Определение № 486 от 03.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3063/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби и на двете страни по гр.д. № 2475 /2024 г. на Софийския апелативен съд, с решение № 455/14.04.2025 г. по което, като е отменено решение № 417/23.01.2024 г. по гр.д. № 7967/2022 г. на Софийския градски съд в една част и потвърдено в друга част искът на Ю. О. М. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер 120 000 лева, ведно със законната лихва върху отхвърлената част на иска, считано от 27.07.2022 г. Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) обжалва въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът е уважен за сумата 15 000 лева, ведно със законната лихва върху уважената част на иска, считано от 27.07.2022 г. Ю. О. М. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер. Касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от надлежни страни в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и са редовни. За мотивите на въззивния съд: Искът е предявен за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от прекомерното забавяне на разследването по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“). То е започнало на 30.01.1991 г. и към постановяване на въззивното съдебно решение още не е приключило. Въззивният съд е приел, че няма спор по фактите. С въззивните жалби не са наведени въведени възражения срещу установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. След което е възпроизвел установените факти. От правна страна въззивният съд е приел, че спорът във въззивното производство е само досежно размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди и досежно началния момент, от който следва да бъде присъдена законната лихва. След това е обосновал извода си, че въззивната жалба на ответника (ПРБ) е частично основателна, а въззивната жалба на ищеца (Ю. М.) е изцяло неоснователна. Приел е, че с оглед обсъдените доказателства безспорно се установява допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в срок. Наказателното производство е продължило над 30 години. Отчел е неговата безспорна фактическа и правна стойност, но е приел, че забавянето е прекомерно. Приел е, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е възпрепятствал воденето на разследването. Напротив, стремил се е с всякакви законни средства да способства за неговото ускоряване. Приел е, че прекомерното забавяне е единствено и само по вина на властите. Прокуратурата не е изпълнила съвестно задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадали лица. Неприключило в продължение на 30 години разследване, по което двукратно са образувани съдебни производства, които са прекратявани поради констатирани допуснати съществени процесуални нарушения и материалите са връщани за ново разследване на прокуратурата, не може да е водено с „дължимата грижа“. Приел е, че с оглед на горното, безспорно на ищеца се дължи обезщетение. Приел е, че относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди. Приел е, че размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната, и че следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на увреждането му. Така въззивният съд е приел, че действителният размер на обезщетението е в размер на 15 000 лева като в останалата част заявената претенция е неоснователна, като е изтъкнал, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението - в този смисъл Решение № 87/8.02.2024 г. на ВКС по гр.д. № 1088 /2023 г., III г.о., ГК, което въззивният съд споделя. Въззивният съд е приел, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези, като обезщетението при сходните случаи да не се различава съществено, а не да е еднакво (решение № 241 от 20.12.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 3717/2022 г.). Въззивният съд е приел също, че следва да се отче залогът на спора за ищеца и че предметът на процесното дело според практиката на ЕСПЧ е измежду посочените, поради което е изисквал по-завишено внимание от страна на ответната страна, което обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер на по-висок от обичайните такива. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: По касационната жалба на Прокуратурата на Република България: В изложението за допускан на касационно обжалване на ПРБ се поставя въпроса: Дали наказателното производство в конкретния случай определя граждански права на ищеца по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС (Конвенцията). ПРБ твърди, че въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с решение № 69/29.04.2020 г. по гр.д. № 3169 /2019 г. на IV г.о. на ВКС. Настоящият съдебен състав не установява такова противоречие. Посоченото съдебно решение е допуснато по материалноправния въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размер на обезщетение за неимуществените вреди в хипотезата на чл.2б ЗОДОВ, във вр. с чл.6, §1 КЗПЧОС. Прието е, че отговорът на този въпрос е даден с т.11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Настоящият съдебен състав намира, че разрешението на този въпрос от въззивния съд в обжалваното въззивно решение е в съответствие с дадения отговор. В посоченото решение на ВКС по съществото на спора е установено следното: Искът по чл.2б ЗОДОВ не е предявен от лице, срещу което е образувано наказателно производство, а от лице, по отношение на което е извършено престъпление по чл.325, ал.1 НК. По съществото на спора съставът на ВКС е приел, че в случая ищецът е избрал да изчака развитието на наказателното производство до етапа на съдебната фаза, а тогава да предяви пред наказателния съд иска си за вредите като пострадал от престъплението (по чл.325, ал.1 НК) от 18.04.2013 г. Тъй като той е разполагал с възможността да сезира със същия иск гражданския съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му на обезщетение за вредите от деликта (хулиганство), изключва висящото наказателно дело като такова за „определянето на неговите граждански права“ по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Или: ВКС е приел, че искът е неоснователен, защото пострадалият е могъл да предяви граждански иск срещу извършителите за вредите от престъплението хулиганство без да изчака присъда на наказателен съд, тъй като гражданския съд има компетентността да установи всички факти от значение за правото му на обезщетение за вредите от деликта хулиганство. Във въззивното решение е разгледан различен случай за вреди от забавено предварително производство по първоначално образуваното следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили,, впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП - София, впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП - София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за престъпления, които гражданският съд, сезиран с граждански иск срещу извършителите за вредите от престъплението, не може да установи сам. Тъй като не е налице противоречиво разрешаване на сходни случаи, не е налице противоречие с приетото в посоченото решение на ВКС. ПРБ се позовава и на очевидна неправилност – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти. В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Поради това настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение в обжалваната от ПРБ част, с която искът е уважен. Следователно не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ПРБ. По касационната жалба на Ю. О. М.: Настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 15 000 лева по поставения от жалбоподателя първи правен въпрос: Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник? Жалбоподателят твърди, че въпросът е разрешен в противоречие със следните решения на ВКС: решение № 72 /01.06.2022 г. по гр.д. № 4037/2021 г. на III г.о., решение № 50280 /11.09.2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г. на IV г.о., решение № 50062 /02.02.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV г.о., решение № 117/22.02.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на III г.о., решение № 283/09.05.2024 г. по гр.д. № 1838/2023 г. на IV г.о., решение № 338/11.06.2024 г. по гр.д. № 3020/2023 г. на III г.о., както и с определения на ВКС по чл.288 ГПК и с решения на апелативни съдилища. Видно от мотивите на въззивния съд въпросът е обуславящ. Въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял обичайните вреди от забавеното предварително производство. Въззивният съд е приел, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Въззивният съд е приел, че следва да се отче залогът на спора за ищеца и че предметът на процесното дело според практиката на ЕСПЧ е измежду посочените, поради което е изисквал по-завишено внимание от страна на ответната страна, което обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер на по-висок от обичайните такива. Воден от тези съображения въззивният съд е намалил определеното от СГС обезщетение от 30 000 лева на 15 000 лева (отхвърлил е иска за разликата над 15 000 лева до 30 000 лева). Но както твърди Ю. О. М., определеният от СГС размер от 30 000 лева на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от лице, пострадало от прекомерното забавяне на разследването по същото следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“), е в съответствие с размерите на обезщетенията, които ВКС е присъдил с посочените решения на други пострадали лица от прекомерно забавеното разследването по същото следствено дело. А определеното от САС обезщетение не е в съответствие с размерите на тези обезщетения, а в значително по-нисък размер. Настоящият съдебен състав намира, че следва да извърши преценка дали разрешението на въззивния съд съответства на приетото с посочените от жалбоподателя с касационната жалба решения на ВКС по сходни спорове, или им противоречи, което представлява допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно приетото с т.2 от ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС посочените от жалбоподателите въззивни решения и определения на ВКС не попадат между актовете, визирани чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не могат да обосноват допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което настоящият съдебен състав не ги обсъжда. Поради това, че допуска касационно обжалване в частта, с която е отхвърлен искът на жалбоподателя за неимуществени вреди, настоящият съдебен състав не обсъжда останалите поставени въпроси. Воден от изложеното съдът