Определение № 279 от 06.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2351/2022 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от Й. М. З.-И. и Ц. П. И., чрез процесуалният представител адвокат И. против въззивно определение № 249 от 1.02.2022г. по в.ч.гр.д. № 45/2022г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 283311 от 23.09.2021г. по гр.д. № 8180/2017г. на СГС за връщане на подадената въззивна жалба срещу решение № 263704 от 8.06.2021г. по гр.д.№ 8108/2017г.на СГС. Жалбоподателите считат обжалвания акт за неправилен, поради което иска да бъде отменен. Срещу подадената частна касационна жалба не е подаден отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: След постановяване на първоиностанционен акт Й. М. З.-И. и Ц. П. И. са подали въззивна жалба. С разпореждане на съда, същата е оставена без движение като е определен 7-дневен срок за внасяне на посочена държавна такса, който е изтичал на 9.08.2021г. На същата дата, жалбоподателите са подали молба за продължаване на срока. Молбата им е уважена, като съдът е продължил срока с един месец. За така постановеният акт на съда те не са били уведомени и не са внесли определената им държавна такса. На 23.09.2021г. СГС е върнал подадената въззивна жалба. Със сега обжалвания акт, това определение е потвърдено от въззивният САС. В мотивите си е посочил, че при продължаване на срока, новоопределеният тече от изтичането на първоначалният /в случая от 9.08.2021г., т.е. е изтекъл на 9.09.2021г./ Съдът няма задължение да уведомява страната за продължаване на срока, по аргумент от чл.7, ал.2 ГПК, предвиждащ връчване на преписи само от актове, които подлежат на самостоятелно обжалване. Частните жалбоподатели обжалват така постановеният въззивен акт, като се позовават на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /изискуемо съгласно препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК/ по следните въпроси: 1. Следва ли да се съобщава на страната акта на съд, с който се продължава срок по чл.63 ГПК, 2. Следва ли да се приеме, че страната не е положила процесуално нужните усилия да следи дали искането й за продължаване на срока е уважено, след като на същата не е осигурен достъп до делото, пред вид въведените мерки за дезинфекция и намалено работно време, с оглед пандемията от Ковид 19?, 3. Следва ли да се приеме, че е задължение на страната, подала молба за продължаване на срока, да извършва ежедневни и многократни справки в деловодствата на съдебния състав? И 4.Длъжен ли е съдът, постановил акта за продължаване на срока да публикува акта си на интернет страницата на съда, за да стане достояние на страната? Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от частните жалбоподатели въпроси не може да се допусне касационно обжалване, защото за нито един от тях не е налице посоченото от касаторите специално основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.4 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото по поставените въпроси, касаещи приложението на нормата на чл.63, ал.2 ГПК е налице трайно установена съдебна практика, /вж.определения, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК по ч.гр.д.№ 2311/2021г.на ІІ г.о., ч.гр.д.№ 2132/2021г. на ІІІ г.о., ч.гр.д.№ 1571/2021г.на ІІІ г.о., ч.гр.д.№ 1172/2021г.на ІІІ г.о. ивсички други, посочени в тях/, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно същата, поискалата продължаване на срока страна следва да следи за произнасянето на съда по молбата й и в зависимост от това да предприеме съответните процесуални действия. /Преценката за начина и броя на справките, които страната ще извърши, е нейна/. Правото на защита на страна не се засяга, защото законът изрично определя момента, от който тече продълженият срок. Съгласно чл.63, ал.2, изр.2 ГПК, продължаването на срок тече от изтичането на първоначалния срок /а той е винаги известен/, т.е. началният момент на новоопределеният срок не е обвързан от датата, на която страната е узнала, че срокът е продължен, а е точно фиксиран. Когато началният момент на срока е определен с изрична правна норма, за съда не съществува задължение да го съобщава, съответно – да го обявява на сайта на съда. Съдът не дължи уведомяване на страната за продължаването на срока и защото специалните норми на чл.63 ГПК, уреждащи въпроса, не предвиждат подобно задължение. Единственото задължение, което законът налага на съда касае минимална продължителност на продължения срок /той не може да е по-кратък от първоначалния/ и спазването на това условие подлежи на проверка. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение