Определение № 2624 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4350/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №79278/12.07.2024г. на "ТОМА СТРОЙ" ЕООД - в несъстоятелност, представлявано от постоянния синдик А. Б. срещу решение №3290/04.06.2024г. по в. гр. д. №7383/2022г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение №20034317/08.05.2022 г. по гр. д. №69644/2019 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от "ТОМА СТРОЙ" ЕООД - в несъстоятелност срещу И. Г. Б. иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на сумата 13 197 лв., представляваща неполучен дял от плодовете /наем/, реализирани от съсобствения недвижим имот, съответен на притежаваната от него 25/32 ид.ч. от имот, представляващ поземлен имот пл. № ***, в кв. *** по плана на [населено място], [улица], с адрес: [улица], с площ от 434 кв. м. и на построената в мястото жилищна сграда, за периода от м.03.2018г. до м.12.2018г., ведно със законната лихва от 29.11.2019г. до изплащане на вземането. Според касатора въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Твърди, че въззивният съд поради неправилно тълкуване на клаузите на договора за наем от 11.12.2012г. погрешно е приел, че негов предмет е единствено преместваемото съоръжение /павилион/, но не и терена, върху който той е разположен и прилежащата земя, нужна за нормалната му експлоатация. Оспорва извода, че поставянето на преместваем обект в съсобствен имот изключва приложимостта на чл. 30, ал. 3 ЗС, като поддържа, че в случая ответникът е реализирал граждански плодове /наеми/ от ползването не само на своя движима вещ /павилиона/, но и от отдаването под наем на съответната част от поземления имот, поради което приложение намира чл. 30, ал. 3 ЗС, дерогиращ чл. 31, ал. 2 ЗС. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките за допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като формулира следните въпроси: 1."Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички релевантни факти, доводи и доказателства по делото и да не подменя /извращава/ факти и доказателства по делото?" с твърдението, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2023г. на ОСГТК на ВКС, определение №50033/18.01.2023г. по т.д. №1184/2021г. на ВКС, определение №514/13.06.2019г. по гр.д. №540/2018г. на ВКС, решение №247/06.01.2020г. по гр. д. №540/2018г. на ВКС, решение №192/29.01.2018г. по т.д. №44/2017г. на ВКС, решение №60614/31.05.2022г. по т.д. №1895/2020г. на ВКС, решение №91/30.06.2022г. по т.д. №1369/2021г. на ВКС и определение №1494/05.06.2024г. по т.д. №1174/2023г. на ВКС. 2."Коя разпоредба е приложима /чл. 30, ал. 3 ЗС или чл. 31, ал. 2 ЗС/ в случай, че съсобственик на недвижим имот е поставил в имота преместваем обект и е отдал този обект под наем, реализирайки граждански плодове?"; 3."Ако ползването на отдадения под наем преместваем обект е неотделимо от ползването на нужната за функционирането му част от съсобствения терен, има ли право съсобственикът, който не е наемодател, да получи съответна на съсобственическата си част от наемната цена?"; 4."Специална ли е разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗС по отношение на тази на чл. 31, ал. 2 ЗС в хипотеза, в която ползването на недвижимия имот от даден съсобственик е свързано с получаването на граждански плодове от ползването?". Според касатора по отношение на последните три въпроса е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК тъй като по тях липсва практика, изясняваща съотношението между цитираните разпоредби в хипотеза, в която ползването на недвижим имот от един от съсобствениците не е лично, а чрез отдаването под наем на поставен в имота преместваем обект. Жалбоподателят твърди, че в разглеждания случай ответникът е реализирал граждански плодове -наеми от ползването не само на своя движима вещ /павилиона/, но и от отдаването под наем на съответна част от поземления имот, поради което счита, че приложима е разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС, която дерогира тази на чл. 31, ал. 2 ЗС. Според касатора последната би намерила приложение в случаите, когато съсобственик ползва лично и пряко, а не чрез отдаването под наем и реализирането на граждански плодове, съсобствения имот. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявен от "ТОМА СТРОЙ" ЕООД - в несъстоятелност срещу И. Г. Б. иск с правно основание чл.30, ал.3 ЗС за заплащане на сумата 13 197 лв., представляваща неполучен от ищеца дял от плодовете /наем/, реализирани от съсобствения недвижим имот, съответен на притежаваната от него 25/32 ид.ч. от поземлен имот пл. №***, в кв. *** по плана на [населено място], адрес: [улица], с площ от 434 кв. м. и на построената в мястото жилищна сграда, за периода от м.03.2018г. до м.12.2018г., ведно със законната лихва от 29.11.2019г. до изплащане на вземането. Ищецът твърди, че въз основа на договор за покупко-продажба от 16.04.2014г. е придобил търговското предприятие на "ГЕО СТРОЙ" ЕООД, в което е включено и правото на собственост върху процесните недвижими имоти. Ответникът от своя страна, придобил правото на собственост върху имотите чрез договор за дарение, обективиран в нотариален акт №177, том XXX, дело №4861/1983г., предвид което в периода 16.04.2014г. до 27.12.2018г. е налице съсобственост на мястото и построената в него жилищна сграда при квоти 25/32 ид. части за ищеца и 7/32 ид.части за ответника. Ищецът твърди, че за процесния период имотите се ползвани изключително от ответника, който извличал полезните им свойства като ги отдавал под наем. Извършената на 27.12.2018г. от синдика продажба по реда на чл. 718 ТЗ на процесните недвижими имоти не засягала по никакъв начин вече възникналите в патримониума на дружеството субективни права, вкл. и тези по чл.30, ал.3 ЗС. Излага, че с договор от 11.12.2012г. братът на ответника- Ч. Г. Б. отдал под наем на "ФУУД ЛАЙН" ООД преместваем обект /павилион/, поставен в описания по-горе поземлен имот. Договорът бил сключен за срок до 12.11.2019г. и при месечна цена от 1450 лв. Впоследствие на 20.03.2018г. между ответника И. Б. и дружеството "ФУУД ЛАЙН" ООД бил подписан протокол /споразумение/, по силата на който, считано от 01.01.2018г. ответникът Б. встъпил като наемодател по договора от 11.12.2012г., като било договорено наемът да се заплаща по банков път на сина на ответника Д. Б.. С втори последващ протокол /споразумение/ от 27.06.2018г. страните постигнали съгласие месечният наем да бъде превеждан по банковата сметка на "Мистър Мармалад" ЕООД. Според ищеца общият размер на получените от ответника ползи от отдаването под наем на поставения в дворното място павилион е в размер на 16 892, 50 лв., от които ищецът моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 13 197 лв., представляваща пропорционално на неговата квота в съсобствеността част от ползите, реализирани от ответника за периода от м.03.2018г. до м.12.2018г., ведно със законната лихва от 29.11.2019г. до изплащане на вземането. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че в процесния период страните са били съсобственици на описания в исковата молба поземлен имот с пл. № ***, на адрес: [населено място], [улица], с площ от 434 кв.м., както и, че през 1999г. ответникът е поставил в същия имот собствения си преместваем обект - павилион за търговия. От договора за наем, сключен на 11.12.2012г. между Ч. Г. Б. /брат на ответника/ и "ФУУД ЛАЙН" ООД, съдът е приел за установено, че наемодателят е предоставил за възмездно ползване търговски обект, находящ се в [населено място], ж.к "К. с.", [улица], придобит с нотариален акт №15598 от 24.11.1983г. и разрешение за монтаж №4 от 26.03.1999г. След преценка на констативния протокол от 12.03.2018г. и протокол- споразумение от 20.03.2018г. е съобразил, че ответникът е придобил качеството на наемодател по договора от 2012г. на търговски обект, индивидуализиран посредством посочването в договора на разрешението за монтаж и имота, в който е поставен обектът. Според съда посочването на нотариалния акт не означавало, че се отдава под наем площта от недвижимия имот, върху която е поставен павилионът, на което навежда и чл. 4, ал. 5 от договора, където се визира "помещението", т.е. павилионът. Приел е, че посочването е житейски логично с оглед на интереса на наемателя да има сигурност, че наетият от него павилионът за търговия, е поставен в имот, който наемодателят му има право да ползва, макар да няма пречка да се отдава под наем и движима вещ, намираща се в чужд недвижим имот. Въззивният съд е изложил, че поставянето на лична движима вещ от собственик в съсобствения недвижим имот съставлява лично ползване/служене с недвижимия имот по смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗС. Посочил е, че чрез отдаването под наем на павилиона се извличат добиви именно от него, защото той е търговският обект и като движима вещ има самостоятелен правен статут, различен от този на недвижимия имот, като може да се отдава под наем отделно от имота, в който е поставен. Косвеното ограничаване по този начин на възможността на съсобственика на недвижимия имот сам да го ползва изцяло или съответно на притежаваната от него идеална част, доколкото безспорно павилиона "блокира" дадена площ от него, може да доведе до право по чл. 31, ал. 2 ЗС, но в случая такъв иск не бил предявен. Позовавайки се на решение № 338 от 18.05.2009г. по гр. д. № 176/2008 г. на ВКС, въззивната инстанция е посочила, че в сходна хипотеза на съсобствен имот, в който са поставени павилиони - индивидуална собственост, се приема, че ако ползваната площ от един собственик на павилион не е съответна на собствеността му в недвижимия имот, отношенията се уреждат по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС. По тези съображения, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните в изложението основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните съображения: Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е предпоставено от разрешаването на правен въпрос - материалноправен или процесуалноправен, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. По първия въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни факти, доказателства и доводи на страните по делото и да не подменя фактите и доказателствата по делото, не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие със съдебната практика. Съгласно ТР №1/9.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Съставът на СГС не се е отклонил от разрешението, възприето в практиката на ВКС: извършил е самостоятелна преценка на всички писмени доказателства, относими към релевантните за спора факти, като е изложил съображения кои от тях кредитира и по какви причини; въз основа на тази преценка е посочил кои от спорните по делото обстоятелства приема за установени, след което е изложил и своите правни изводи по спора, като по този начин е отговорил на всички доводи на страните, релевантни за решението на спорта. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационното обжалване по първия въпрос, чието поставяне е мотивирано изцяло и единствено от субективно виждане на касатора, че въззивният съд бил "извратил" факти и доказателства по делото, а не е основал решението си на "действителните" - също според становището на жалбоподателя, факти и доказателства по делото. В тази връзка следва да се посочи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на съда е относимо към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория, третия и четвъртия въпрос касаещи приложението на чл. 30, ал.3 или чл.31, ал.2 ЗС в хипотезата на поставен в съсобствения имот преместваем обект. Следва да се посочи, че при наведено твърдение за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът следва да обоснове допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване, като освен да формулира относим правен въпрос, трябва да посочи и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, като изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. В разглеждания случай касаторът бланкетно заявява липса на практика, но не обосновава наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, а релевира оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при преценката на доказателствата и мотивирането на съдебния му акт, както и за неправилно приложение на материалния закон, които могат да са основания за отмяна на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимостта на касационното обжалване. Следва да се отбележи,че изводът на въззивния съд не е в противоречие със съдебната практика по приложението на цитираните разпоредби от ЗС. По настоящото дело, за да постанови обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че липсва основанието за присъждане на претендираната сума в хипотезата на чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй като върху отдадения под наем павилион липсва съсобственост. Съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съобразно частта си. Следователно, съсобственикът, който е добил плодове от общата вещ, дължи на останалите съсобственици съответната част от тези плодове, а когато е сключил договор с трето лице за извличане на граждански плодове от общата вещ, останалите съсобственици имат право на своята част от тези плодовете по силата на правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС, като следва да насочат претенцията си към този съсобственик, който е получил плодовете въз основа на договора, в който случай размерът на дължимата сума по чл. 30, ал. 3 ЗС се определя като се вземе предвид уговорената и заплатена според договора цена, която представлява граждански плод. Изводът на въззивния съд за неприложимост на основанието по чл. 30, ал.3 ЗС съответства на съображенията му, че тълкувайки договора, сключен между страните, предмет на наемното правоотношение е само павилионът, но не и частта от поземления имот, върху който същият е поставен. Възприетото от въззивния съд е в съответствие с решение №195 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 688/2023г., в което се посочва, че преместваемите обекти по естеството си представляват движими вещи, които принадлежат на лицето, което ги е създало, респ. е придобило собствеността върху тях по силата на договор за изработка. Тези обекти се поставят върху терена и не представляват и подобрения, ако могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота. Доколкото се касае за претенция за реализирани граждански плодове от движима вещ, то на първо място следва да се докаже наличието на съсобственост върху нея, каквато по настоящото дело въззивният съд не е установил, анализирайки събраните по делото доказателства. Неоснователен е доводът на касатора, че доколкото павилионът е поставен върху съответната част от терена, то това само по себе си обуславя извода, че за ползването му ответникът дължи обезщетение. Следва да се отбележи, че касаторът би могъл да заяви претенция за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на терена, представляващ имот пл. № ***, в кв. *** по плана на [населено място], [улица], с адрес: [улица], с площ от 434 кв. м. на осн. чл. 31, ал. 2 ЗС, какъвто иск в случая не е бил предявен. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение