Определение № 50883 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2411/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ч. Г. И. срещу решение №.212/11.03.22 по г.д.№.135/22 на ОС Бургас-с което е потвърдено реш.№.261231/14.12.21 по г.д.№.7135/20 на РС Бургас за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.74 ЗЧСИ за заплащане на 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 4941лв. обезщетение за имуществени вреди в резултат на незаконосъобразни действия на ЧСИ Г. П. М. по изп. Д.№.200870304000091. Ответната страна ЧСИ Г. П. М. не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта по претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на иска по чл.74 ЗЧСИ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – 4941лв., е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща същата, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Б., като срещу него е образувано изпълнително производство №.20087030400091 на ЧСИ Г.М. с взискатели С. М. и С. М.-въз основа на издаден по нохд №.52/07 изпълнителен лист за сумата 70000лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщеря им И. М.. По същото са удържани общо 4941,77лв. както следва: на 20.03.08 е изпратено запорно съобщение до Затвора Б. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, като са удържани суми до 26.06.10; на 15.02.16 ЧСИ е изпратил ново запорно съобщение до Затвора Б., на което е получил отговор, че лицето не работи и не получава възнаграждение; на 21.06.17 е постъпила сума 49лв.; за периода 23.10.17-25.10.18-71,75лв.; на 14.06.18 е изпратено запорно съобщение до Затвора за налагане на запор върху вземания и суми в касата на затвора, внесени за лични нужди на длъжника; на 9.01.19 са постъпили 29,25лв. и 3825,77лв., на 21.05.19-3лв., на 29.10.19-3лв. Въззивният съд е приел, в това число пращайки към мотивите на първата инстанция, че ЧСИ носи отговорност за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност-т.е. отговорността е за негови незаконосъобразни действия. В разглежданата хипотеза приложими са разпоредбите на ЗИНЗС и ППЗИНЗС и по-конкретно нормите на чл.77 ал.1 и чл.78 ал.1 ЗИНЗС, съгласно които по време на изтърпяване на наказанието лишените от свобода имат право на подходяща работа, за която получават възнаграждение в размер не по-малък от 30 на сто от възнаграждението за изработеното. Лишеният от свобода не се намира в трудово правоотношение и съответно не получава трудово възнаграждение по смисъла на КТ-в чл.78 ал.3 ЗИНС е предвидено, че на лишените от свобода могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се възнаграждение, и това ограничение не се отнася за удръжките по задължение за издръжка; в този смисъл е и разпоредбата на чл.57 ал.1 от ППЗИНЗС, съгласно която удръжките по чл.78 ал.3 ЗИНЗС се изчисляват по реда на чл.446 от ГПК от цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази негова част, която съгласно заповедта по чл.78 ал.2 от ЗИНСЗС се полага на лишения от свобода след като от нея се приспаднат данъците. Посочено е, че участието на лишения от свобода в трудова дейност има за цел поправяне на осъденото лице, неговото ресоциализиране, както и други последици, различни от присъщите на едно трудово правоотношение; поради това и полученият от този труд доход не е несеквестируем. Законодателят е предвидил определен доход като несеквестируем, за да се гарантира възможността на лицето да задоволи минималните си месечни нужди за подслон, храна и облекло, а ищецът като изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ не е поставен в такава ситуация, цялата му издръжка е за сметка на държавата, поради което и върху сумите, които е получил за положения от него труд в Затвора, няма пречка да бъде наложен запор и те да служат за погасяване на задълженията му.. От друга страна за ЧСИ не е ясно какъв е размера на получаваното от Ч.И. възнаграждение, тъй като същият не е предварително определен в трудов договор. Затова и на Началника на Затвора - [населено място] като трето задължено лице е връчено запорно съобщение, в което е указано как следва да се определи тази част, която следва да се удържи-а именно при спазване на разпоредбата на чл.446 ГПК, и тъй като самото изчисление на удръжките се извършва от съответното длъжностно лице в Затвора, то отговорността за евентуално незаконосъобразно удържане на средства не може да бъде вменена във вина на ответника ЧСИ. Отделно от изложеното е посочено, че твърдението, че незаконосъобразност е налице поради това, че ЧСИ е наложил запор и е удържал суми след изтичане на срока за перемпция и след погасяване на вземането поради изтичане на давностния срок, е неоснователно: съгласно т.10 ТР No2/2013г. ВКС, ОСГТК, на поставения въпрос откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, е отговорено, че новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Перемпцията и давността са два различни правни института с различни последици и общото между тях е, че едни и същи факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Давността е институт на материалното право. Пред съдебният изпълнител не могат да се повдигат материалноправни възражения, касаещи възникването, изпълнението и погасяването на вземането, за което е издаден изпълнителен лист, освен такива, че същото е погасено с реализираните в изпълнителното производство. Ето защо длъжникът не може да се позовава на изтекла в негова полза давност и да претендира от съдебния изпълнител да преустанови извършването на принудително изпълнение. От друга страна, предвид нормата на чл.120 ЗЗД, според която давността не се прилага служебно, ЧСИ не може да приложи