Определение № 3784 от 28.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1568/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Й. Р., чрез процесуалния представител адв. Ел. И., против въззивно решение № 1387/11.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2086/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 121/05.05.2022 г. по гр. д. № 2339/2021 г. на Районен съд - Асеновград и вместо него е постановено отхвърляне на предявения от Н. Й. Р. против „Е. М.“ ЕООД иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че поради изтекла в нейна полза погасителна давност Н. Й. Р. не дължи на „Е. М.“ ЕООД сумата 5772,39 лева – главница по договор за банков кредит № 2794/14.05.2008 г., сумата 1075,23 лева – договорна лихва за периода от 20.04.2010 г. до 14.07.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 15.07.2011 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 136,95 лева – разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1370/2011 г. на Районен съд - Асеновград и въз основа на който е образувано висящо изп. дело № 476/2011 г. по описа на ЧСИ С. Г. с рег. №, с район на действие Окръжен съд - Пловдив. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, иска се отмяната му и уважаване на предявения иск. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Прекъсват ли погасителната давност на вземането, изпълнителни действия, предприети в рамките на изпълнителното дело, след като същото е прекратено по право на основание чл. 433. ал. 1, т. 8 ГПК?“; 2. „Валидни изпълнителни действия ли са по смисъла на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, такива които са извършени след настъпване на перемпция по изпълнителното дело?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба, като изложи свои собствени решаващи мотиви, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК?“; 4. „Прекъсват ли погасителната давност извършени доброволни плащания от длъжник по висящо изпълнително дело и ако отговорът е да, то на какво правно основание?“; 5. „Извършени доброволни плащания по висящо изпълнително дело от страна на длъжника представляват ли действия по принудително изпълнение на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД?“ и 6. „Извършени доброволни плащания по висящо изпълнително дело, представляват ли признание на вземането на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“. Сочи, че по първия, втория и петия въпроси е налице противоречие с Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на ВКС, IV г. о., по третия с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г. о., по шестия с Тълкувателно решение № 4/2019 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ВКС, ОСГТК, а четвъртият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба „Е. М.“ ЕООД, в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото е установено, че на 18.07.2011 г. по ч. гр. д. № 1370/2011 г. на Районен съд - Асеновград, в полза на „У. Б.“ АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника Н. Й. Р. за сумата 5772,39 лева – неизплатена главница по договор за банков кредит № 2794/14.05.2008 г., сумата 1075,23 лева – договорна лихва за периода от 20.04.2010 г. до 14.07.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 15.07.2011 г. до окончателно изплащане на вземането, както и сумата 136,95 лева – разноски по делото. За принудителното удовлетворяване на вземането си и въз основа на така издадения изпълнителен лист, банката е образувала на 17.08.2011 г. изп. д. №476/2011 г. по описа на ЧСИ С. Г. рег. №, с район на действие Окръжен съд - Пловдив. С разпореждане на съдебния изпълнител от 22.03.2016 г., като взискател по делото е конституирано „Е. М.“ ЕООД на мястото на досегашния взискател „У. Б.“ АД, поради извършено прехвърляне на вземането по реда на чл. 99 ЗЗД. С молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано от взискателя налагане на запор върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение, опис и оценка на притежавани от длъжника движими вещи. Поканата за доброволно изпълнение, ведно с препис от заповедта за изпълнение, са връчени на длъжника на 04.10.2011 г. С разпореждане на съдебния изпълнител от 17.09.2011 г. е насрочен опис на 08.11.2011 г. на движими вещи, собственост на длъжника, находящи се на адрес: [населено място], [улица], като е наложен и запор върху трудовото възнаграждение на длъжника получавано от работодателя „Д. Стил 97“ ЕООД. На 05.12.2011 г. по делото е подадена молба от длъжника, според която се задължава да погасява дълга по изпълнителното дело на равни месечни вноски - по 30 лева до 30-то число на месеца. Към молбата е приложено и сключено между страните споразумение на 11.11.2011 г., с което са постигнали съгласие, че непогасеното от кредитополучателя вземане на банката възлиза в размер от 5772,39 лева – главница и 1269,65 лева – лихви и са уговорили начина на погасяването на дълга. На 14.03.2013 г. от взискателя е подадена молба до съдебния изпълнител за възобновяване на изпълнителните действия и с разпореждане от 18.03.2013 г. съдебният изпълнител е насрочил опис на 23.04.2013 г. на движими вещи, собственост на длъжника, находящи се на адрес: [населено място], [улица]. На 23.04.2013 г. е извършен описът на движими вещи и насрочена продан на 04.06.2013 г. от 13 ч., чрез явен търг с устно наддаване. На 04.06.2013 г. длъжникът е поискал разсрочване на дълга, като е внесъл по сметка на ЧСИ следните суми през 2013 г.: 500 лв. на 18.06.2013 г., на 30.07.2013 г. – 100 лв., на 30.08.2013 г. – 100 лв., на 30.09.2013 г. – 100 лв., на 30.10.2013 г. – 100 лв., на 29.11.2013 г. – 100 лв., на 04.12.2013 г. – 100 лв. и на 27.12.2013 г. – 100 лв. С молба длъжникът Н. Р. е поискала промяна датата на вноските по делото от 30-то на 15-то число от месеца, считано от м. май 2014 г. През 2014 г. длъжникът е внесъл по сметка на ЧСИ следните суми: на 30.01.2014 г. – 70 лв., на 28.02.2014 г. – 100 лв., на 11.04.2014 г. – 100 лв., на 13.05.2014 г. – 100 лв., на 13.06.2014 г. – 100 лв., на 14.07.2014 г. – 1000 лв., на 18.08.2014 г. – 100 лв., на 12.09.2014 г. – 100 лв., на 15.10.2014 г. – 100 лв., на 17.11.2014 г. – 100 лв. и на 16.11.2014 г. – 100 лв. През 2015 г. длъжникът е внесъл по сметка на ЧСИ следните суми: на 14.01.2015 г. – 100 лв., на 16.02.2015 г. – 100 лв., на 16.03.2015 г. – 100 лв., на 15.04.2015 г. – 100 лв., на 18.05.2015 г. – 100 лв., на 16.06.2015 г. – 100 лв., на 23.06.2015 г. – 100 лв., на 15.07.2015 г. – 100 лв., на 25.08.2015 г. – 100 лева, на 15.09.2015 г. – 100 лв., на 28.09.2015 г. – 100 лв., на 15.10.2015 г. – 100 лв., на 16.11.2015 г. – 100 лв. и на 15.12.2015 г. – 100 лв. През 2016 г. длъжникът е внесъл по сметка на ЧСИ следните суми: на 06.01.2016 г. – 100 лв., на 15.01.2016 г. – 100 лв., на 17.02.2016 г. – 100 лв., на 21.03.2016 г. – 100 лв., на 14.04.2016 г. – 100 лв., на 13.05.2016 г. – 100 лв., на 04.08.2016 г. – 100 лв., на 20.09.2016 г. – 100 лв. и на 25.10.2016 г. – 100 лв. Видно от отразяване на извършени плащания на гърба на изпълнителния лист, приложен по изпълнителното дело, от длъжника по същото са постъпили следните суми: на 27.12.2013 г. – 21.97 лв., на 26.05.2014 г. – 114.98 лв., на 29.08.2014 г. – 82.51 лв., на 07.09.2014 г. – 100 лв., на 20.10.2014 г. – 80.29 лв., на 25.11.2014 г. – 100 лв., на 22.12.2014 г. – 79.76 лв., на 02.02.2015 г. – 89.60 лв., на 25.02.2015 г. – 89.60 лв., на 20.03.2015 г. – 100 лв., на 21.04.2015 г. – 80.31 лв., на 20.05.2015 г. – 100 лв., на 22.06.2015 г. – 79.33 лв., на 23.07.2015 г. – 89.56 лв., на 27.08.2015 г. – 100 лв., на 28.09.2015 г. – 79.11 лв., на 12.11.2015 г. – 89.51 лв., на 31.05.2016 г. – 89.48 лв., на 20.07.2016 г. – 88.88 лв., на 15.09.2016 г. – 180.59 лв., на 15.11.2016 г. – 180.57 лв., на 27.12.2016 г. – 88.84 лв., на 30.01.2017 г. – 60.74 лв., на 20.03.2017 г. – 89.41 лв., на 26.05.2017 г. – 89.39 лв., на 28.07.2017 г. – 88.87 лв., на 30.10.2017 г. – 180.48 лв., на 13.02.2018 г. – 88.80 лв. и на 30.09.2021 г. – 586.86 лв. Възззивният съд е изложил, че от влизане на заповедта за изпълнение в сила на 19.10.2011 г., взискателят „Е. М.“ ЕООД е предприел изпълнителни действия и сезирал съдебния изпълнител с искане за предприемане на такива, поради което не е налице период по-дълъг от 5 години, водещ до погасяване на вземането по давност, като прекратяването на изпълнителното дело поради перемпция е без правно значение за настоящия правен спор. Така започналият да тече 5-годишен давностен срок на 19.10.2011 г. е бил прекъснат на 08.11.2011 г. с насрочения опис на движими вещи в дома на длъжника, както и на 11.11.2011 г. със сключеното между страните по изпълнителното дело споразумение, обективиращо признание на процесното вземане от страна на длъжника, което съгласно разпоредбата на чл. 116 б. „а“ ЗЗД прекъсва погасителната давност. В случая, сключеният на 11.11.2011 г. между страните договор, съдържа изрична установителна част, в която са посочени паричните задължения на ищеца по договора за кредит и начина на погасяването му. Налице е изрично обективирано от ищеца, насочено към кредитора и получено от последния, волеизявление, с което категорично и недвусмислено се заявява съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към кредитора, което волеизявление несъмнено представлява признаване на вземането, прекъсващо давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, направено след като погасителна давност е започнала да тече, но преди нейното изтичане. Петгодишният давностен срок е бил прекъснат с извършения на 23.04.2013 г. опис и оценка на движими вещи, находящи се в дома на длъжника, с насрочената и проведена продан на движимите вещи на 04.06.2013 г. След това давността е била отново прекъсната многократно с оглед осъществените от длъжника доброволни плащания по изпълнителното дело през периода от 18.06.2013 г. до 30.09.2021 г. Така всяко едно плащане на задължението от длъжника по изпълнителното дело е довело до прекъсване на давността. Ирелевантно е дали сумите се плащат по изпълнителното дело въз основа на наложен запор или доброволно от длъжника. Всяко плащане в рамките на изпълнителния процес и щом е по повод на него, се счита за резултат на изпълнителното производство и е част от него. Постъпването на суми с вноски от длъжника е аналогично на провеждане на принудително изпълнение и при получаване на плащания от длъжника няма причина кредиторът постоянно да иска нови изпълнителни действия. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от неговото съдържание, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните,т.е. когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закона или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно прекъсването на давностния срок и касаещи основателността на иска. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. По първите два въпроси, касаещи валидността на извършените изпълнителни действия в хода на изпълнителното дело, по което е настъпила перемпция, не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондират с данните по делото. Въззивният съд е обосновал защо не е настъпила перемпция по изпълнителното дело и не е налице укоримо бездействие в предвидения в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК двугодишен срок от страна на първоначалния и встъпилия на негово място взискател-ответника. Третият въпрос е поставен от касатора общо без да сочи, кои точно доводи и възражения на страните не са били обсъдени от въззивния съд. Въпросът е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС относно правомощията и задълженията на въззивния съд, който съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е длъжен да мотивира решението си като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по доводите и възраженията на страните в рамките на въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд, като съд по същество на правния спор, е направил свои фактически и правни изводи по делото, обсъдил е в тяхната съвкупност всички относими доказателства, възражения и доводи на страните и е приел, че предявеният иск е неоснователен. Останалите три правни въпроси са обусловили правните изводи на съда, но по тях не се разкриват поддържаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че висящността на изпълнителното производство прекъсва давността, съгласно задължителните постановки на ППВС № 3/1980 г., тъй като указанията на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 10 се прилагат от постановяването му, включително за неприключилите и висящи към 26.06.2015 г. изпълнителни производства, според Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. дело № 3/2020, на ВКС, ОСГТК, т. е. до 26.06.2015 г. давност не е текла. Крайните изводи на съда са в съответствие с разясненията по т. 10 на тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС,а именно: че давността се прекъсва и когато в хода на принудителното изпълнение длъжникът признае вземането. С Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г., ОСГТК на ВКС се прие, че изявлението или действията на длъжника, с които се признава вземането, не е задължително да бъдат направени в присъствието на кредитора. Прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Даденото в случая разрешение от въззивния съд, че споразумението от 11.11.2011 г., молбата за разсрочване на дълга от 04.06.2013 г., както и направените редовни плащания по изпълнителното дело в периода от 18.06.2013 г. до 30.09.2021 г. са действия, с които се признава дълга към кредитора, не е в противоречие с практиката на ВКС /така определение № 310/19.04.2021 г. по гр. д. № 241/2021 г. на ВКС, III г. о./. Съобразно изложеното е верен и изводът че, при получаване на плащания от длъжника няма причина кредиторът постоянно да иска нови изпълнителни действия. Наличието на посочената практика по приложението на чл. 116, б. „а“ ЗЗД изключва нуждата от допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения четвърти въпрос. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.