Определение № 2396 от 12.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 649/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „АКС М“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 79 от 06.02.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 1000 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която след отмяна на първоинстанционно решение № 96 от 05.10.2023 г., постановено от Окръжен съд – София по т.д. № 166 по описа на съда за 2022 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от В. Й. Н. срещу „АКС М“ ООД иск с правно основание чл. 133, ал. 1, изр. 2-ро от ТЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 71250 лв., съставляваща част от печалбата за 2018 г. и 2019 г. на „АКС М“ ООД, разпределена на съдружника Н. с решение на общото събрание на съдружниците, както и за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от 08.11.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, по същество е осъдено „АКС М“ ООД да заплати на В. Й. Н., на основание чл. 133, ал. 1, изр. 2-ро от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата 71250 лв., съставляваща част от печалбата за 2018 г. и 2019 г. на „АКС М“ ООД, разпределена на съдружника Н. с решение на общото събрание на съдружниците, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.11.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат подробни оплаквания за очевидна неправилност, при условията на евентуалност – за неправилност на обжалваното решение. По отношение на неправилността на решението /включително и очевидната такава/ се твърди, че същата произтича от: произнасяне по непредявени фактически твърдения; липса на съответствие между петитум на исковата молба и диспозитив на съдебното решение; позоваване на доказателства, изрично изключени от делото; липса на анализ на всички представени по делото доказателства; приемане от страна на съда на определени факти за общоизвестни и служебно известни, без за това да са уведомени страните; неправилно тълкуване на събраните по делото доказателства; неправилно тълкуване на материалния закон относно понятието „неприсъствено“ решение на общото събрание на съдружниците. По отношение на всяко от така заявените основания за неправилност и очевидна неправилност на решението, в жалбата са изложени подробни оплаквания.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му в обжалваната част и отхвърляне на предявения срещу касатора иск в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за развитието на правото:

1. Правилно ли е решение, което е основано на непредявени в процеса фактически твърдения? По отношение на този въпрос общо се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се сочи, че ищецът твърди, че процесното му право произтича от взети решения на 16 проведени общи събрания на ответното дружество, а не на неприсъствени такива решения, както бил приел съдът.

2. Порочно ли е (и какъв е порокът) на съдебно решение, чийто диспозитив не кореспондира с петитума на исковата молба? По отношение на този въпрос също се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с твърдения, сходни с изложените по предходния въпрос.

3. Има ли право съдът да основава решението си на изключени от делото доказателства? - въпрос, който според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, например решение № 457 от 1.11.2012 г. по гр.д. № 1460/2011 г. на IV г.о. на ВКС. Въпросът се обосновава с това, че за да обоснове извод за основателност на заявената претенция, съдът изрично бил посочил, че веригата от косвени доказателства включва и признати за неистински протоколи от общо събрание на съдружниците.

4. Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелен анализ на всички представени по делото доказателства? - въпрос, според касатора разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, например решение № 17 от 18.02.2021 г. по гр.д. № 2253/2020 г., III г.о. на ВКС, решение № 187 от 7.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. IV г.о. на ВКС, решение № 149 от 28.12.2017 г. по т.д. № 1604/2016 г., II т.о. на ВКС, решение № 212 от 1.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. II т.о. на ВКС и много други. Поддържа се, че съдът не е обсъдил нотариална покана, изходяща от ищеца и констативен протокол към същата, с искане за свикване на общо събрание с дневен ред разпределение на натрупаната печалба за 2017 г., 2018 г., 2019 г. 2020 г. и 2021 г., което според касатора било извънсъдебно признание, че процесната печалба не е разпределена с решение на общото събрание на съдружниците в ответното дружество.

5. Може ли съдът да приеме определени факти за общоизвестни и служебно известни, без за това да са уведомени страните? - въпрос, разрешен според касатора от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, например: решение № 95 от 16.06.2016 г. по гр.д. № 5371/2015 г.. IV г.о. на ВКС, решение № 274 от 13.12.2011 г. по гр.д. № 1514/2010 г., II г.о. на ВКС и много други. В обосноваването на въпроса се оспорва законосъобразността на изводите на съда, базирани на обстоятелства, основани на извършена от съда справка по партидата на ответното дружество в публичния търговски регистър, и за които според касатора съдът не е уведомил страните по реда на чл. 155 от ГПК.

6. При тълкуване на писмено доказателство - годишен финансов отчет, следва ли съдът да съобрази цялостното съдържание на документа, съобразно изискванията за съставянето му, заложени в Националния счетоводен стандарт № 1 - Представяне на финансови отчети? – въпрос, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи се, че обявеният в публичния търговски регистър, ГФО на дружеството, на вписванията в който се основават част от изводите на съда, е непълен и не отговаря на изискванията на закона, което не е съобразено от съда.

7. Налице ли е изискване за форма по отношение на взетите решения от съдружниците в общото събрание на дружество с ограничена отговорност? - въпрос, разрешен според касатора от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - решение № 708 от 16.11.2006 г. по т.д. № 313/2006 г. на ВКС. Оспорва се като неправилен изводът на съда, че не е налице форма за действителност на решенията на общото събрание на съдружниците в ООД.

8. Налице ли е изискване за форма по отношение на неприсъствените решения на съдружниците в дружество с ограничена отговорност? – въпрос, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се сочи, че според въззивния съд в случая е налице неприсъствено решение на общото събрание на съдружниците, по отношение на което не е спазено изискването на закона всички съдружници да са дали писмено съгласието си за решението.

Очевидната неправилност на съдебното решение, според касатора се състои в множеството допуснати процесуални нарушения, грубо погазващи основни принципи на процеса, като диспозитивното начало, състезателното начало, равенството на страните в процеса и т.н.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК, представляващи адвокатско възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в уважената му част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение следното:

От представяния дружествен договор на „АКС М“ ООД и при служебно извършена справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че ищцата В. Н. е съдружник в ответното дружество с 25 дяла от капитала на дружеството, по 100 лева всеки, включително в периода 2018 г. - 2020 г. Вторият съдружник в ООД, който е и управител на дружеството, е Р. Н..

По делото са представени 16 броя протоколи от проведени общи събрания на съдружниците на „АКС М“ ООД, всички от 2020 г., като всеки от тях установява решение за разпределяне на част от печалба на дружеството за 2018 г. или 2019 г., при равни дялове на съдружниците, в общ размер на 150000 лева, платима до 31.12.2020 г. В протоколите е посочено, че са подписани от ищцата В. Н. и другия съдружник, и управител на дружеството – Р. Н., като са положени подписи под тези имена.

Във връзка с направеното от пълномощника на ответника оспорване на истинността на посочените 16 бр. протоколи от общи събрания на съдружниците на „АКС М“ ООД, първоинстанционният съд е открил производство по оспорване истинността им по реда на чл. 193 ГПК по отношение на автентичността на подписите, положени в тях от името на съдружника Р. Н. и по искане на ответното дружество е допуснато изслушване на СГЕ. Видно от заключението на графологичната експертиза, в изследваните 16 бр. протоколи подписите, положени от името на Р. Н., не са изпълнени от нея.

По делото е изслушано и заключение на ССЕ, неоспорено от страните, в което изготвилият го експерт е посочил, че по данни от ГФО към 01.01.2018 г. е имало натрупана неразпределена печалба в размер на 202000 лева, а за 2018 г. същата е в размер на 60373.04 лева след данъчно облагане. Към 01.01.2019 г. е имало натрупана неразпределена печалба в размер на 263000 лева, а за 2019 г. същата след данъчно облагане е в размер на 64127.20 лева. Вещото лице е установило още, че ответното дружество е подало в НАП декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 ЗКПО за 4-то тримесечие на 2020 г., с които е декларирало и начислило данък дивиденти (данък за доходи от дивидент) в размер на 7500 лева с данъчна ставка 5 %. Сумата е формирана от данък дивидент в размер на 3750 лева върху разпределена печалба в размер на 75000 лева на В. Н. и 3750 лева върху разпределена печалба в размер на 75000 лева на Р. Н.. Начисленията данък върху дивидент е заплатен в началото на 2021 г.

Въззивният съд сочи, че при служебна проверка на обявения в ТРРЮЛНЦ ГФО за 2020 г. на ответното дружество, на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ се установява, че същият е подписан от Р. Н. - ръководител и М. С. - съставител. В частта Справка за приходите и разходите по видове и икономически дейности за 2020 г. към ГФО е вписана сума на дивидента (след данъчно облагане), определен с решение на общото събрание на съдружниците за разпределение, в размер на 143000 лева.

При така установеното от фактическа страна от правна страна въззивният съдебен състав е намерил следното:

Предявеният главен иск е такъв по чл. 133, ал. 1 ТЗ - за заплащане на част от печалбата на ответното дружество за 2018 г. и 2019 г. Съгласно чл. 133, ал. 1, изр. второ ТЗ съдружниците имат право на част от печалбата съразмерно на дяловете, ако друго не е уговорено. Съдът е посочил, че облигационното право на съдружника да получи дял от печалбата не произтича пряко от закона. С дружествения договор може да бъде предвидено друго, а от обективна страна тази възможност се реализира само ако след изтичането на финансовата година и приемането на годишния отчет и баланс се установи, че дружеството е формирало печалба от дейността си и част от нея подлежи на разпределяне (т.нар. „чиста печалба“). В този случай органът, който е оправомощен да вземе решение за разпределянето й между съдружниците и способа по който да стане това, е общото събрание - чл. 137, ал. 1, т. 3 ТЗ.

Според съда предвид посоченото, за да бъде основателен искът по чл. 133, ал. 1 ТЗ ищецът следва да докаже, че е съдружник в ответното дружество, че са приключили финансовите години, за които се претендира част от печалбата и са съставени съответни ГФО, че е формирана счетоводна печалба за същите години, както и че общото събрание на съдружниците е взело решение за разпределяне на печалба за тези години.

Съставът на САС сочи, че по делото не е спорно, а и се установява от представения дружествен договор и вписванията в ТРРЮЛНЦ, че ищцата Н. е съдружник в ответното дружество заедно с втория съдружник и управител Н., при равни дялове. Те са били съдружници и в периода 2018 г. - 2020 г. Съдът приема, че не е спорно, а и се установява от изслушаното заключение на ССЕ, че ответното дружество е формирало счетоводна печалба както за 2018 г., така и за 2019 г., като за 2018 г. с натрупване от предходни години същата е в размер на 263 000 лева, от които 63000 лева са само за 2018 г., а само за 2019 г. печалбата е в размер на 64127.20 лева. През 2019 г. с натрупване на неразпределена печалба от предходни години същата е в размер на 327127.20 лева. Според съда спорно е дали Общото събрание на „АКС М“ ООД е взело решение за разпределяне на част от печалбата за 2018 г. и 2019 г. между съдружниците на дружеството. За установяване на това обстоятелство ищцата е представила 16 броя протоколи от проведени Общи събрания на дружеството. Същите обаче своевременно са оспорени от ответното дружество по отношение автентичността на подписа на съдружника Р. Н. и неговата неавтентичност се установява от изслушаното заключение на СГЕ. Следователно според съда, на основание чл. 194, ал. 2 ГПК тези протоколи следва да бъдат обявени за неистински документи по отношение подписа на съдружника и управител Н. и като такива следва да бъдат изключени от доказателствата по делото.

Въззивният състав излага, че решенията на Общото събрание на съдружниците обикновено се обективират в писмен протокол, който обаче не е форма за тяхната действителност, а има доказателствено значение. Доказването на взетите решения без такъв протокол е затруднено, но не и невъзможно, като са допустими всички доказателствени средства по ГПК. В случая по делото ищцата е ангажирала и заключение на ССЕ, което установява, че ответното дружество е начислило дивидент през 2020 г. за двамата съдружници, за който е платило през 2021 г. данък в размер на 5 % от начисления дивидент - по 3750 лева за всеки съдружник. Този данък се дължи за дивидент в размер на 75000 лева за всеки съдружник. Дължим за плащане, след приспадане на платения данък, би бил дивидент в размер на 71250 лева за всеки съдружник или общо 142500 лева.

В същото време, според съда, на 15.10.2021 г. в ТРРЮЛНЦ е обявен ГФО на „АКС М“ ООД за 2020 г., записванията в който съдът взема предвид, съобразно нормата на чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ. Същият е подписан от съдружника Р. Н. в качеството й на управител, като в неговото Приложение „Справка за приходите и разходите по видове и икономически дейности“, Раздел V „Дивиденти“ ответното дружество е вписало сума на дивидента (след данъчно облагане), определен с решение на общото събрание на съдружниците за разпределение, в размер на 143000 лева.

За въззивния състав обстоятелството, че ответното дружество е осчетоводило като дължим дивидент в ГФО за 2020 г., определен от ОСС, както и че включването на такъв в ГФО, е подписано от Р. Н., макар и в качеството и на управител означава, че същата е знаела и е била съгласна такъв дивидент да бъде разпределен на съдружниците. Твърденият от ищцата размер на дивидента, по отношение на който е взето решение от съдружниците за изплащане - общо 142500 лева, напълно кореспондира с осчетоводените 143000 лева, която сума представлява закръгление за целите на счетоводните записвания.

Според въззивния състав несъмнено е, че общото събрание на съдружниците може да взема решения не само присъствено, но и неприсъствено, т.е. в случая е достатъчно двамата съдружници на ответното дружество да постигнат съгласие за определено решение, макар и намиращи се на различни места и да изразят това съгласие по различно време и начин. Според въззивния съд разгледани в тяхната съвкупност, събраните по делото доказателства - подписването от страна на В. Н., на решения за разпределяне на печалба в посочения размер от една страна, съставянето на ГФО, в който е включена същата като разпределен дивидент, определен с решение на ОСС и който ГФО е подписан от Р. Н. от друга страна, както и заплащането на дължимия се корпоративен данък за него, установява, че двете съдружнички са постигнали съгласие относно изплащането на част от натрупаната печалба до общ размер на 150000 лева (143000 лева след данъчно облагане) в някакъв момент, преди съставянето на ГФО за 2020 г. Ето защо според съда следва да се приеме, че по делото е установен и последният елемент от фактическия състав на възникването и настъпване изискуемостта на вземането на ищцата за разпределения й дивидент, оплакването на ищцата, че първоинстанционният съд не е взел предвид всички събрани по делото доказателства при преценката относно наличието му е основателно, поради което и искът й е основателен, и следва да бъде уважен.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение, не се установява същото да е очевидно неправилно. Изложените общо и бланкетно от касатора оплаквания в обосноваване на претендираната очевидна неправилност, която според него се състои в множеството допуснати процесуални нарушения, грубо погазващи основни принципи на процеса, като диспозитивното начало, състезателното начало, равенството на страните в процеса и т.н., не сочат наличието на такава, така както белезите на същата са очертани в практиката на касационната съдебна инстанция, и изискващи възможност за установяването ѝ при обикновен прочит на мотивите и диспозитива на съдебния акт, без при това да се подлагат на нарочна, нова и задълбочена преценка, изводите на съда в мотивите му, и на постановеното въз основа на тях в диспозитива на акта. Всички оплаквания на касатора в тази им част са относими към правилността на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната такава по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з. На свой ред, произнасянето по изтъкваните от касатора оплаквания в случая изисква, за да извърши проверка за основателността им, ВКС да разгледа спора по същество и да подложи на нова преценка извършените процесуални действия на страните и съда, и събраните по делото доказателства, което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт и предполага произнасяне по неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което е недопустимо в настоящата фаза на процеса по чл. 288 ГПК.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Първите два въпроса на касатора са относими към допустимостта, а не към правилността /както това предполага първия въпрос по начина, по който е зададен/, на обжалваното въззивно решение и при извършена включително служебна проверка /срв. чл. 280, ал. 2 ГПК и т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./, касационният състав намира, че същото в случая не е вероятно недопустимо. Действително, ищцата – ответник по касация, е основала първоначалните си твърдения за осъществяването на един от елементите на фактическия състав, пораждащ правото й на процесния дивидент /разпределена част от печалбата на ответното дружество/, на представени писмени протоколи, оформени като подписани от двамата съдружници в дружеството. След оспорването на така описаните в исковата молба и приложени по делото протоколи, и още преди установяване неавтентичността на подписите върху тях на другия съдружник и управител на дружеството Н., ищцата е заявила по делото, че същите са подписани от нея /ищцата/, но са й представени за подпис вече оформени и подписани от Н., така че не би могла да знае дали са подписани действително от последната. При така заявеното, изводите на въззивния съд, обусловили изхода на делото в тази им част във въззивната инстанция, са основани на подписването на същите протоколи с решения на общото събрание на съдружниците за разпределяне на процесната печалба от страна на ищцата Н. /същите са обявени за неистински само по отношение на подписите на Н./, и на подписването, и обявяването в търговския регистър, на ГФО на дружеството-ответник за процесния период, от страна на Н., в качеството й на управител /посочена като ръководител в ГФО/, която е и съдружник. При изложеното въззивният състав е приел, че с оглед двете, съвпадащи писмени волеизявления на съдружниците, притежаващи всички дялове в ответното ООД, решение на общото събрание на съдружниците за разпределяне на процесната печалба е налице. Този извод на съда е формиран в осъществяване на правомощията му да преценява всички събрани по делото доказателства /чл. 12 ГПК/, с оглед установяване на истината /чл. 10 ГПК/, при което служебно задължение на съда е да приложи закона спрямо установените факти, като извлече служебно техните правни последици, независимо дали страните са се позовали на тези последици - арг. от чл. 235, ал. 2 ГПК, и с оглед конкретните, описани обстоятелства по делото, така приетото от съда не съставлява подмяна на фактическите твърдения на ищеца в исковата му молба в частта им, основана на съществуващо решение на общото събрание на съдружниците за разпределение на печалбата.

По същите причини в случая не е налице предпоставяното от втория въпрос на касатора, несъответствие на диспозитива на въззивното решение с петитума на исковата молба – с оглед предявения иск и правната му квалификация, искането на ищцата е за осъждането на ответното ООД да й заплати исковата сума, дължаща й се като част от разпределена от ОСС, но неизплатена й печалба на дружеството, в което е съдружник, за 2018 г. и 2019 г., с обезщетение за забавено плащане на парично задължение, това е и присъдено от въззивния съд.

Третият въпрос на касатора е несъответен на действителните обстоятелства по делото, видни от материалите по същото, и обективираните в същите, процесуални действия на съда и на страните. Процесните протоколи, представени от ищцата с исковата молба са оспорени от противната страна досежно само подписа на другия съдружник /и управител/ - Н.. Само неавтентичността на нейния подпис е установена по делото, а както се посочи и по-горе в настоящите мотиви в частта им досежно първите два въпроса на касатора, освен че не оспорва, че е подписала същите протоколи, ищцата се и позовава на тях, като нарочно твърди че ги е подписала. Отново както се посочи по-горе, изводите на съда за налично решение на събранието на съдружниците за разпределение на процесната печалба, са основани на писменото изявление на ищцата, обективирано в представените писмени протоколи и не на подписването на същите от страна на другия съдружник Н., което подписване е отречено от доказателствата по делото, а на подписването от последната, и извършването от нея на действия по обявяване в търговския регистър на ГФО, със съпътстващото това обявяване представяне в регистъра на необходимите документи, удостоверяващи приемането на ГФО от събранието на съдружниците в ООД, и в който ГФО процесната печалба /дивидент/ за съответния период, е включена като разпределена от общото събрание на съдружниците. Поради изложеното този въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Четвъртият въпрос на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора. В изложения смисъл и доколкото изявленията на ищцата по делото са последователни в насока на това, че претендира по делото, като разпределена само част от печалбата за процесните 2018 г. и 2019 г., подкрепени в тази им част и от заключението на изслушаната по делото ССЕ, а визираните от касатора в обосноваване на въпроса му нотариална покана и протокол, се отнасят до друга, неразпределена част от печалбата и за друг, по-дълъг период от време, конкретната обосновка на този въпрос от страна на ответника, не разкрива противоречие на въззивното решение с цитираната от него практика на ВКС.

Изложеното непосредствено по-горе по отношение на четвъртия въпрос е относимо и към петия такъв. Същият принципно съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, но с оглед конкретните обстоятелства по делото и доколкото действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и обективирани в мотивите му към обжалваното решение, са основани на специалната разпоредба на чл. 23, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ, съдържаща нарочна и императивна забрана за съда да изисква доказването на обстоятелства, вписани в търговския регистър и в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, и представянето на актове, обявени в търговския регистър, по отношение на въпроса не е налице претендираното противоречие на въззивното решение с цитираната практика на ВКС.

Шестият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Отговорът на същия зависи изцяло от приетото от съда за установено по делото от фактическа страна, поради което и въпросът е относим към правилността, респ. - неправилността на въззивното решение, последната схващана като касационно основание по чл. 281, т. 1 от ГПК и която подлежи на преценка само в производство по чл. 290 от ГПК, и след евентуалното допускане на касационно обжалване на решението, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет наличието или не на основания за такова допускане.

Седмият и осмият въпроси на касатора и изложените в обосноваването им от касатора твърдения, са несъответни на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и обективирани в мотивите към обжалваното въззивно решение. Видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд, същият не е приемал, че не налице изискване за форма за решенията на общото събрание на съдружниците в ООД – както по отношение на присъствените /предпоставяно от седмия въпрос/, така и по отношение на неприсъствените /според осмия въпрос/. Съдът е приел, че писмената форма на такива решения е такава за доказване, а не за действителност и дори не това в крайна сметка е обусловило решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съдебен състав. Същите са базирани на приемането – по изложените по-горе към първия, втория и третия въпрос на касатора, съображения в настоящите мотиви, че така претендираната от касатора писмена форма, като изискваща се според него за обективиране на решенията на общото събрание на съдружниците в ООД, по делото всъщност се установява да е спазена в случая – чрез подписване от страна на ищцата – единия от двамата съдружници в ООД, на представените с исковата молба писмени протоколи с решения за разпределяне на процесната печалба, съответно – и чрез подписването от страна на другия съдружник /и управител/ на ООД, на обявения в търговския регистър ГФО на дружеството за процесния период, с конкретното му съдържание, както и на съпътстващите това му обявяване в регистъра, също писмени, документи.

В допълнение следва да се посочи, че по отношение на тези, последни въпроси на касатора, не са налице и поддържаните допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Цитираното към седмия въпрос решение на ВКС е постановено по реда на отменения ГПК и не е сред категорията актове на касационната съдебна инстанция, посочени в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., и попадащи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същото е и неприложимо в случая, доколкото разглежда и разрешава друг правен въпрос. На свой ред, по отношение на осмия въпрос на касатора не са релевирани критерии за селектиране на жалбата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същите са разяснени и лимитирани по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а процесуалният представител на ответника по касация има право на претендираното възнаграждение за процесуално представителство, определено при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата и съобразено с действителната, и правна сложност на делото в развилото се производство пред ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение