Определение № 5367 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1918/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. А. И. чрез адв. К. против решение № 221 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 391/2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Ответникът Прокуратура на Република България (ПРБ) не е взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с което е потвърдено решение № 99/26.05.2023 г. по гр. д. № 374/2022 г. на Окръжен съд – Габрово в частта за отхвърляне предявения от Н. А. И. срещу ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение за разликата над присъдените 1 500 лв. до претендираните 25 500 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.09.2022 г. до изплащането.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от състава на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е приел, че в случая разглежданият фактически състав е осъществен. Установил е, че ищецът е бил привлечен като обвиняем на 07.03.2022 г. по досъдебно производство (ДП) №264-ЗМ-150/2022 г. на Районна прокуратура-Габрово за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1 вр. чл. 130, ал. 2 НК, което е прекратено на основание чл. 24 ал. 1 т. 1 НПК – поради това, че деянието не е престъпление. При доказана в своето основание претенция е обоснован извод, че справедливото по размер обезщетение на неимуществените вреди възлиза на 1 500 лв. За да определи обезвредата в този размер инстанцията по същество е изследвала обективно съществуващите обстоятелства, установени по делото и относими към приложението на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Отчетени са: разумната продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство; взетата по отношение на незаконно обвиненото лице най – лека мярка за неотклонение; преживените от пострадалия притеснения и неудобства в резултат на повдигнатото му обвинение за извършено умишлено престъпление от общ характер (което няма характеристиката на тежко); промяната в здравословното състояние на ищеца без да е тежка и необратима; отсъствието на медийно разгласяване на случая. Изложени са доводи, че така определената сума съответства на житейски оправданото очакване за справедливо обезщетяване на засегнатите нематериални блага и отговаря на обществено икономическите условия. Втората инстанция е споделила решаващите мотиви на първостепенния съд, към които е препратила по реда на чл. 272 ГПК. В обжалваното решение са обсъдени оплакванията на ищеца във въззивната му жалба за необосновано занижен размер на определеното от първостепенния съд обезщетение с горния характер и е прието, че те са неоснователни и недоказани.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за допускане на обжалването по следните въпроси, които счита за обусловили изхода на делото, а именно:

1. „В производство с предмет иск за обезщетяване на неимуществени вреди от деликт допустими ли са свидетелски показания на лекаря, който има преки впечатления за състоянието на пострадалия и причините за това?“ (въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС);

2. „Задължен ли е въззивния съд да отстрани съществено процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд, изразяващо се в недопускане на свидетелски показания, които са пряко относими към спорно обстоятелство от предмет на делото, ако не е налице условие за недопустимостта им по чл. 164 ал. 1 и чл.159, ал. 1 ГПК?“;

3. „Допустимо ли е да не се допускат свидетелски показания с аргументи, които не произтичат от разпоредбите на чл. 159, ал. 1 и чл. 164, ал. 1 ГПК?“;

4. „Какъв справедливия размер на претендираното в случая обезщетение на неимуществените вреди предвид събраните по делото доказателства?“;

5. „Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви и обсъди твърденията, доводите и възраженията на страните, както и всички конкретни обстоятелства, обуславящи определяне на обезщетението на неимуществените вреди и да изложи собствени мотиви при разрешаване на този материалноправен спор?“ (общ въпрос, обобщаващ питания под № № 5 и 7 в изложението).

6. „Може ли съдът сам да определи какъв е справедливия размер на обезщетението по вътрешно убеждение или е задължен да издири и обсъди в мотивите на решението си обективната, очаквана справедливост – тази, която би се възприела от обществото, според особеностите на случая?“

По първите три въпроса се поддържа основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; по четвъртия – с постановките на ППВС № 4/1968 г. (възпроизведени в мотивите на ТР № 1/01.08.2022 г. по т.д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС). Във връзка с останалите питания касаторът не твърди отклонение с конкретна съдебна практика на ВКС по съответния въпрос, а излага общо, че въззивното решение противоречи на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: решение № 60224/04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г., решение № 13/03.02.2022 г. по гр. д. № 1979/2021 г., и двете на IV г.о., решение № 57/30.05.2022 г. по гр. д. № 2372/2021 г. и решение 115/22.07.2021 г. по гр. д. № 3069/2020 г., и двете на III г. о.

Настоящият състав счита, че липсват предпоставки в приложно поле на заявените от жалбоподателя селективни основания – нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на този въпрос са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

В разглеждания случай първите три повдигнати въпроса не удовлетворяват изискването за общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) по смисъла на тълкуването, дадено с цитирания по – горе тълкувателен акт. Те не произтичат от решаващите мотиви по обжалваното решение и там застъпените правни разрешения по предмета на спора, а от становище на страната за неправилност в изводите на въззивния съд за размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди при конкретните обстоятелства. Така формулирани, те съставляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които са относими при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК, но не и при селектирането й при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая не са налице.

Четвъртото питане не поставя правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото, а е фактическо – предпоставя обсъждане на доказателства. Съгласно мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 1 от ТР №1/2010 г., ОСГТК на ВКС, въпросите, свързани с обсъждане и оценка на доказателства не могат до обусловят достъп до касация. Същите, както вече се изложи в предходния пункт от това изложение, касаят правилността на въззивното решение, която стои извън предмета на производството по селекция на жалбата (по чл. 288 ГПК). Какъв е справедливия размер на обезвредата за засегнатите нематериални блага е винаги конкретен въпрос, изведен от особеностите и конкретиката на всеки отделен случай и там установените обективни обстоятелства от значение за определянето му. Затова по този въпрос касационен контрол не може да се допусне.

По петото и шесто питане също не може да се осъществи достъп до касация.

Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС, вкл. задължителната такава, опредметена с ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС – т. 19, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Същата има за предмет разрешаване на самия материално правен спор и затова при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. Въззивният съд, в установените с чл. 269 ГПК граници, извършва самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и прави изводите си по съществото на спора. Затова той трябва да изготви самостоятелни мотиви, в които да отрази дейността си по решаването на спора, а едва след това да направи извод дали резултатът от решаващата му дейност, съвпада напълно или частично с този на първата инстанция. В този смисъл в мотивите към въззивното решение трябва да се посочат исканията и възраженията на страните (както във въззивната жалба, така и в отговора на същата), преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, каквито са изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК. Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. При постановяването на решението си съдът трябва да обсъди исканията, твърденията, възраженията и оспорванията на страните, каквото задължение има съгласно разпоредбата на чл. 12 ГПК, като след преценка на същите и на относимите към тях доказателства да приеме определени обстоятелства за доказани или не. При извършването на тази преценка той трябва да спазва правилата на науката, формалната логика и опитните правила, като обсъжда всички обстоятелства, имащи значение за спора, включително и тези настъпили след предявяването на иска (чл. 235, ал. 3 ГПК), заедно с допустимите и относими за тях доказателства, без да игнорира някои от тях. След като приеме, които от фактите по делото са доказани, в изпълнение на задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, съдът определя приложимите за тях правни разпоредби и прилага предвидените в тях последици. Въз основа на тази своя преценка съдът постановява решението си по съществото на спора, поради което тя трябва да бъде отразена в мотивите към нето. В случая второинстанционният съд е сторил точно това. Обсъдил е всички установени по делото обстоятелства от значение за определяне размера на претендираното обезщетение на неимуществени вреди, отчел е естеството, интензитета и продължителността на неблагоприятното засягане на неимуществената сфера с оглед личността на пострадалия и обосновано е заключил, че съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, то се съизмерява със сумата от 1 500 лв.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което искането за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол не може да се уважи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,