Определение № 2586 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1119/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Р., [дата на раждане], гражданин на Руска Федерация, подадена чрез процесуалния й представител – адв. М. Х., срещу решение №167/11.12.2023г., постановено по в.т.д.№ 30/2023г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 104 от 14.10.2022г., постановено по т.д. №265/2021г., на Окръжен съд-Русе, за отхвърляне предявения от касаторката иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване за недействителна на извършената продажба на поземлен имот с идентификатор 63427.2.421, УПИ VІ-421, с площ от 1140 кв.м., заедно с намиращата се в имота сграда – паметник на културата – Мантова къща, със застроена площ 400 кв.м., с идентификатор 63427.2.421.1; сграда-постройка допълнително застрояване от 44 кв.м., с идентификатор 63427.2.421.2, с нотариален акт за покупко-продажба №110 от 09.09.2020г., като неоснователен. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че апелативният съд е посочил, че е сключен договор за прехвърляне на дружествени дялове от 22.02.2020г. от С. Д. И. на Е. Р. от капитала на „Виа сити строй“ ЕООД, но неправилно бил приел, че липсвала изискуемата от закона форма и договорът нямал транслативен ефект, тъй като той е сключен с нотариална заверка на подписите и на съдържанието, от нотариус Л. Ш., рег. № 624, противно на приетото от съда. Поддържа, че предоставеният заем от Е. Р. е даден с ясното съзнание, че тя е придобила дяловете и предстои вписването й като съдружник в дружеството, предоставен е с инвестиционно намерение – изграждането на сграда в описания имот. Твърди се, че е въведена в заблуждение, защото на 09.09.2020г. при справка в Имотния регистър установила, че имотът, върху който следвало да се реализира инвестицията, е прехвърлен от „Виа сити строй“ ЕООД на „Нипал груп“ ЕООД, като управител и на двете дружества към датата на увреждащата сделка е С. Д. И.. Твърди, че е увредена от сделката, тъй като поради невписването й като съдружник, не е участвала във вземането на решение за продажба на имота. Сочи, че с прехвърлянето на имота, дружеството „Виа сити строй“ ЕООД е намалило значително активите си, още повече че имотът бил продаден на 441 000 лв. с ДДС, а пазарната му оценка е значително по-висока. Според жалбоподателката не е ясно въз основа на какво апелативният съд е приел, че тя се е самолишила от качеството кредитор, тъй като липсва такъв документ или изявление. Поддържа и че процесуалният й представител няколко пъти е правил искане за пренасрочване на насрочените открити съдебни заседания по делото, поради това, че на същите дати е бил ангажиран по други, по-ранно насрочени дела, но исканията му, в противоречие с разпоредбата на чл. 142 от ГПК били оставени без уважение. С горното според касатора апелативният съд е извършил съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в невъзможност за адекватна процесуална защита на ищцата. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковата й претенция. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК – очевидна неправилност, която се изразявала в приетото от АС, че договорът за прехвърляне на дружествени дялове няма транслативен ефект, тъй като бил без нотариална заверка на подписите, както и изложеното, че се била самолишила като кредитор. Позовава се и на съществено процесуално нарушение на чл. 142 от ГПК, като конкретни въпроси не е поставила. Ответникът по касационната жалба – „ВИА СИТИ СТРОЙ“ ЕООД е подал чрез процесуалния си представител – адв. Б. Ж., писмен отговор от 25.04.2024г., в който оспорва подадената жалба по изложените съображения. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението. Ответникът „НЕПАЛ ГРУП“ ООД оспорва жалбата по съображения, изложени в писмения отговор от 10.05.2024г. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Д. Р., като изтъква, че не е налице единственото посочено от касаторката основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на въззивното решение. Изтъква, че обжалваното решение е правилно, тъй като предоставеният заем е върнат чрез банков превод и ищцата не се легитимира като кредитор на прехвърлителя. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от фактическа страна по делото е установено, че на 22.02.2020г. в [населено място] е сключен договор за заем, по силата на който ищцата - Е. Р., като заемодател, предоставя в заем на първия ответник „Виа Сити Строй“ ЕООД, представлявано от управителя С. Д. И., като заемател, сума в размер на 200 000 евро, по банков път, при лихва 1% годишно. Счел е, че сумата е предоставена с банков превод съгласно бордеро, издадено от Интернешънъл Асет Банк-София. АС – Велико Търново е приел, че на 22.02.2020г. е сключен договор за покупко-продажба на дружествени дялове, съгласно който продавачът С. Д. И., като физическо лице, прехвърля на купувача - Е. Р., част от притежаваните от нея дружествени дялове от капитала на „Виа Сити Строй“ ЕООД, а именно 15 дружествени дяла, равни на 33%, при продажна цена от 1 500 лева, която цена купувачката е изплатила на продавачката на същата дата. Апелативният съд е посочил, че договорът за прехвърляне на дружествени дялове е без нотариална заверка на подписите, поради което няма транслативен ефект. Въззивният съд е счел, че се установява също и че на 09.09.2020г. с договор за покупко продажба, оформен с нотариален акт №110 от 09.09.2020г. на нотариус Л. Ш., от района на Районен съд-Русе, продавачът „Виа Сити Строй“ ЕООД, представлявано от управителя С. Д. И., е продал на купувача „Нипал Груп“ ЕООД, представлявано от управителя С. Д. И., следния недвижим имот, а именно: поземлен имот с идентификатор 63427.2.421, съставляващ УПИ VІ-421, с площ от 1140 кв.м., заедно с намиращата се в имота сграда – паметник на културата – Мантова къща, със застроена площ 400 кв.м., с идентификатор 63427.2.421.1 и сграда-постройка - допълнително застрояване от 44 кв.м., с идентификатор 63427.2.421.2, за продажна цена в размер на 441 000 лева с включен ДДС. Върху същия имот е учредена договорна ипотека в полза на „Българо американска кредитна банка“ АД, с нотариален акт №054 от 13.11.2020г. на нотариус П. Т., от района на Районен съд-Русе. АС - Велико Търново е счел, че ищцата Е. Р., чрез пълномощника си адвокат М. Х., е отправила до С. И., лично и като управител на „Виа Сити Строй“ ЕООД уведомление за прекратяване на договора за заем и покана за доброволно изпълнение, връчена на адресата чрез куриерска фирма Еконт на 11.03.2021г. Въззивният съд е счел и че е установено, че на 31.01.2022г. от банковата сметка на „Нипал Груп“ ЕООД в „Българо американска кредитна банка“ АД-София е излъчен превод на стойност 202 000 евро към сметка на Е. Р. Р., в „Интернешънъл Асет Банк“ АД, както и че от писмото на Интернешънъл Асет Банк АД - [населено място] от 25.08.2022г., се установява, че на 31.01.2022г. по сметката на Е. Р. в банката, в евро, е постъпила сумата от 202 000 евро, с наредител „Нипал Груп“ ЕООД и посочено основание: връщане на заем по договора за заем от 20.02.2020г. С оглед горното съдът е приел, че заемът е върнат и ищцата не е кредитор на дружеството. С оглед на това, АС е приел, че не е налице една от кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД, и тъй като ищцата няма понастоящем качеството на кредитор, от което същата се е „самолишила по собствена воля“, искът по чл.135 от ЗЗД следва да бъде изцяло отхвърлен. Поради това е потвърдил изцяло решението на ОС. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос. Съгласно изрично постановеното в процесното Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая касаторката не е формулирала изрично нито един въпрос към съда, било то материалноправен, било процесуално правен. Посочените в изложението й доводи са за необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение, но те са относими към основанията за касационно обжалване на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и могат да бъдат обсъждани, само ако се допусне разглеждането на касационната жалба по същество. В случая не само няма конкретно формулиран въпрос, но не е посочен и допълнителният критерий за достъп до касация, на който се позовава по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1-3 от ГПК. Посоченото от касаторката допуснато според нея процесуално нарушение на чл. 142 от ГПК поради неотлагане на заседанието по делото с оглед служебен ангажимент на процесуалния й представител, също не е обвързано с конкретен въпрос, поставен в изложението, а и е налице константна практика на съда, че наличието на друг служебен ангажимент на адвоката не е внезапно препятствие по смисъла на чл. 142 от ГПК, което да обоснове отлагането му. ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Не се установява и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на което се позовава касаторът, тъй като за наличие на горното е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Твърденията на касаторката за посочени мотиви от съда, които са в противоречие с доказателствата по делото, са доводи за необоснованост, но не сочат на очевидна неправилност, тъй като изискват проверка и обсъждане на доказателствения материал по делото. Следва да се посочи и че изложеното от АС –Велико Търново, че договорът за прехвърляне на дружествени дялове няма транслативен ефект, е неотносимо към спора, тъй като не с този договор се е легитимирала ищцата като кредитор на дружеството – прехвърлител по сделката, като то дори не е страна по същия, а с договора за паричен заем. Целта на предоставянето на заема / соченото инвестиционно намерение с оглед встъпването й като съдружник и евентуалните вреди от невписването й като такъв в Търговския регистър, т.е. неосъществен в цялост фактически състав/, също са ирелевантни за крайния изход на спора. Решаващите мотиви на съда за отхвърляне на иска са свързани с отпадането на качеството кредитор у ищцата, като дори и начина, по който е настъпил този факт, който безспорно следва да бъде зачетен по реда на чл. 235, ал.3 от ГПК, не е обуславящ за спора. С оглед на горното дали се е „самолишила“ или изгубването на това качество е поради извършеното плащане, т.е. връщане на заемната сума в хода на процеса, не е свързано с крайния извод на въззивния съд за неоснователност на иска. С оглед горното настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване на процесното решение поради очевидна неправилност, нито са налице конкретно поставени и формулирани от касаторката въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК, не е уточнено и основанието, на което се позовава като допълнителен селективен критерий. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.