Определение № 50423 от 17.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1860/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№1200/05.04.2022г., подадена от Община Рудозем, чрез процесуалния ѝ представител адв. А. И. А. от АК-С., срещу решение №36, постановено на 18.02.2022г. от Смолянския окръжен съд по в.гр.д.№470/2021г., в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд общината е осъдена да заплати на В. В. М. сумата от 10000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 27.04.2016г. до 27.04.2021г., изразяващи се в психически дискомфорт, неудобство, унижение, безпокойство, несигурност и накърняване на достойнството, настъпили вследствие на неизграждане от Община Рудозем на улица или временен път до жилищната сграда в УПИ ........., кв. ............по плана на [населено място], общ. Р., както и направените по делото съдебно-деловодни разноски. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според касатора в противоречие с практиката на ВКС (т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС) въззивният съд не е изложил никакви доводи по отношение на правната квалификация на исковата молба, заведена от В. М., като се е ограничил само в рамките на становищата на страните по делото при въззивното обжалване; не е посочил никакви доводи по възприетата правна квалификация на първоинстанционния съдебен акт (чл. 45 и чл. 49 ЗЗД); не е изследвал доводите, изложени срещу определената от първоинстанционния съд правна квалификация. Поддържа също така, че по въпроса за предпоставките за уважаване на предявен по реда на чл. 49 ЗЗД иск (вреди, причинени на пострадалия; вредите да са причинени на пострадалия от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД ответник е възложил определена дейност; вредите да са причинени от действие или бездействие на това лице; работникът или служителят да има вина за причинените вреди, като причинната връзка между конкретното действие или бездействие на делинквента не се предполага, а се доказва, при което тежестта на доказване е на ищеца по делото) е налице константна практика на ВКС (решение №52 от 18.02.2019г. по гр.д.№4172/2017г. на IV г.о. на ВКС; решение №207 от 17.03.2021г. по гр.д.№162/2020г. на IV г.о. на ВКС; решение №101 от 23.09.2015г. по гр.д.№5531/2014г. на IV г.о. на ВКС; решение №147 от 19.06.2012г. по гр.д.№582/2011г. на IV г.о. на ВКС). Твърди, че в настоящето съдебно производство не е доказана такава причинна връзка, доколкото в хода на двете съдебни инстанции е установено по един безспорен начин, че от 2018г. в Община Рудозем са инициирани промени в ПУП за [населено място] в кв........, ..........и .........., които имат значение и ще дадат възможности и предпоставки за планиране, проектиране и изграждане на пътна връзка, която да тангира с имота на ищеца и тя да бъде съобразена с актуалната нормативна база относно достъпна среда за хората с увреждания. При тези доводи счита, че не е налице неправомерно поведение (действие или бездействие) на общината, доколкото фактическата обстановка показва активно поведение, което освен че има обществено значение, има съответното персонално значение за ищеца. Твърди, че прилага стриктно ЗУТ, Закона за пътищата, Наредба №4 от 01.07.2009г. и Наредба №РД-02-20-2 от 26.01.2021г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия на сградите и съоръженията (с която в §4 от ПЗР се отменя Наредба №4 от 01.07.2009г.), като с това поведение общината на практика провежда мероприятие от пряко значение за ищеца по делото. Навежда довод, че въпреки наличието на тези факти относно действията ѝ, установени преди всичко с изслушаната и приета по делото съдебно-техническа експертиза, въззивният съд е приел, че е налице бездействие на тази общинска администрация. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба В. В. М., чрез процесуалния си представител адв. Б. М. от АК-С., изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: В. В. М. е предявил срещу Община Рудозем иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за период от пет години преди завеждането на исковата молба, изразяващи се в психически дискомфорт, неудобство, унижение, безпокойство, несигурност и накърняване на достойнството, настъпили вследствие неизграждането от общината на предвидената по ПУП улица или временен път до къщата, в която живее ищецът в [населено място] на [улица] УПИ ..........., кв.............. Твърди, че е инвалид с определена 80% намалена трудоспособност поради общо заболяване, трудно подвижен е и не може да се обслужва сам, като още през 2002г. родителите му уведомили Община Рудозем, че подходът до къщата е ограничен. Твърди, че в плана на селото имало отреждане за улица, но такава на практика липсвала и до къщата му се стига единствено чрез тясна стръмна пътека, по която не могат да се придвижват автомобили, които да транспортират него и членовете на семейството му, както и стоки, материали и провизии. Твърди също така, че липсата на улица му създава особени затруднения, тъй като не може да се обслужва пълноценно, а се налага всички стоки, материали и провизии, касаещи ежедневното им съществуване, да се пренасят на ръка през трудно достъпен терен до къщата; че не може да отиде до селото без чужда помощ, а за да стигне до улицата се налага да бъде пренасян на ръце, което било особено трудно, унизително и накърняващо достойнството му. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Община Рудозем е оспорила така предявения иск с твърдението, че не е проявявала бездействие и има готовност да изгради път до имота на ищеца при първа възможност за получаване на финансиране по европейските и национални фондове за инфраструктурни проекти. Поддържа, че дори без наличие на осигурено финансиране е подготвена и внесена преписка относно ПУП за кв. .........., ............и ..........до УПИ ................ по плана на [населено място], като по досега действащия регулационен план на селото за този квартал върху самия терен на практика е невъзможно изграждането на улица, както и че за да се извърши законосъобразно прокарване на улица до имота му е необходимо изменение на регулацията на кв.124, процедурата по което трябва да приключи, за да се пристъпи към проектирането и изграждането на транспортен достъп до имота на ищеца. Предвид изричните разпоредби на чл. 190 ЗУТ твърди, че не съществува възможност да бъде проправен временен път до имота на ищеца. Постановявайки решението си първоинстанционният съд е приел, че искът следва да бъде разгледан по реда на чл. 45 и сл. ЗЗД. Същата правна квалификация (чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД във вр. с чл. 11 от Закона за общинската собственост) е посочена и в разпореждането, с което препис от исковата молба е изпратен до Община Рудозем, както и в доклада по делото. Така определената от съда правна квалификация не е била оспорена от Община Рудозем нито в отговора на исковата молба, нито в проведеното по делото първо по ред открито съдебно заседание, нито в подадения отговор на въззивната жалба. При тази правна квалификация се е произнесъл и въззивният съд, определяйки я въз основа на фактическите твърдения и петитум, съдържащи се в исковата молба в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищецът В. М. живее в жилищна сграда, построена в УПИ ..........., кв. ............по плана на [населено място], община Рудозем, както и че административният адрес на този имот е [улица], каквато улица съществува, но не достига до имота, в който живее ищецът и не обслужва този имот. Въз основа на заключението на изслушаната по делото СТЕ е прието за установено, че съгласно регулационния план на [населено място] транспортният достъп до УПИ ............. следва да се осъществи от [улица], ............, ..........до крайна о.т. .........., като предвиденият транспортен достъп от о.т. 491, 556 и 557 до о.т.558 не е изпълнен; че на място е изпълнена частично стоманобетонова конструкция с дължина около 20 метра, започваща от о.т. 491, като същата се намира върху дере и представлява плочест водосток, по който могат да се придвижват автомобили, но не достига до УПИ...........; че до УПИ............... е наличен само пешеходен достъп от южната страна по тесен пешеходен път; че по този пешеходен път не могат да се придвижват хора с намалена подвижност, ползващи помощни технически средства. Взето е предвид, че според експертизата по така проектираното трасе от действащия ПУП [улица], 556, 557 до крайна о.т. 558 ще бъде с наклони по-големи от 20 % и съответно пешеходните пространства към нея също ще са с такъв наклон, което не може да отговори на изискването за достъпна среда към УПИ .......... по планираната улица, както и че широчината на пътното платно по плана е 2.7 метра, което не отговаря на изискванията на чл. 81 ЗУТ. Въз основа на представеното експертно решение на ТЕЛК от 06.03.2019г. е прието, че В. М. е с 80 % трайно намалена работоспособност с водеща диагноза умерена умствена изостаналост, хромозомна аномалия с изоставане в НПР – умерена умствена изостаналост.В.; астенично телосложение; не може да се обслужва самостоятелно; дезориентиран за време и място. Въз основа на показанията на св.Маданска, майка на ищеца, е прието за установено, че до имота, където е жилищната им сграда, няма транспортен достъп; че достъпът се осъществява по тясна пътека, по която пренасят ищеца на ръце; че до преди няколко години ищецът посещавал училище, като не можел самостоятелно да се придвижва по тази пътека и го носили на ръце; че ищецът е с увреждания и не може сам да се предвижва по пътеката, пренасят го и до настоящия момент и страдат, че няма път, притесняват се винаги, когато го пренасят; че ищецът се чувства подтиснат и притеснен, че трябва да бъде пренасян; че страда той и цялото семейство; че всичко необходимо за къщата пренасят на ръце – дърва, храна и т.н.; че многократно са настоявали пред Община Рудозем за изграждане на път до имота им, но такъв не е изграден и до момента; че ако има изграден път до имота им, синът ѝ може да ползва предоставени приспособления за придвижване и би могъл самостоятелно да се справя. Изложени са съображения, че въпреки близките родствени отношения с ищеца показанията на свидетелката следва да се кредитират предвид постоянния ѝ личен контакт с ищеца и оказваната от нея помощ, с оглед на което има непосредствени впечатления от страданията, които ищецът понася, както и предвид факта, че обстоятелствата, които установява свидетелката не се оспорват от ответната страна. Въз основа на представените по делото писмени доказателства е прието за установено, че от 2002г. семейството на ищеца е отправяло молби и жалби до Община Рудозем, до областния управител – С., до Обмудсмана на Република България, до Президента на Република България (през 2002г., 2007г., 2015г., 2017г., 2018г.), всички те препращани в Община Рудозем, на които ответната община е отговаряла, че поради финансови затруднения не е възможно изпълнение на улица до имота, в който живее ищеца, както и че при първа възможност ще се направи всичко необходимо за решаването на проблема. Взето е предвид, че от заключението на изслушаната СТЕ и представените от общината писмени доказателства се установява, че за уличната регулация от [улица], 556, 557 до крайна о.т. 558, така също и за пешеходен участък между кв. ..........и кв. ..............е изработено изменение на ПУП, като се предвижда основният транспортен достъп до УПИ .................. да се осъществи по пешеходен участък между кв. ..............и кв. ............., като според вещото лице изменението е стартирало със заявление от 17.12.2018г. за допускане на изменение на ПУП; че със заявление от 14.05.2019г. е поискано ПУП да бъде одобрен; че проектът за ПУП е разглеждан от ОЕСУТ при Община Рудозем на 30.05.2019г., където е констатирано, че изменението засяга повече от един квартал и следва да се приложи изискването на чл. 124а, ал. 1 ЗУТ Общинският съвет да разреши и одобри изменението на ПУП. Прието е за установено, че преписката е внесена за разглеждане пред Общинския съвет Р. с докладна от кмета на общината от 10.06.2019г., като изменението е обявено по реда на чл. 128, ал. 1 ЗУТ в ДВ.бр.53/2021г. Взето е предвид, че с решение №268/15.09.2021г. на Общински съвет – Р. е одобрено изменение на ПУП-ПР на кв. ........., ..........и кв. .........от о.т. 491 до УПИ ............, като според експертизата към настоящия момент за кв. ............не са налични влезли в сила одобрени частични изменения на ПУП. Като е взел предвид така установената фактическа обстановка, от правна страна въззивният съд е приел, че налице предпоставките за ангажиране на отговорността на общината. Взето е предвид, че съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонта и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините, както и че нормите на Наредба №4/01.07.2009г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания, действала до 13.03.2021г., от който момент е в сила Наредба №РД-02-20-2 от 26.01.2021г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, въвеждат редица изисквания към урбанизираната територия и нейните елементи, свързани с достъпа на хора с различни видове увреждания спрямо елементите на градската среда. Посочено е, че сред тях са изграждане на достъпни маршрути в пешеходните пространства за движение в хоризонтална посока с определени параметри, изграждане на елементи за преодоляване на различни нива в урбанизираната територия, изграждане на достъпни места за паркиране и пр. Съобразено е също така, че съгласно императивните норми на чл. 3 от Наредба №4 (чл. 5 от действащата наредба) кметовете на общините осигуряват публична информация за достъпните маршрути в урбанизираната територия, които се изграждат и поддържат при спазване изискванията на наредбата, както и че самото изграждане и поддържане на тези елементи на урбанизираната територия също е задължение на общината. За безспорно е прието, че ищецът спада към хората с намалена подвижност по смисъла на §1, б. „г“ ДР на Наредба №4/2009г. (отм.). Прието е, че при установените по делото факти следва извод, че за периода от 27.04.2016г. до 27.04.2021г. Община Рудозем с бездействието си не е изпълнила задължението да осигури достъпна среда за ищеца по смисъла на § 1, т. 2 ДР на Наредба №4/2009г. Прието е също така, че общината не е изпълнила задълженията си по чл. 31 от Закона за пътищата, както и по чл. 1 и чл. 3 от Наредба №4/01.07.2009г. за изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително на хората с увреждания, като пряка и непосредствена последица от това бездействие са претърпените от ищеца неимуществени вреди. Взето е предвид, че за да излезе от дома си (било поради необходимостта от периодични прегледи и консултации, било поради други нужди и потребности) единствената възможност за ищеца е да бъде носен от своите близки, което е унизително и накърняващо достойнството му. При това е съобразено, че според показанията на неговата майка, при наличие на транспортен достъп до имота ищецът би могъл сам с подходящи технически средства да се придвижва, докато без този транспортен достъп е изцяло зависим от помощта на близките си, което ограничава неговото право на придвижване и накърнява неговото достойнство, както и е унизително за него. Прието е, че предприетите от Община Рудозем действия по изготвяне и приемане на изменение на ПУП не могат да бъдат аргумент за приемане на исковата претенция за неоснователна. При това е взето предвид, че според вещото лице след влизане в сила на ПУП следва да се направи проект, по който да се изпълни транспортният достъп до дома на ищеца, както и че реализирането на този достъп до имота на ищеца ще е в зависимост от осигуряването на средства за неговото изграждане от общината. Съобразено е, че през исковия период (от 27.04.2016г. до 27.04.2021г.) ищецът е бил лишен от достъп до имота си, от свободен достъп до жилището си, като в този период общината не е осигурила достъпна среда за ищеца и предприемането на едни подготвителни действия за реализиране на този достъп не би могло да се приравни на осигурен вече достъп. Прието е, че реализирането на този достъп е едно бъдещо относително несигурно във времето събитие, което не би могло да бъде предпоставка да се приеме, че ответната община е изпълнила задълженията си за осигуряване на достъпна среда. Изложени са съображения, че невъзможността за нормално придвижване, достъп до медицински екипи и затруднената доставка на стоки са установени и е прието, че подобно положение действа угнетяващо за психиката, създава психически дискомфорт, чувства за малоценност, ограниченост, безсилие и зависимост от помощта на близки. Взето е предвид и обстоятелството, че въпреки многократните жалби и сигнали правото на ищеца на свободен достъп и свободно придвижване не е реализирано и към настоящия момент, като нереализирането на това право е далеч назад във времето, значително надвишаващо релевантния за исковата претенция период. Предвид специфичните особености на фактическата обстановка, продължителното бездействие на общинската администрация, формираното безсилие и усещане, че достъпна среда не се осигурява въпреки многобройните обещания, с оглед младата възраст и крехката психика на ищеца, въззивният съд е приел, че при условията на чл. 52 ЗЗД следва да бъде определен размер на обезщетение, с което доколкото е възможно, да се възстанови нараненото усещане за наличие на справедливост и законност, а именно обезщетение в размер на 10000лв. При така изложените от въззивния съд съображения (че общината не е изпълнила задълженията си по чл. 31 от Закона за пътищата, както и по чл. 1 и чл. 3 от Наредба №4 от 01.07.2009г. и това бездействие обосновава основателността на предявения иск, както и че предприетите от общината действия по изготвяне и приемане на изменение на ПУП не могат да бъдат аргумент за приемане на исковата молба за неоснователна) настоящият състав приема, че е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос за наличието на предпоставките за уважаването на предявен по реда на чл. 49 ЗЗД иск (вреди, причинени на пострадалия; вредите да са причинени на пострадалия от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД ответник е възложил определена дейност и вредите да са причинени от действие или бездействие на това лице; работникът или служителят да има вина за причинените вреди, като причинната връзка между конкретното действие или бездействие на делилинквента не се предполага, а се доказва, при което тежестта на доказване е на ищеца по делото). Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с цел извършване на преценка дали с оглед спецификата на спора посочените по-горе изводи съответстват на практиката на ВКС, вкл. на посочената от касатора в изложението – решение №207 от 17.03.2021г. по гр.д.№165/2020г. на IV г.о. на ВКС; решение №147 от 19.06.2012г. по гр.д.№582/2011г. на IV г.о. на ВКС. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение