Определение № 132 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1043/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД срещу решение № 60 от 08.01.2020г. по гр.д. № 844/2019г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решението № 7707/07.12.2018г. на Софийски градски съд, за прогласяване на нищожността на клаузите на чл. 6, ал.2 и чл.22 от договор за кредит, сключен на 04.06.2008г. по искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД във вр. с чл. 146 ЗЗП и за осъждане на банката на основание чл.55, ал.1, пр.1-во и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата 13 244,12 евро -недължимо платени погасителни вноски за периода от 13.04.2011г. до 14.04.2015г., ведно със законна лихва върху тази сума от 08.04.2016г. до цялостното й изплащане и разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, постановено в противоречие с практиката на ВКС и СЕС. Банката не споделя доводите на въззивния съд, че е следвало да предостави информация за очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимилизира валутния риск. Същевременно излага становище, че със спорната клауза чл.22, ал.1 от кредитния договор, кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев, както и превалутирането може да има за последица, включително в случаите по чл.6, ал.2 повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразен в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени. В ал.2 на чл.22 декларира, че разбира икономическия смисъл и правните последици на клаузите на договора и е съгласен с настъпването им. В депозирания от ищеца Р. В. Р. отговор на касационната жалба се оспорва нейната основателност и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се направените в настоящото производство разноски за адвокатски хонорар, като прилага списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че в разглеждания случай е безспорно, че ищецът като физическо лице, на което е предоставен кредит през 2008г., който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, има качеството на потребител по см. на § 13, т. 1 ДРЗЗП, а банката - ответник се явява търговец по см. на § 13, т. 2 ДРЗЗП. С клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора, сключен между страните, на кредитополучателя е възложен риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като в ал. 2 на чл. 22 е декларирано, че той разбира икономическия смисъл и правните последици на цитираните клаузи от договора и е съгласен с настъпването им. Изложени са съображения, че за да е неравноправна клаузата в договор на потребителя, тя не следва да е индивидуално договорена (такава е съставената предварително без възможност за потребителя да влияе върху съдържанието й - напр. в типов договор), същата да е в ущърб (вреда) на потребителя и да не отговаря на изискването за добросъвестност, както и да е причина за значителна неравнопоставеност (съществено неравновесие) между договарящите се страни относно правата и задълженията им (чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП). Извън обхвата на проверката за неравноправния характер на клаузите са основния предмет и съответствието на цената/възнаграждението и стоката/услугата, когато тези клаузи са изразени ясно и разбираемо, така че потребителят да може да предвиди произтичащите за него икономически последици (чл. 145 ЗЗП). Тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика - чл. 146, ал. 4 ЗЗП, който в случая, въпреки оспорването на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от процесния договор като неравноправни, не се е справил с възложената му от закона доказателствена тежест, тъй като не са представени доказателства, че кредитополучателят е имал възможност да влияе върху съдържанието на оспорените клаузи. С оглед чл. 145, ал. 1 ЗЗП, клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора за кредит следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в него, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването, при което се установява, че: 1. кредитът се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 110 700 евро; 2. независимо, че в договора е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка кредитополучателят няма, тъй като тя е блокирана; 3. швейцарските франкове от блокираната сметка служебно се превалутират от банката в евро преди усвояването им, като реалното усвояване на кредита от потребителя става в евро по негова сметка в евро. От съдържанието на обсъдените уговорки се установява, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице. Действителното усвояване на кредита е в резервната валута на страната - в евро (вж. чл. 29 и сл. на ЗБНБ). Клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора не отговаря на изискването за яснота и разбираемост. В конкретния случай банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Не се спори, че към момента на сключването на договора потребителят е възприел предлаганият му кредитен продукт за по-изгоден с оглед по-нисък лихвен процент, доверявайки се на стабилността на швейцарския франк като една от основните световни валути. На потребителя обаче като по-слабата страна в правоотношението, вкл. с оглед степен на информираност, не е предоставена информация при сключването на договора със срок на издължаване от 360 месеца какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, тъй като е неизменна част от професионалната й дейност, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез застраховането му или използването на други финансови инструменти. След като банката не е изпълнила задължението си да уведоми по - слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че кредитополучателят е могъл да прецени значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в местната национална валута. Преценката на потребителя, дали да избере да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск, трябва да може да бъде извършена от него на база предоставена му от банковата институция информация относно възможните промени в обменните курсове, която именно позволява на потребителя да вземе решения, основани на „добра информираност“ дали и какъв договор за кредит да сключи. Средният потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, - не