1,т.2 КТ, от която ищецът също се ползва. Ответникът е могъл да го направи, защото е разполагал с решенията на ТЕЛК, с които на ищеца е призната ТНР и са посочени противопоказните му условия на труд. След като не е преодоляна от работодателя и втората закрила, уволнението подлежи на отмяна само на това основания, без да се обсъжда дали работникът е извършил нарушение на трудовата дисциплина и съответно ли му е по тежест наложеното наказание дисциплинарно уволнение. При тези данни по делото ВКС намира, че не са налице сочените основания за допускане на обжалването. В ТР №1/9.12.13 г. ОСГТК, т.1 / повечето посочени от касатора решения по чл.290 ГПК предшестват това ТР, а р. по гр.д. №1214/21 г. на първо г.о. и цитираното в него р. по гр.д. №2479/19 г. на четвърто г.о. не отричат служебното прилагане на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес/ е прието, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В мотивите на ТР е разяснено, че тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Нормата на чл.333 КТ несъмнено е императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес. Уредената основно там предварителната закрила при уволнение е израз на социалната защита на правото на труд. Нейното предназначение е да се търси социална справедливост при уволнението- р. по гр.д. №3/20 г. на трето г.о. на ВКС.. В исковата молба, макар да липсва формално позоваване на закрилата, са изложени фактите, обосноваващи приложимостта й в случая. Те са известни и на работодателя, видно от приложеното трудово досие на ищеца, съдържащо експертните решения на ТЕЛК и декларациите му като трудоустроен. Затова не може да се приеме доводът на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по ненаведено основание за незаконност на уволнението в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. Аргумент в тази насока не може да се търси и в това, че първоинстанционният съд се е произнесъл не за закрилата, а по същество на спора. След обсъждане на данните по делото и доводите и възраженията на страните първоинстанционният съд е приел, че след като възложената от работодателя работа е изцяло противопоказна и в противоречие с дадените от ТЕЛК предписания за трудоустрояване на ищеца, невъзможността му да извърши тази работа не съставлява виновно неизпълнение на трудовите задължения, което да е основание за налагане на дисциплинарно наказание. Въззивният съд при твърденията и доводите на страните и събраните и преценени доказателства не е отрекъл този извод, а е намерил за неоснователни оплакванията на касатора като въззивник срещу него. Към извода на първата инстанция въззивния съд е прибавил и този за непреодоляна закрила по чл.333, ал.1,т.2 КТ, от която ищецът като трудоустроен очевидно се ползва и за незаконност на уволнението му първо на това основание – чл.344, ал.3 КТ. Затова, според този състав на ВКС, не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването. За подобен случай, свързан със закрила по чл.333КТ, в същата насока е постановено напр. опр. по гр.д.№3047/22 г. на трето г.о. на ВКС. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответника по жалба следва да се присъдят поисканите с отговора на жалбата разноски от 550,66 евро / 1077 лв./, за адв. възнаграждение. Извършването им е удостоверено с приложения към отговора договор за правна помощ. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.