Определение № 50320 от 10.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1448/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. Д. срещу решение № 217 от 17. 02. 2022 г. по в. гр. д. № 2910/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, с което са потвърдени решение № 191 от 01. 06. 2021 г. и решение № 280 от 3. 08. 2021 г. по гр. д. № 732/2020 г. на Пернишки окръжен съд. С решение № 191 от 01. 06. 2021 г. по гр. д. № 732/2020 г. на Пернишки окръжен съд са отхвърлени предявените от касационната жалбоподателка срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 170 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване за нищожни поради неизвестност на обезпеченото вземане на договори за ипотека, сключени във формата на н. а. № 163 от 27. 04. 2006 г. и н. а. № 117 от 28. 05. 2008 г., с които са учредени договорни ипотеки върху апартамент № 8, находящ се в [населено място], площад „К. Пернишки“, [жилищен адрес]. С решение № 280 от 3. 08. 2021 г. по гр. д. № 732/2020 г. на Пернишки окръжен съд е допълнено решение № 191 от 1. 06. 2021 г., като е отхвърлен предявеният от В. Д. срещу „Юробанк България“ АД иск за обявяване за нищожен поради противоречие с чл. 167, ал. 2 ЗЗД – липса на падеж на задължението на договор за ипотека, оформен в н. а. № 117 от 28. 05. 2008 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че не е налице нищожност на ипотеките, тъй като обезпечените вземания са достатъчно индивидуализирани по основание и размер, като е без значение дали обезпеченият размер е различен от действително дължимото по договора за кредит. Твърди, че независимо от извършените плащания по договорите за кредит и липсата на предоговаряне на дължимите главници последните не само не били намалели, но и били нараснали. Счита, че препращането относно условията и сроковете за изпълнение на задълженията по договор за ипотека към друг договор не може да замени негов императивно установен реквизит, какъвто е падежът на задължението, липсващ в случая по договора за ипотека, оформен в нотариален акт № 117/2008 г. Касационната жалбоподателка излага оплаквания и срещу изводите на въззивния съд, че доводите й във връзка с целта на кредитирането не следва да бъдат обсъждани, тъй като са направени във въззивната жалба, както и срещу изразеното становище на решаващия състав за неоснователността им, доколкото в закона липсва изискване целта на кредитирането да бъде възпроизведена в ипотечните актове. Поддържа, че нормите, уреждащи нищожността на сделките са императивни, поради което за приложението им съдът следи служебно. Изразява становище, че с оглед различните цели на кредитиране, посочени в н. а. № 163/2006 г., в договора за кредит № 797/19. 04. 2006 г. и в допълнителните споразумения към него от 31. 03. 2009 г. и 26. 03. 2010 г., целта на кредитирането като основен и съществен елемент на обезпеченото вземане е неясна, което води до нищожност на ипотеката на основание чл. 170 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалбоподателка поставя следните въпроси: „1. Налице ли е нарушение на чл. 170 ЗЗД – неопределеност на размера на сумата, за която се учредява ипотеката, респ. възниква ли ипотечното право върху ипотекирания имот, когато в ипотечния акт не е посочена конкретно частта от общото задължение, за което е учредена ипотеката, която обезпечава този обект?; 2. Налице ли е нищожност на ипотеката като учредена без вписване на падеж на вземането по смисъла на чл. 167, ал. 2 вр. чл. 170 ЗЗД, когато в нотариалния акт за учредяването й този падеж не е конкретизиран, а началният момент на срока е обвързан с настъпването на други събития?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения, направени във въззивната жалба срещу конкретна част от мотивите на първоинстанционното решение, постановено по съществото на спора?; 4. Длъжен ли е съдът да следи служебно за приложението на императивните норми, уреждащи нищожността на сделките, или само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?; 5. Води ли до нищожност на ипотечния акт на основание чл. 170 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради неизвестност на основанието на обезпеченото вземане, когато в нотариалния акт, препращащ към договора за кредит, в договора за кредит, в титулната част от допълнителното споразумение към договора за кредит, в чл. 1 от допълнителното споразумение към договора за кредит и в последващо допълнително споразумение целта на кредитирането е различна?“ Въпросите по т. 1 и т. 5 от изложението касационната жалбоподателка поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях липсва формирана задължителна съдебна практика. По въпросите по т. 2, т. 3 и т. 4 се въвежда допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се прави позоваване на разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС: въпроса по т. 2 – с определение № 410 от 28. 11. 2008 г. по гр. д. № 1899/2008 г. на ВКС, III г. о., въпроса по т. 3 – с т. 19 на ТР № 1/04. 01. 2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 263 от 29. 11. 2019 г. по гр. д. № 1177/2019 г. на ВКС и по въпроса по т. 4 – с т. 10 от ТР № 1/2000 от 17. 07. 2001 г. и решение № 384 от 2. 11. 2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. на ВКС. Касаторката твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. В депозирания отговор на касационната жалба ответникът по касация „Юробанк България“ АД, [населено място] изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че наследодателят на ищцата, заедно с трето неучастващо по делото лице, е сключил с банката ответник два договора за кредит. Установил е, че по първия договор за ипотечен кредит № 797 от 19. 04. 2006 г. е отпусната сумата от 35 000 лв., като с н. а. № 163/2006 г. е учредена договорна ипотека върху описан апартамент в [населено място] за обезпечаване на вземанията по кредитния договор; с втория договор за потребителски кредит № HL 37443 от 27. 08. 2008 г. банката е предоставила кредит от 18 000 лв., като с н. а. № 117/2008 г. за обезпечаване на вземанията на банката по него е учредена втора ипотека върху същия имот. В атакувания акт е посочено, че по делото няма спор между страните, че условията и по двата договора за кредит са предоговаряни с допълнителни споразумения; задълженията по тях не са обслужвани регулярно и срещу длъжника е започнало производство за тяхното принудително събиране, като в изпълнителните листове посочените като главници суми са по-големи от предоставените по договорите за кредит. Съставът на апелативния съд е констатирал, че в договора от 27. 04. 2006 г. са посочени: главницата от 35000 лв., с краен срок на погасяване 19. 05. 2026 г., конкретният договор, с който тя е отпусната, годишният лихвен процент, лихвата при забава на плащания, наказателните лихви, комисионите за управление и обработка, размерът на всяка месечна вноска и неустойка при предсрочно погасяване, като съгласно т. 2 от акта за обезпечаване на отпуснатия кредит с всички лихви, разноски и комисиони е учредена ипотека върху описания апартамент № 8 в [населено място]. По отношение на договора от 28. 05. 2008 г. е установено, че в нотариалния акт е отразено, че главницата на новия кредит е 18 000 лв., с краен срок на погасяване от 240 месеца /като той започва да тече от откриване на заемната сметка по кредита, което е станало на 3. 06. 2008 г./, посочени са годишният лихвен процент, лихвата при забава на плащания, размерът на всяка месечна вноска. Подчертано е, че съгласно ипотечния акт за обезпечаване на всички вземания по отпуснатия кредит по изрично упоменатия договор за кредит е учредена втора ипотека върху апартамента. С оглед изложеното решаващият състав на САС е направил извод за достатъчна индивидуализираност на вземанията по основание и размер в договорите за учредяване на ипотека, като е счел за ирелевантно обстоятелството дали обезпеченият размер е различен от размера на действително дължимото по договора за кредит, респ. това, което е отразено в изпълнителните листове. Изтъкнал е, че ипотеката ще обезпечи този размер, който се установява от ипотечния договор, и в случай, че част от дълга по изпълнителния лист не попада в рамките на обезпечения с ипотеката, банката кредитор няма да се ползва от привилегията си на ипотекарен кредитор за тази разлика. Посочената разлика, съгласно изразеното становище на съда, не се отразява на действителността на ипотеките. В решението е изтъкнато, че в случая е налице изричното посочване в нотариалните актове на характеристиките на обезпечения дълг досежно източника на вземането на банката, размера на отпуснатия кредит, лихвите и комисионите, както и отразяване, че обезпечението се отнася до лихвите, разноските, таксите и комисионите, уговорени с договора, което напълно съответства на правилото на чл. 174 ЗЗД. В обобщение съдът е намерил параметрите на сключените договори за кредит за възпроизведени достатъчно ясно в ипотечните актове в изпълнение на изискванията на чл. 170 вр. чл. 167, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е счел за неоснователна тезата на ищцата, че във втория договор за ипотека в противоречие с чл. 167, ал. 2 ЗЗД не е посочен падеж на задължението. Изразил е становище, че падежът на задължението следва да бъде ясен, като същият може да е фиксиран като дата, но може и да е определям от други точно и конкретно посочени обстоятелства. Извършена е констатация, че при втория договор за кредит страните са приели, че погасяване на дълга ще бъде на месечни анюитетни вноски за срок от 240 месеца, като същият започва да тече от откриване на заемната сметка по кредита и съгласно приложение към договора за кредит същото е сторено на 3. 06. 2008 г. Като допустимо съставът на апелативния съд е определил препращането с ипотечния договор към договора за кредит и неговите приложения и е посочил, че законът не съдържа ограничение падежът и срокът за издължаване да бъде договорен по този начин. Оплакванията досежно целта на кредитирането съдът не е намерил за нужно да обсъжда, тъй като са въведени едва с въззивната жалба. Освен това е приел, че същите за неоснователни, тъй като в закона липсва изискване за възпроизвеждане в ипотечните актове на целта на кредитирането. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът не е съобразен с установените по делото обстоятелства, че в случая се касае до обезпечаване на парични задължения по договори за банков кредит, като в ипотечните актове няма отразяване, че обезпечението се отнася само до част от вземането на кредитора. Не се държи сметка и за мотивиралото становището за неоснователност на исковете за нищожност на договорите за ипотека заключение на решаващия състав, че в договорите обезпечените парични вземания са достатъчно индивидуализирани по основание и размер, като е ирелевантно дали обезпеченият размер е различен от размера на действително дължимото по договорите, съответно отразеното в изпълнителните листове. С оглед твърденията, на които са основани исковете, за наличие на разминаване между размерите на вземанията по изпълнителните листове, с които се е снабдила банката кредитор, и вписаните в договорите за учредяване на ипотека, въззивният съд е посочил, че тази разлика не се отразява на действителността на ипотеката, а има отношение към привилегията на ипотекарния кредитор. Направено е и позоваване на нормата на чл. 174 ЗЗД, съгласно която ипотеката обезпечава кредитора до вписания размер на вземането, независимо от промените на вземането след учредяване на ипотеката. Вторият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се отнася до това как следва да е посочен падежът на обезпеченото вземане като част от задължителното съдържание на ипотечния договор по чл. 167, ал. 2 ЗЗД и води ли неконкретизирането му до нищожност на ипотеката по смисъла на чл. 170 ГПК. Този въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото в обжалваното решение въззивният съд е приел, че посоченият в договора за учредяване на ипотека падеж следва да е ясен, като може да е фиксиран като дата и да е определяем от други точно и конкретно посочени обстоятелства. Не е налице обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява даденото от въззивния съд разрешение на посочения въпрос да противоречи на практиката на ВКС. Актът, на който касационната жалбоподателка се позовава при обосноваване на допълнителния селективен критерий, а именно определение № 410 от 28. 11. 2008 г. по гр. д. № 1899/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о., не е относим към поставения въпрос и в този смисъл не доказва релевираното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. В него е прието, че в нарушение на закона въззивният съд, разглеждащ жалба срещу отказ на съдията по вписванията за вписване на законна ипотека, е счел, че непосочването на падежа на обезпеченото вземане е пречка за вписване на договорна или законна ипотека. Изяснено е, че действително в чл. 167, ал. 2 и чл. 168, ал. 2 ЗЗД е уредено изискването в ипотечния акт да бъде посочено обезпеченото вземане/с неговите индивидуализиращи белези/, както и неговият падеж, който не е индивидуализиращ белег на вземането, но нито съдията по вписванията, нито съдът по жалба срещу постановения отказ могат да преценяват действителността на подлежащия на вписване акт съгласно чл. 170 ЗЗД. Процесуалният въпрос по т. 3 е поставен във връзка с доводите на касационната жалбоподателка, че въззивният съд неправилно е отказал да разгледа въведените с въззивната жалба твърдения за различие на целта на кредитирането като съществен елемент на обезпеченото вземане по ипотечния договор, оформен в нотариален акт № 163/2006 г., и по договора за кредит от 2006 г. и допълнителните споразумения към него. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В последователната практика на ВКС, намерила израз в цитираното в изложението решение, както и в известните на състава решение № 445 от 2. 11. 2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г., IV г. о., решение № 443 от 25. 10. 2011 г. по гр. д. № 166/2011 г., IV г. о., решение № 331 от 19. 05. 2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., IV г. о., решение № 700 от 28. 10. 2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 27 от 2. 02. 2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г, IV г. о. и др. е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактите по делото, относими към твърденията на ищцата по исковата молба за опорочаване на ипотечния договор, оформен в нотариален акт № 163/2006 г. Както се признава от ищцата касатор, твърдения за неяснота на целта на кредитирането не са били въведени с исковата молба, с която е предявен искът по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. 170 ЗЗД. В този смисъл, като е приел, че не следва да обсъжда възражения във връзка с целта на кредитирането, релевирани с въззивната жалба на ищцата, решаващият състав на САС не е допуснал отклонение от практиката на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция. Неоснователни са и доводите на касационната жалбоподателка за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация с оглед противоречието на въззивния акт с практиката на ВКС по въпроса по т. 4. Съгласно задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 27. 04. 2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че задължението на съда служебно да се произнесе по нищожността на правната сделка възниква, когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правната сделка /иск за собственост, иск за изпълнение по чл. 79 ЗЗД и др./. Разяснено е обаче, че принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. С оглед сезирането на съда с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 170 ЗЗД за нищожност на договора за ипотека, като е направил извод, че не дължи обсъждане на твърденията на ищцата относно целта на кредитирането, въведени с въззивната жалба, решаващият състав на Софийски апелативен съд се е придържал към задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 27. 04. 2022 г. на ОСГТК на ВКС, поради което достъпът до касационен контрол не е обоснован и по четвъртия въпрос. Последният въпрос от изложението на касационната жалбоподателка не би могъл да се приеме за единствено обуславящ изхода на спора, поради което касационното обжалване по този въпрос не следва да се допуска. Както се посочи, въззивният съд е приел, че въобще не дължи обсъждане на фактическите твърдения на ищцата досежно целта на кредитиране, въведени с въззивната жалба, и само като допълнителен аргумент е изтъкнал, че в закона липсва изискване за възпроизвеждане на тази цел в ипотечните актове. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторката основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая въззивното решение не е засегнато от тези пороци, като следва да се изтъкне, че касационната жалбоподателка не излага доводи за съществуването на нито една от изяснените възможни проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а се позовава на него само бланкетно. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение