Определение № 197 от 20.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3215/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Колект БГ“ ЕАД срещу определение № IV-2166 от 30.07.2020 г. по ч.гр.д № 1612 от 2020 г. на Окръжен съд- Бургас, с което е потвърдено определение № 18, вписано в том I, от 12.06.2020 г. в Служба по вписванията- [населено място], на съдията по вписванията при Районен съд- Несебър, с което е постановен отказ да се извърши вписване на договор за цесия от 18.12. 2019 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 18819 от 18.12.2019 г. на нотариус М. Ш., вписан под № 042 НК. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал. 1, т.1 ГПК по въпроса относно проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 от Правилника за вписванията, по който касаторът се позовава на противоречие на въззивното определение с т.6 от Тълкувателно решение № 7 от 23.04.2013 г. по тълк.д.№ 7 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се също, че е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и срещу акт на въззивен съд, с който е потвърдено определение на съдия по вписванията, с което е постановен отказ да се извърши вписване на договор за цесия. Съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК, този акт подлежи на касационно обжалване при наличие на някое от посочените в чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК основания за това. За да постанови обжалваното определение за потвърждаване отказа на съдията по вписванията да впише договор за цесия от 18.12.2019 г., въззивният съд е приел, че на основание чл.171 ЗЗД прехвърлянето на вземане, което е обезпечено с ипотека, трябва да бъде извършено в писмена форма, с нотариална заверка на подписите и вписано в имотния регистър. Съгласно чл.17, ал.1, б.“б“ от Правилника за вписванията вписването на акта по чл.171 ЗЗД /а именно прехвърляне на вземане по чл.99 ЗЗД, обезпечено с ипотека/ става по молба на всеки заинтересован, подадена в два еднакви екземпляра, придружена с два екземпляра на документа, на основание на който се иска вписването. В случая в молбата за вписване като основание за вписването по смисъла на чл. 17, ал.2 П. е посочен договора за цесия от 18.12.2019 г., който е бил представен само в един екземпляр.Действително, освен договора за цесия от 18.12.2019 г. (в който вземанията са най-общо индивидуализирани чрез препращане към приложение № 1) по делото са били представени и приложение № 1 (в което вземанията са общо индивидуализирани с посочване на номер на договор за банков кредит, име/фирма на длъжника, ЕГН/ЕИК) и приложение № 033 (в което са индивидуализирани конкретните вземания с конкретните обезпечения), но приложенията изобщо не били споменати в процесната молбата за вписване. Въззивният съд е приел, че в частната жалба са наведени противоречиви и взаимоизключващи се твърдения относно характера на приложение № 033. От една страна се твърдяло, че договорът за цесия от 18.12.2019 г. и приложение № 033 към него са взаимосвързани, като приложението представлявало неразделна част от договора, а от друга страна се поддържало, че приложение № 033 представлявало отделен документ- конкретен договор за цесия, който подлежал на вписване. Наведените с частната жалба доводи, че в действителност подлежащият на вписване акт, за който съдията по вписване е бил сезиран със заявление, е приложение № 033, според съда, не съответствали на заявеното в молбата за вписване, в която като основание за вписването е посочен само договора за цесия от 18.12.2019 г. Поради това и тъй като към заявлението за вписване не били представени два екземпляра на документа, на основание на който се иска вписването, а именно на договора за цесия от 18.12.2019 г., съдът е приел, че правилно съдията по вписванията е отказал вписване на договора за цесия. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното определение не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Бургаския окръжен съд, поради следното: Действително, поставеният въпрос относно проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 от Правилника за вписванията и правомощията му в тази връзка, е обусловил правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване- въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В т.6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк.д.№ 7 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 от Правилника за вписванията относно това дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до това дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки за издаване на акта, освен ако това е изрично предвидено в закон. В случая това разрешение е съобразено от въззивния съд, който не е проверявал материалноправните предпоставки за издаване на акта, който е заявен за вписване. Предвид посоченото в заявлението на „Колект БГ“ ЕАД, че се иска вписване на договор за цесия от 18.12.2019 г., но не и на приложение № 033, съдията по вписванията е отказал вписването на този договор, тъй като към заявлението не са били представени два екземпляра от него, както изисква чл.17 от Правилника за вписванията. С това съдията по вписванията не е излязъл извън пределите на правомощията си при извършване на проверката на подлежащия за вписване акт, поради което не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното определение с посоченото Тълкувателно решение по тълк.д. № 7 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Бургаския окръжен съд. Няма вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо: същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на същата. Определението не е и очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, въззивният съд е приложил относимите към спора норми на ГПК, ЗЗД и Правилника за вписванията, в тяхната действаща редакция. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Предвид на всичко гореизложено касационно обжалване на определението на Бургаския окръжен съд не следва да се допуска. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение