Определение № 1673 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2464/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. М. срещу въззивно решение № 93 от 20.02.2024 г. по в. гр. д. № 1243/2023 г. на Благоевградския окръжен съд в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 186 от 18.09.2023 г. по гр. д. № 595/2021г. на Разложкия районен съд в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищеца Л. Д. Г. да упражнява правото си на собственост върху притежавания от него самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], намиращ се на втория етаж на сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, както и върху 1/2 ид. част от общите части на сградата – мазета, таван, ниво 1 и двора, като му осигури безпрепятствен достъп до имота и до общите части чрез предоставяне на ключ от вратите до поземления имот и жилищната сграда или незаключване на тези врати, както и да не създава други пречки за ползването им, както и да му заплати на основание чл. 45 ЗЗД сумата 1200 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатен месечен наем, настъпили вследствие на неправомерното поведение на ответника по недопускането на ищеца да ползва собствения си имот с идентификатор *****, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда - 10.05.2021 г., до окончателното й изплащане. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Л. Д. Г. е собственик на самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ втори етаж от къща, придобит по силата на постановление за възлагане на недвижим имот от 12.02.2020 г., постановено по изп. д. № 749/2011 г. по описа на ЧСИ Г. Ц., влязло в сила на 04.06.2020 г., като на 01.10.2020 г. същият е въведен във владение на закупения имот. Собственик на имота преди това е бил П. А. М. - брат на ответника Г. А. М., който притежава първия жилищен етаж от същата сграда, придобит чрез дарение от неговите родители. Дворното място е съсобствено между ответника и трети лица, като то и къщата имат само по един вход. Вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза е дало заключение, че жилищна сграда с идентификатор **** е изградена съгласно одобрените архитектурни проекти, според които тя се състои от сутерен, партерен етаж, два жилищни етажа и таван. В сутерена са разположени мазе, ПРУ и санитарно помещение. На партерния етаж са предвидени за изграждане гараж, санитарно помещение и две стопански помещения. Сутеренът и таванът са изпълнени по начина, посочен в одобрените проекти, и представляват общи части към съответните самостоятелни обекти – жилища, разположени на първия и на втория етаж. Свидетелката Я. В., живееща на семейни начала с ищеца, е посочила, че на извършения въвод в имота е присъствал и ответникът, който е казал, че вратите за къщата и дворното място не се заключват. След това имали достъп до имота за около седмица. При последващи посещения или била заключена врата, водеща към дворното място, или не били допускани от ответника. В [населено място] живеели под наем от месец май 2020г. до началото на януари 2021г. След това били принудени да се върнат в [населено място]. В [населено място] плащали по 300 лв. месечен наем, като парите й давал ищецът, а тя плащала сметките. Причината, за да живеят под наем, била, че нямат достъп до закупения от тях чрез ЧСИ имот. Свидетелката С. Й. е посочила, че е ходила три пъти с ищеца, с когото са приятели и са работили заедно, за да видят закупения имот, но не са били допускани от ответника или било заключено, като последният казвал, че нямат право да влизат там и няма да ги допусне. Свидетелят П. Х. е заявил, че е посещавал имота на ответника, който често отсъства, тъй като пътува по работа в чужбина. Когато го няма, свидетелят ходи в къщата да наглежда животните, като вратите както на къщата, така и на дворното място не се заключвали никога. На 20.05.2020 г. е сключен договор за наем между ищеца и Р. Г., според който първият е наел втори етаж от къща в [населено място] срещу заплащане на месечен наем в размер на 300 лв. На 29.01.2021 г. ищецът е сключил втори договор за наем на имот в [населено място]. Същият е подал жалба до полицията за това, че не е допускан да ползва имота си. Образувано е наказателно производство по ДП № 260/2021 г. на РУ Р. при ОДМВР Благоевград, което е прекратено с влязло в сила постановление на прокурора, като е прието, че отношенията между страните са гражданскоправни и не осъществяват признаци на извършено престъпление. До ответника е изпратена нотариална покана, с която ищецът е поискал да му бъде осигурен достъп до имота, както и за заплащане на сумата, дължима като наем за това, че ищецът не може да ползва имота си. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че в производството по чл. 109 ЗС собственикът на недвижим имот търси защита срещу всяко трето лице, което макар и да не оспорва правото му на собственик на имота, чрез конкретни действия или бездействия създава пречки за упражняване на правомощията на собственика, т.е. препятства или ограничава възможността на собственика да упражнява правото си на собственост в определена степен. В случая макар и ответникът да не оспорва правото на собственост на ищеца върху имота, след извършване на въвода на 01.10.2020 г. същият не допуска ищеца до имота си, като или заключва врата към дворното място, или изобщо не го допуска, в каквато насока са показанията на двете свидетелки, на които съдът е дал вяра. Тъй като в случая е налице етажна собственост, съгласно чл. 38 ЗС подпокривното пространство /тавана/ и мазетата представляват общи части на сградата. Общите части са в режим на задължителна съсобственост и са принадлежност към основните обекти в сградата. Тяхното предназначение е да осигурят пълноценното ползване на отделните обекти в етажната собственост и поради това всеки от съсобствениците има право на гарантиран и непосредствен достъп до тях, без значение дали те обслужват пряко неговия имот. Другият етажен собственик, в лицето на ответника, е длъжен да не предприема действия, които да затрудняват това ползване. Ищецът има правото и на достъп до ниво 1 /партерен етаж/ от сградата, доколкото по делото липсват данни за обособяването на този етаж като самостоятелен обект, освен това същият е посочен в постановлението за възлагане, в което е записано, че се възлагат както имота, така и прилежащи части: съответните идеални части от ниво 1. Независимо от обстоятелството, че ищецът не притежава собственически права върху дворното място, съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройката, респ. самостоятелен обект в нея /каквото притежава ищецът/ може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за използване на постройката /или обект в нея/ по преназначение, а собственикът на земята е длъжен да му осигури тази възможност и да търпи горното ограничение на своето право, като се въздържа от действия, които препятстват това право на собственика на самостоятелния обект в сградата. С оглед на това ответникът, както и останалите съсобственици на дворното мястото, са длъжни да осигурят достъп до него, за да може ищецът да ползва имота си по предназначение. По тези съображения искът по чл. 109 ЗС е приет за основателен. По отношение на иска по чл. 45 ЗЗД е прието, че с недопускането на ищеца в закупения от него имот след извършения въвод на 01.10.2020 г. до 28.01.2021 г. ответникът му е причинил имуществена вреда в размер на 1200 лв., доколкото през този период същият е бил принуден да живее в друго жилище срещу 300 лв. месечен наем. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли съдът преди да се произнесе по искане за постановяване да преустановя неоснователните си действия и осигуря безпрепятствен достъп на собственика на втория жилищен етаж от сградата през входната врата, както и до общите части на сградата - мазета, таван, ниво 1 и двора да изясни дали гаражът и търговските помещения, изградени в приземния етаж, представляват самостоятелни обекти или общи части, в случай че същите не са заснети в кадастралната карта“; 2. „Има ли значение заснемането в кадастралната карта на самостоятелните обекти в сграда поотделно, когато те са предвидени в разрешението за строеж, за да се приеме, че същите имат самостоятелен характер и ако не са заснети в кадастралната карта, то следва ли изводът, че същите са общи части на сградата“, и 3. „Вписването в постановление за възлагане на самостоятелни обекти или партерен етаж от сграда като прилежаща обща част към продаван самостоятелен обект в сграда установява ли характера на посочените общи части като такива или е необходимо предназначението им да бъде установено в хода на съдебното производство“. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а последният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Л. Д. Г. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице, тъй като поставените от касатора правни въпроси нямат обуславящо изхода на спора значение доколкото въззивният съд не е обосновал извода си, че мазето и тавана на сградата са общи части по смисъла на чл. 38 ЗС поради това, че те не са заснети в кадастралната карта като самостоятелни обекти. Фактът, че във възлагателното постановление е посочен и партерният етаж на жилищната сграда е посочен от съда като един съпътстващ мотив за крайния му извод, че ищецът има право на достъп и до него. Освен това във въззвната жалба конкретни оплаквания в тази насока не са правени, а съгласно дадените в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения въззивният съд следи служебно за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по отношение на неговата правилност е ограничен от посоченото в жалбата, освен ако следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. В случая страните по настоящото дело се легитимират като собственици на по един жилищен етаж от сградата и при липсата на твърдения и данни някой от тях или трето лице да притежава друг обособен самостоятелен обект от нея, правноирелевантно е обстоятелството дали сутеренът /мазетата/, партерът и таванът са съсобствени между страните при условията на чл. 38 или на чл. 30, ал. 1 ЗС. Не е налице и противоречие на въззивното решение със сочената от касатора практика на ВКС – решение № 81 от 04.04.2014 г. по гр. д. № 5556/2013 г., І г. о., и решение № 28 от 06.06.2017 г. по гр. д. № 2887/2016 г., ІІ г. о., отнасяща се до различни от настоящата хипотези, нито са изложени някакви доводи относно визираните в т. 4 на цитираното по-горе ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставения трети въпрос не съществуват. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответната страна по жалбата направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,