давността и да преустанови извършването на действия по принудителното изпълнение. Горното обосновава извод, че същият не е компетентен да зачита и прилага давността за погасяване на вземането и всички извършени от него изпълнителни действия за удовлетворяването му са законосъобразни, респ. – правомерни. На следващо място, съобразно правилото на чл.118 ЗЗД, изпълнение на задължението след изтичане на давностния срок не е недължимо платено и не подлежи на връщане на длъжника, дори към момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Следователно, дори необосновано да се приеме, че след спиране и прекъсване на давността е изтекъл давностен срок спрямо вземането на взискателите, всички извършени от ЧСИ М. действия по принудителното изпълнение, довели до удовлетворяване на вземането на взискателите, са законосъобразни, респ. правомерни. Платеното не подлежи на връщане-длъжникът е изпълнил свое съществуващо задължение; изпълнението на задължение не съставлява вреда за длъжника, а е дължимо от него поведение. По възражението за незаконосъобразност поради прекратяване на делото по перемпция е прието, че перемпцията е институт на процесуалното право и независимо от неудовлетвореното притезание, съдебният изпълнител следва да я зачете. Съдът се е позовал на решение N.37/24.02.21 по г.д.N.1747/20, IV ГО, ГК, съобразно което „когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ-той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист; единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право; новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ; необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника; то може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела“. При тези обстоятелства дори ако след изтичане на 2-годишния срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК съдебният изпълнител извърши изпълнителни действия по принудително изпълнение на вземането на взискателя, същите не са незаконосъобразни. Предвид горните съображения и независимо дали удържаните от ЧСИ суми са във или извън рамките на секвестируемите по чл.446 ГПК, действията му не са намерени за незаконосъобразни. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.„При какви условия и кога настъпва перемпция и откога започва да тече нова погасителна давност при условие, че изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК и взискателят не е посочил нов способ за осъществяване на вземането си?“; 2.“От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №.3/18.11.80, извършена с т.10 на ТР2/26.02.15 по т.д.№.3/13, ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“ /опр.№.248/1.04.21 по г.д.№.3647/20, ІV ГО, опр.№.295/15.04.21 по г.д.№.329/21, ІІІ ГО, реш.№V74/23.06.21 по г.д.№.4150/20, ІV ГО, опр.№.74/30.03.21 по т.д.№.1788/20, ІV ГО, разп. От 20.02.20 на ВКС за образуване на т.д.№.3/20, ОСГТК, реш.№.252/17.02.20 по г.д.№.1609/19, ІІІ ГО, реш.№.45/30.03.17 по г.д.№.61273/16, ІV ГО, реш.№.285/6.10.15 по г.д.№.1953/15, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Поставените от касатора въпроси нямат самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивната инстанция. Това е така, тъй като заключението за липса на незаконосъобразни действия е обосновано с това, че сумите не са несеквестируеми, че дори да е налице незаконосъобразност, евентуално незаконосъобразни са не действията на ЧСИ, а на служителя на ГДИН, който, предвид изпратеното запорно съобщение с указание как следва да се определя удържаната част, извършва изчисление на съответните удръжки, че съдебният изпълнител не е компетентен да зачита и прилага давността за погасяване на вземания, че дори ако след изтичане на двугодишния срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК при поискан нов способ той извърши изпълнителни действия по принудително изпълнение на вземането на взискателя, те не са незаконосъобразни, че изпълнение на задължения след изтичане на давностния срок не е недължимо платено и не подлежи на връщане съобразно чл.118 ЗЗД - т.е. прието е, че не са налице незаконосъобразни действия на ЧСИ на няколко основания, в това число независимо от мотивите във връзка с перемпция и давност. Отделно от изложеното перемпцията е без правно значение за давността - давността изключва принудително изпълнение, но пред съдебният изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете. Приетото в тази връзка е направено при позоваване на и съобразяване с вече налична практика на ВКС, цитирана и в самото въззивно решение. Същевременно вторият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви по него. От друга страна в исковата молба, в това число след уточненията и измененията й /по размер/ пред първата инстанция, се претендира обезщетение за вреди от незаконосъобразни действия на ЧСИ единствено с оглед твърдяно удържане от същия на суми, които ищецът смята за несеквестируеми – с такъв предмет е докладвана исковата молба в определението по чл.140 ГПК, във връзка именно с такива оплаквания е и защитата на ответника, само по тях се е произнесла и в решението си първата инстанция. Доводи за незаконосъобразност предвид липса на прекратяване на производството при условията на чл.433 ал.1 т.8 ГПК и впоследствие продължили удръжки при изтекла в полза на длъжника давност се съдържат за първи път във въззивната жалба и окръжният съд не е бил длъжен да ги обсъжда. На последно място следва да се има предвид и, че обвързаността на касационния съд от предмета на касационната жалба се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР №.1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на Трето гражданската отделение,