Определение № 1165 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3609/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Е. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 677 от 10.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 313/2022 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решение № 265747 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 9303/2020 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от касатора против С. Е. И. – Д. искове за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 22.10.2002 г., изготвено от Е. Е. И., починала на 27.04.2005 г., на основание чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1, изр. 1, предл. 2 и 3 ЗН, тъй като не е подписано и датирано от завещателката, и в условията на евентуалност на основание чл. 42, б. „в“ ЗН, тъй като е изготвено с единствен мотив, противоречащ на закона и добрите нрави, и с поставено от завещателката условие, което е невъзможно. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Нарушен ли е принципът по смисъла на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства в тяхната съвкупност и взаимовръзка; 2. Нарушен ли е принципът за установяване на истината при противоречиви свидетелски показания, когато се кредитират само някои от тях, без да се вземат предвид писмените доказателства, приложени по делото; 3. Следва ли въззивният съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК, като не е събрал несъбрани от първоинстанционния съд доказателства и в тази връзка нарушен ли е принципът за непосредственост и публичност при разглеждане на делото по смисъла на чл. 11 ГПК; 4. Нарушени ли са принципите за установяване на истината и служебното начало при противоречиви свидетелски показания, когато се кредитират само някои от тях, без да се призоват като свидетели други лица, за които има данни, че са били свидетели на спорните факти по делото. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответната страна по жалбата е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. По делото е установено, че със саморъчно завещание от 22.10.2002 г. Е. Е. И., майка на ищеца в първоинстанционното производство Е. Е. И., починала на 27.04.2005 г., е завещала цялото си имущество в полза на сестра си С. Е. И. - Д.. Авторството на завещанието е установено в рамките на производството по гр. д. № 4435/2005 г. на Софийския районен съд, приключило с влязло в сила определение от 04.03.2013 г. по гр. д. № 7664/2010 г. на Софийския градски съд, с което производството по делото е прекратено поради направен от настоящия касатор отказ от иска на основание чл. 119, ал. 2, изр. 3, предл. 1 ГПК /отм./. По това дело, което е присъединено към настоящото и съставлява част от доказателствения материал, са приети две графологични експертизи, изследвали оригинала на завещанието, като според заключението им, то е написано и подписано от завещателката Е. Е. И.. Този извод е потвърден и от заключението на приетата по настоящото дело графологична експертиза, изследвала копие на завещанието. Същото е датирано на две места - в началната част на документа /текстът на завещанието започва с посочване на датата на изготвянето му/ и в крайната му част, където дата е вписана на същия ред, на който е положен и подписът на завещателката. В определен период отношенията между Е. И. и С. Д. са били влошени, но към момента преди оформяне на завещанието противоречията между сестрите са били изгладени, а поведението на Е. И. към завещателката в този период е довело до емоционално отчуждение между майка и син. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че посочените по-горе обстоятелства са намерили конкретно отражение в текста на самото завещание и са мотивирали завещателката да направи имущественото разпореждане в полза на сестра си и по тази начин да лиши сина си от наследство. Мотивът, който стои в основата на завещанието, обаче не може да се окачестви като противоречащ на закона, обществения ред и добрите нрави по смисъла на чл. 42, б. „в“, предл. 2 ЗН, доколкото такъв мотив на практика е заложен в смисъла на всяко завещателно разпореждане. Изложени са съображения, че посочените в завещанието условия и тежести „да бъде продължено и довършено успешно производството по чл. 64 СК /отм./“, както и „да бъдат доведени до успешен край - спечелени съдебните производства, вече заведени или бъдещи такива срещу Е. И.“, не могат да се окачествят като „невъзможни“ по смисъла на чл. 42, б. „в“ ЗН. Законът санкционира такъв порок само ако тежестта или условието са изначално принципно, юридически, фактически, обективно неизпълними, невъзможни. Първото условие се явява принципно изпълнимо предвид правилото на чл. 66 СК. От друга страна, всяко съдебно производство, образувано по допустим иск принципно е възможно да бъде спечелено. Разпорежданията на завещателката се отнасят към нейния мотив да оформи едностранната сделка и те само конкретизират този мотив, поради което нямат качеството на „условие“ или „тежест“ по смисъла на чл. 42, б. „в“ ЗН. В заключение предявените искове са приети за неоснователни. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касатора, според която при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Както е прието в посоченото от касатора решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, I г. о., съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. В случая въззивната инстанция е съобразила тези правни разрешения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, включително свидетелските показания, като съдът се е позовал на тези, които са подкрепени и от събраните по делото писмени доказателства. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения във връзка с преценката на достоверността на гласните доказателства (чл. 172 ГПК), като в допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично излагане на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната в производството може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Доводите на касатора за необоснованост и неправилност на формираните изводи не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на третия поставен въпрос следва да се отбележи, че първата му част не кореспондира на данните по делото и е формулирана според твърденията на касатора, който и не сочи какви доказателства е следвало да бъдат събрани от въззивния съд, а втората част на въпроса не предполага даването на принципен отговор. Освен това посоченото от касатора решение № 309 от 04.06.2014 г. по гр.д. № 1354/2012 г. на ВКС, IV г. о., е неотносимо към настоящия случай и противоречие с него липсва. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това във връзка с визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно това основание релевантни доводи не са изложени и те по отношение на поставените въпроси не са налице. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй от съдържанието на мотивите му не се разкрива да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност, като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация сторените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,