Определение № 174 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3679/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Пловдив, чрез процесуалния представител М. Т., срещу въззивно решение № 787/05.08.2020 г. по в. гр. д. № 2764/2019 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставят се въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; Длъжен ли е въззивният съд да мотивира и обоснове решението си, като отговори на всички наведени правозащитни и правоизключващи възражения на една от страните при постановяване на решение, с което дава собствено разрешение на спора при извод за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение; 2. От значение ли е дали общественото и/или благоустройственото мероприятие, за което е отчужден недвижим имот е реализирано, с оглед трансформацията на държавната в общинска собственост, съгласно § 42 ПЗР на ЗИДЗОбС (ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г.); 3. По благоустройствените закони, действали преди приемането на чл. 74а ЗПИНМ /отм./ предвиждането за дворищна регулация и обществено мероприятие имало ли е вещнопрехвърлително действие и следва ли да се счита регулацията приложена, ако имотът не е завзет; 4.Налице ли е вещно-правно отчуждително действие по силата на плана при действието на Закона за благоустройството на населените места в Княжество България, ако не е извършено плащане. Прилагат се решения на ВКС с твърдения, че обжалваното им противоречи.

Ответникът по касационната жалба Х. А. С. изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжлаване на решението в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Оспорва касационната жалба и по същество. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка на допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о., констатира следното:

С обжалваното решение е отменено изцяло решение № 3158/2019 г. по гр. д. 2709/2018 г. на Районен съд – Пловдив, с което съдът е признал за установено по отношение на Х. А. С. и С. Х. Б., че община Пловдив е собственик на основание § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА на реална част от недвижим имот с площ от 47,22 кв. м., неправилно заснета като част от поземлен имот с идентификатор * по КК и КР на [населено място], вместо като част от улица, в момента представляваща поземлен имот с идентификатор * по КК и КР на [населено място], и е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от общината иск.

Въззивният съд е приел за неправилен извода на районния съд за фактическо заемане на процесния имот, с оглед възможността за прилагане на разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ/отм./ вр. с предходния режим съгласно чл.74а ПР на ЗПИНМ/отм./. Отразяването на предвижданията на регулационните планове, а именно уличната регулация (откъм [улица]) да допира до фасадата на изградената двуетажна жилищна сграда в имота на ответниците не означава фактическо заемане на процесния имот /47,22 кв.м./ за улица или разширяване на улица, тъй като реалното разширяване на [улица]е извършено на югоизток от имота на ответниците, респ. на техните праводатели като улица не е била реализирана върху тази част, допираща до фасадата на двуетажната сграда в имота на ответниците. Изводите са направени след анализ на събраните доказателства, вкл. и заключенията на СТЕ и проследяване на регулационните промени. Посочено е, че предвиденото по улична регулация мероприятие - новопроектирана улица, по улична регулация от 1896 г., както и разширение на улицата – [улица]по КРП от 2000 г. не е реализирано спрямо процесната част от имота, тъй като същата не е попаднала под [улица]нито при изграждането й, нито при разширението й, като не е налице заемане на процесната част от имота, за осъществяване на мероприятието по улична регулация от страна на община Пловдив. Посочил е, че по делото няма данни за обезщетяване на собствениците на имота при отчуждаването му за улична регулация. Ответниците са имали свободен достъп до притежаваните от тях жилищни имоти в жилищната сграда, находяща се в имот , имали са възможност да преминават през процесната част. Община Пловдив не е станала собственик на процесната част на основание § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА. Към датата на влизане в сила на ЗМСМА – 17.09.1991 г. /Обн. ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г./, процесната част от имота не попада в улица, не е част от [улица]и следователно не представлява държавен имот, който от момента на влизане в сила на закона да премине в собственост на общината. Предявеният иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено, че процесната площ е собственост на община Пловдив и е неправилно заснета като част от имота на ответниците, вместо като част от [улица], с идентификатор * по КК на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г., е неоснователен.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.

Така формулираните въпроси не могат да предпоставят приложение основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Процесуалноправните въпроси относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително изготвената във въззивното производство съдебно-техническа експертиза. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263,ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички доводи, относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи.

По отношение на третия и четвъртия въпрос относно отчуждителното действие на улично-регулационния план при действието на Закона за благоустройство на населените места в Княжество България, съдът намира, че обжалваното решение не противоречи на цитираната в изложението съдебна практика. Решение № 866/2009 г. по гр. д. № 3572/2008 г. на ВКС, I г. о., постановено при различна фактическа обстановка, дава отговор на въпроса: имало ли е вещно правно отчуждително действие предвиждането за дворищната регулация и за обществено мероприятие и какво е ставало, ако не бъдат изпълнени изискванията за заемане на имота в определения законов срок, както и следва ли да се счита регулацията приложена, ако не са изпълнени условията за заемане на имота и той се владее от собственика по предишния план. Прието е, че с чл. 46 от Закона за благоустройството на населените места в Княжество България /ДВ бр. 67/1905 г./ отчуждаването “de facto” е определено като заплащане на мястото, като правото на собственост върху терена, предвиден за обществено мероприятие се счита изгубено от момента на влизане в сила на плана. Обжалваното решение не е в противоречие с посоченото решение. То е и в съответствие с решение № 171/2010г. по гр.д.№312/2010г., ВКС, І г.о. и № 823/2011 г. по гр. д. № 1828/2009 г. на ВКС, I г. о.,с което се приема, че разпоредбата на чл. 74а ЗПИНМ /отм./ с обратна сила преурежда отчуждителното действие на улично-регулационния план в зависимост от заплащане на дължимото на собственика обезщетение, предвидено като условие в чл. 39 ЗПИНМ /отм./ за преминаване на собствеността към държавата, когато недвижимите имоти на частни лица и обществени организации са отредени за мероприятия по улично-регулационния план. Независимо от правната уредба по предходните благоустройствени закони, които са предвиждали, че улично-регулационният план за обществени мероприятия – изграждане на улици, площади, градини, паркове, залесявания и др., които са от значение за градоустройството, са се считали отчуждени по силата на самия план, то когато имотът не е бил завзет до 09.07.1956 г., с чл. 74а ЗПИНМ /отм./ е предвидено отчуждаването да стане по правилата на новия закон – чл. 39 ЗПИНМ /отм./, тоест - от деня на обезщетяване на собственика.

В решението си въззивният съд е приел, че мероприятие - новопроектирана улица, по улична регулация от 1896 г., както и разширение на улицата – [улица]по КРП от 2000 г. не е реализирано спрямо процесната част от имота, тъй като същата не е попаднала под [улица]нито при изграждането й, нито при разширението й. Не е налице заемане на процесната част от имота за осъществяване на мероприятието по улична регулация от страна на община Пловдив. По делото не е установено и заплащане на обезщетение за отчуждаването, поради което в случая не е осъществен фактическият състав на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./, вр. чл. 74а от ПР на ЗПИНМ /отм./. Следователно имотът не е бил одържавен /не е станал държавна собственост/ и впоследствие същият не е придобит от общината на основание § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА. Тези съображения на въззивния съд изцяло съответстват с посочените по-горе съдебни решения, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по формулираните от касатора въпроси.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по втория поставен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображения по този въпрос не са излагани във въззивното решение и той не е включен в предмета на спора пред въззивния съд. В мотивите на обжалваното решение във връзка с въведеното от ищцовата община основание за право на собственост - §7 ПЗР на ЗМСМА и събрани в тази връзка доказателства, е направен извод, че към датата на влизане в сила на ЗМСМА процесната част от имота не е част от [улица]и тя не е била държавен имот, който да премине в собственост на община Пловдив от момента на влизане в сила на закона. Въпросът „дали реализирано обществено или благоустройствено мероприятие на общината“ /съгласно предвижданията на действащ ПУП към датата на влизане в сила на §42 ПЗР ЗОбС/, „за което е отчужден недвижимият имот, има значение за трансофрмацията на държавната в общинска собственост“, се поставя при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд, поради което като не е включен и в предмета на спора пред него, е ирелевантен за крайните му изводи. При това положение не може да се разглежда във фазата по селектиране на касационната жалба.

Освен това, за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпросът трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая касаторът не е обосновал това основание - не е посочил какво е значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Тоест, не се установява наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от него.

При този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски по делото в размер на 600 лева.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.