би могъл да прецени потенциално значимите икономически последици за него от поетия валутен риск при изчисляването на погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк, което го принуждава да изрази съгласие с установените предварително от търговеца условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. да изрази формално съгласие с декларативните по своя характер изявления в договора, че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора“, без да е установено, че икономическите аспекти на превалутирането на кредита в швейцарски франкове реално са му били разяснени. Банката като професионалист е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство, което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на договора. Съобразно задължителната практика на СЕС, цитирана в решението, дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Потребителят не е защитен и от клаузата на чл. 20 от договора, тъй като упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя. Банката, с оглед експертната си компетентност и познания относно очакваните промени на курса на швейцарския франк в посока на значимо поскъпване, непредоставяйки тази информация на потребителя е нарушила принципа на добросъвестност при фиктивно предоставен паричен поток в швейцарски франкове, тъй като, ако беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител да се съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне. Ето защо е заключено, че с клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора във вреда на потребителя върху него се прехвърля изцяло валутния риск, с което се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора по см. на чл. 143, т. 19 (в цитираната редакция) ЗЗП. Въз основа изложеното по-горе, процесната клауза на чл. 22, ал. 1 е счетена от решаващия състав за неравноправна, тъй като е неиндивидуално договорена клауза в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Във връзка с така приетото, е направен и извод, че оспорената клауза на чл. 6, ал. 2 от договора, цитирана в чл.22, в частта й, в която е записано и описано, че погасяването на кредита се извършва в швейцарски франкове, в каквато валута в действителност кредитът не е бил предоставен, също представлява нищожна неравноправна клауза, като по същество тя е проявление на недопустимо възложения на кредитополучателя с клаузата на чл.22, ал.1 от договора валутен риск. С оглед неравноправния си характер, посочените клаузи се явяват нищожни на основание чл.143, т.19 вр. чл.146, ал. 1 ЗЗП. При въведено основание за нищожност, поради неравноправен характер, съдът е определил квалификацията на нищожността въз основа на изтъкнатите обстоятелства, поради което е счел за основателни исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като особен случай на накърняване на добрите нрави, въздигнат до нарушение на закона, за прогласяване на нищожността им, в израз на засилената защита на правата на по-слабата страна в правоотношението (поради което не представлява недопустима намеса на съда в спорното правоотношение, обратно съдът не само има право, но и задължение да констатира неравноправност на клаузи, уреждащи спорното правоотношение). Посочено е, че в горепосочения смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения: № 294 от 27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017г., ТК, ІІ ТО на ВКС; № 384 от 29.03.2019г. по т. д. № 2520/2016г. на ТК, ІІ ТО на ВКС; № 314 от 29.07.2019г. по т.д. № 1766/2016г., ТК, ІІ ТО на ВКС; № 67 от 12.09.2019г. по т. д. № 1392/2018г., ТК, І ТО на ВКС. С оглед нищожността на оспорените посочени по-горе клаузи, съдът е счел, че заплатената сума от кредитополучателя при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е сборът от сумите по курс на швейцарския франк към еврото, надвишаващ курса, определен при усвояването на сумата, възлизащ на 13 244, 12 евро по фиксирания курс на лева към еврото. Посочено е, че за тази сума предявеният осъдителен иск за връщане на даденото следва да бъде уважен при неоснователно правогасяващото възражение за погасителна давност с оглед тълкуването в т. 7 ППВС № 1/1979г., съгласно което давностният срок за вземането за връщане на даденото е петгодишен срок и тече от деня на получаване на плащането. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси: „1/ Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 30 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита?; 2/ При динамика на движението на курсовете, световната и националната икономика, различни политически и социални събития /коронавирус/, следва ли клаузите на договора да се разглеждат само относно един кратък период, в случая ј от срока на договора или същите следва да се разглеждат след изтичане на значителна част от срока на договора или целия срок на договора?”. Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като цитира следната съдебна практика на СЕС: С-119/17, С-186/16, Директива 93/13/ЕИО. Поставените от касатора въпроси, видно от мотивите на въззивния съд не са обусловили изхода на спора, поради което не е налице основната предпоставка за допускане на касационния контрол. В съответствие с практиката на СЕС и ВКС, решаващият състав е приел, че в конкретния случай банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си, както и че клаузите за основния предмет на договора, с оглед конкретното им съдържание, не са ясни и разбираеми. С оглед на това не е налице и сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Същевременно настоящият състав на ВКС счита, че не са налице и основания за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК, за да е налице очевидна неправилност, тя следва да е съществена до такава степен, че да е възможно да бъде констатирана без необходимост от анализ или излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила или необоснованост. Очевидна неправилност ще е налице при постановен съдебен акт в явно нарушение на закона, или извън закона, или при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Формалното твърдение за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на делото, на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3268 лева. Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд