Определение № 2979 от 23.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1005/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Й. Б., чрез адв. С. Н. срещу решение №38 от 10.02.2025г., постановено по в.т.д. №585/2024г. по описа на Апелативен съд- Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение №277 от 02.08.2024г., постановено по т.д. №402/2023г. на Окръжен съд- Стара Загора, е отхвърлен искът на касаторката срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] с правно основание чл.432 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение над размера от 80 000 лева до размера от 150 000 лева, за претърпени неимуществени вреди в резултат от травматични увреждания, причинени от ПТП на 19.05.2023г., ведно със законната лихва от 11.07.2023г. до окончателното плащане, като е разпределена и отговорността за разноски по делото. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост, поради което следва да се отмени и да бъде постановено ново, с което да бъде уважен изцяло предявения иск чрез присъждане на още 70 000 лева обезщетение /до пълния размер от 150 000 лева/, ведно със законната лихва от 11.07.2023г., като на касаторката бъдат присъдени и разноските по делото. Излагат се аргументи, че въззивният съд при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразил напълно вида и характера на уврежданията, периода на лечение и възстановяване, усложненията и настъпилите негативни последици за здравето и живота на ищцата, тежките трайни последици; не е отчел практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, вкл. не е съобразил и конкретните икономически условия, намиращи отражение в застрахователните лимити, респ. е нарушил принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторката поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които обобщено се свеждат до значимия за изхода на спора въпрос- как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г. и множество решения по чл.290 ГПК. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение, с което отменя първоинстанционното решение за уважаване на иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата над 80 000 лева до претендираните 150 000 лева и го отхвърля, въззивният съд излага мотиви, че прекият иск срещу застрахователя е доказан по основание, като размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от ищцата, съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, възлиза на сумата от 80 000 лева. Съдът приема за установено, че при процесното ПТП, осъществено на 19.05.2023г., ищцата /60 годишна/ получава множество травматични увреждания /счупване на лявата бедрена кост; луксация /изкълчване/ на лява глезенна става; счупване на талуса /скочната кост/; счупване в основата на 5-та метатарзална /предноходилна/ кост; разкъсно-контузни рани в областта на лявото бедро и по гръбната повърхност на лявото ходило/, отговарящи на установения механизъм на произшествието. Приема, че за лечение на травматичните увреждания ищцата е била хоспитализирана по спешност за периода от 19.05.2023г. до 16.06.2023г. /общо 29 дни/, през които е претърпяла две оперативни интервенции с голяма сложност, с използване на остеосинтезни материали за фиксация на счупените кости, медикаментозно лечение и рехабилитация. Счупването на бедрената кост е било многофрагментарно, наложило е поставяне в първоначална директна екстензия, и фиксиране с метални плаки, които оказват влияние върху движението в областта на колянната става и затрудняват флексията. Увреждането в областта на лявата глезенна става е тежко – с фрактура на две кости - скочната и предноходилната кости, придружено с изкълчване на глезенната става, и е причинило тежка деформация в областта на лявото ходило. Тя е настъпила в резултат от непълното възстановяване от счупването на скочната кост, която е една от основните кости на ходилото, с което е нарушена архитектоника на движение в ставните повърхности. Остатъчната деформация в тази област е невъзможно да бъде преодоляна без последващи оперативни интервенции с голяма сложност, които могат да бъдат осъществени само от висококвалифициран специалист по операции на ходило. В резултат от настъпилите фрактури ищцата е търпяла болки с голям интензитет през първите около два месеца след увреждането, като през този период не е можела да се обслужва самостоятелно и е имала нужда непрекъснато от чужда помощ. Решаващият състав приема, че ищцата е изпитвала значителен дискомфорт от необходимостта да ползва чужда помощ при самообслужване и тоалет; впоследствие е започнала да се придвижва с помощни средства /две патерици/, но е продължила да се нуждае от чужда помощ в ежедневието си; търпяла е нарушение на съня; изпаднала е в социална изолация, загубила е трудоспособността си и способност за независим живот. Съдът приема, че въпреки провежданата рехабилитация, не е настъпило пълно възстановяването на ищцата – и към настоящия момент тя продължава да се придвижва само с помощни средства, продължава да изпитва болки, налице е оток в областта на лявото коляно, ограничена флексия и болки при движение в областта на лявото коляно, деформация на лявото ходило с ограничена плантарна флексия и усукване към външната страна на стъпалото. По външно страничната повърхност на лявото бедро е налице оперативен цикатрикс с дължина 39 см., започващ от горната трета на бедрото и достигащ до предно външната повърхност на лявото бедро, както и оперативен цикатрикс с дължина 16 см. по външно-горната повърхност на лявото ходило. Счита за доказано, че в резултат от травматичните увреждания ищцата е загубила работоспособността си – в продължение на повече от 240 дни тя е ползвала отпуск по болест, и впоследствие е загубила работата си като „опаковчик“ в текстилно предприятие. Сочи, че за да бъде постигнато подобрение, ищцата следва да се подложи на допълнителни оперативни интервенции за коригиране на деформираното стъпало, които са с много висока сложност и могат да бъдат извършени само от висококвалифициран специалист. При непровеждане на това високоспециализирано оперативно лечение, ищцата ще продължава пожизнено да изпитва непрекъснати болки и дискомфорт. В резултат от получените травматични увреждания качеството на живот на ищцата е влошено значително – от трудоспособен, социално активен и независим човек, тя е изпаднала в състояние, характеризиращо се с постоянни болки, затруднено придвижване, загуба на трудоспособност и ограничаване на социалните контакти. Към момента на настъпване на процесното ПТП ищцата е била в напреднала възраст – 60 години, която е затруднила и забавила възстановителните процеси. Въззивният състав излага мотиви, че процесните увреждания не са застрашили живота на ищцата, настъпилото възстановяване е непълно, но й дава възможност да се самообслужва и да се придвижва самостоятелно, макар и с помощни средства, продължава да изпитва болки, но вече не се нуждае от обезболяващи медикаменти, получава необходимата й подкрепа в близкия семеен кръг, загубата на трудоспособност е в близост до пенсионната възраст, няма данни ищцата да осигурява финансово други членове на семейството –останалите членове на домакинството й са трудоспособни и трудово ангажирани /установява се от разпита на нейния син/. Сочи, че е налице възможност при извършване на допълнителна оперативна интервенция състоянието на ищцата да се подобри. Предвид изложеното, съдът намира, че справедливото обезщетение, определено съобразно критериите за справедливост и съобразено с икономическата конюнктура към момента на увреждането, както и със съдебната практика по сходни случаи, е в размер на 80 000 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато. Поставеният правен въпрос е значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Налице е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като постановеното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка дали при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразена задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД - ППВС №4/1968г., както и трайната съдебна практика по чл.290 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение за проверка за съответствие с практиката на ВКС по въпроса – как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. Касаторката е освободена от задължение за внасяне на държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд