Определение № 1455 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2284/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Р. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 359 от 20.01.2023 г. по в. гр. д. № 13633/2021 г. на Софийския градски съд в частта, с която е допусната делба на недвижим имот – триетажна жилищна сграда и е отменен частично констативен нотариален акт за собственост, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20161913 от 22.07.2021 г. по гр. д. № 10090/2020 г. на Софийския районен съд, 65 с-в, с което е допуснато извършването на съдебна делба между Е. А. Г., К. А. К. и Д. Р. Д. на подробно описаната в решението триетажна жилищна сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], Столична община, номер по предходен план: *, кв.33, парцел *., с адрес [населено място], район „Нови Искър”, [улица], при квоти: по 1/6 ид. част за за първите двама и 4/6 ид. части за третия съделител, и с което на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нот. акт № 25/ 2014 г. в частта, с която касаторът е признат за собственик по завещание на 2/6 ид. части от жилищната сграда. По делото е установено, че с нот. акт № 153/1981 г. Й. Р. С. е призната на основание давностно владение за собственик на празно дворно място от 445 кв. м, съставляващо част от имот с пл. № *, кв. 33, по плана на [населено място]. През 1981 г. от нея е отчуждена част от имота, като е обезщетена с отстъпено право на строеж за жилищни нужди върху петно 16, задно с 530/16000 ид. части от кв. 33 по плана на селото. По повод подадено от същата заявление, с протокол от 20.05.1982 г. е дадена строителна линия и е определено ниво за парцел *., кв. 33, по регулационния план на [населено място], а с разрешение за строеж № 0004/24.10.1985 г. й е разрешено да построи жилищна сграда в посочения парцел по одобрен проект. С резолюция от 20.04.1989 г. на кмета на [населено място] разрешението за строеж е презаверено, като е посочено, че къщата не е построена. Й. С. е сключила граждански брак с А. К. К. на 23.07.1982 г. Същият е починал на 04.10.2002 г. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си Й. Р. К., както и ищците в първоинстанционното производство Е. А. Г. и К. А. К., които са негови дъщеря и син. С декларация по чл. 14 ЗМДТ от 1998 г. Й. К. е декларирала, че притежава 1/2 ид.част от жилищната сграда, в декларацията си от 2003 г. е посочила, че е собственик на 4/6 ид. части от нея, а Е. А. Е. и К. А. К. притежават по 1/6 ид. част. Й. К. е починала на 16.05.2013 г. и е оставила за свои наследници по закон ответника Д. Р. Д. /брат/, както и наследниците на починалата на 25.02.2009 г. нейна сестра М. Р. Р.. Със саморъчно завещание на 10.01.2011 г. същата е завещала на Д. Д. цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежава към момента на смъртта си. Завещанието е обявено на 12.03.2014 г. и е вписано в книгите за вписване на 13.02.2014 г. В декларация по чл. 14 ЗМДТ от 03.12.2013 г. Д. Д. е посочил, че притежава 4/6 ид. части от жилищната сграда, а останалите 2/6 ид. части са собственост на Е. Г. и К. Г.. С нот. акт № 25/28.02.2014 г. същият е признат за едноличен собственик на имота по завещание. От заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза е установено, че за процесната сграда е налице строително разрешение и типов проект за 2МЖ сграда с РЗП 50,40 кв. м и тераси с площ 25,60 кв. м. В кадастъра от 1981 г., предхождащ КККР, са заснети и нанесени очертанията на 2МЖ сграда по фактическото й местоположение, което съответства с контролното заснемане на място с площ от 76 кв. м. При направените замервания вещото лице е констатирало, че процесната жилищна сграда е изградена в отклонение от типовия проект и разрешението за строеж, като РЗП по външни конструктивни очертания е 250, 80 кв. м. Сградата е построена поетапно преди 2001 г. на кота терен /без мазе/ и е в режим на търпимост. Състои се от първи етаж със застроена площ 76, 20 кв. м и светла височина на помещенията 2,30 м, изпълнен в груб строеж на 53 %, без довършителни видове СМР, гараж със самостоятелен вход; втори етаж със застроена площ 87, 30 кв. м, светла височина 2,50 м, изпълнени на 87 % довършителни видове СМР; тавански етаж със застроена площ 87,30 кв. м, изграден в груб строеж, като в подпокривното пространство със скатен покрив са обособени две жилищни помещения със светла височина – 2,00 м в ниската част и 2, 70 м във високата част на етажа. По делото са разпитани и свидетели. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесната сграда е построена по време на брака между Й. Р. С. и А. К. К., пордади което по отношение на нея намира приложение разпоредбата на чл. 19 СК от 1985 г.(отм.) и въведената с нея оборима презумпция за обща бездялова съсобственост. За неподкрепени от събраните по делото доказателства са приети твърденията на ответника, че сградата е изградена по време на трайна фактическа раздяла между съпрузите, изцяло със средства на праводателката му Й. К., както и с полагане на личен труд и средства от самия него, като е посочено, че от показанията на свидетелите И. и Л. е установено, че както ищците, така и техният наследодател са участвали с труд и средства в строежа на къщата, а свидетелите на ответника не установяват липсата на принос от страна на А. Й.. С оглед на това съдът е приел, че презумпцията по чл. 19 СК от 1985г.(отм.) за съвместен принос не е оборена и сградата е придобита в режим на съпружеска имуществена общност между наследодателите на страните. С настъпването на смъртта на А. К. през 2002 г. върху нея е възникнала съсобственост между Й. К. и ищците Е. А. Г. и К. А. К.. Доколкото по делото не се спори, че в къщата е живяла само Й. К., съдът е приел, че тя е владяла своите идеални части, но е била държател на идеалните части на останалите съсобственици. Изложени са съображения, че за да превърне държането във владение съсобственикът, който се позовава на придобивна давност, следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да упражнява фактическа власт върху тях с намерение да ги свои, като тези действия следва да са доведени до знанието на другите съсобственици. За да послужи като основание за придобиване на недвижим имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. В тежест на ответника е било да установи с позволените от закона доказателствени средства, че праводателката му и самият той са извършили ясни и недвусмислени действия, чрез които са превърнали държането на идеалните части на ищците във владение в своя полза, които действия да са доведени до тяхното знание и това владение да е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно за период повече от 10 години, което в случая не е сторено, като съгласно подадените от тях данъчни декларации те са считали ищците за съсобственици на къщата. По тези съображения възражението на ответника за притежаване на правото на собственост върху целия имот поради изтекла в негова полза придобивна давност е прието за неоснователно. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Налице ли е надлежна въззивна проверка, след като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин формално обсъжда събраните пред двете инстанции доказателства, защитните доводи и възражения на страните, а не ги подлага на собствена преценка, като не излага собствени фактически и правни изводи по основателността на предявения иск“; 2. „Счита ли се за правопораждащ факт възникването на съсобственост посредством наследяване на съпрузи, придобили недвижим имот в режим на общност, като от откритите наследства на всеки един от съпрузите, техните наследници притежават идеалните им части от конкретния имот, като по този начин всеки един наследник, станал съсобственик, може единствено да осъществява държане на недвижимия имот, а не владение“; 3. „Съсобственик, придобил това си качество вследствие на открито наследство и който е живял в имота преди смъртта на своя наследодател, както и след неговата смърт, може ли да осъществява явно владение на имота, след като се вземе предвид факта, че последният не познава или няма контакт с останалите съсобственици; В настоящия случай, счита ли се да е налице обективна невъзможност за демонстриране на явно владение върху конкретния съсобствен имот“; 4. „Стопанисването на имота, неговата поддръжка, надстрояване, ремонтиране, пристрояване, действия по завършване на имота годен за живеене, както и обработване на земята около имота, и други действия от този вид, които се извършват без съгласието на останалите съсобственици, явяват ли се фактически действия, които демонстрират недвусмислена воля на владелеца, че владее имота за себе си“; 5. „Колко пъти може да възникне правото по чл. 30 ЗН за съсобственици, които не са преки наследници на завещател, който е придобил по давност съсобствения имот; Счита ли се, че при всеки един правопроменящ факт относно правото на собственост върху недвижим имот, който е в съсобственост, започва да тече нова 5-годишна давност за защита на наследство, чийто пряк наследник не е конкретния ищец по делото“; 6. „От кой момент се счита, че е налице явно владение на недвижим имот от наследник по завещание, който е обявил завещанието по надлежен ред и се е легитимирал като собственик на имота посредством издаване на констативен нотариален акт на негово име - от момента на обявяване на завещанието или от момента на вписване на констативния нотариален акт в Имотния регистър“; 7. „Налице ли е наследствено правоприемство, когато наследодателите са две или повече лица и са починали последователно и наследниците на различните наследодатели претендират запазени части от наследството, придобито по давност, чийто собственик не е техен праводател“; 8. „От кой момент може да бъде атакувано завещаното имуществото, придобито в режим на общност, по време на брака, на завещателка на основание чл. 30 ЗН от наследниците на починалия и съпруг, което имущество преминава в своята цялост в патримониума на наследниците по завещание - от момента на смъртта на завещателката - 16.05.2013 г. или се счита, че имуществото на праводателката преминава в своята цялост в патримониума на наследниците по завещание от момента на обявяване на завещанието - 13.02.2014 година“. Поддържа се наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по допускане на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият въпрос е формулиран според твърденията на касатора, че въззивният съд не е изложил собствени фактически и правни изводи по основателността на предявения иск и не кореспондира на данните по делото. В случая същият не само е препратил към мотивите на първата инстанция, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а наред с това е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, което е в пълно съответствие с практиката на ВКС, включително със соченото в изложението решение № 14 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 217/2010 г., І г. о. В тази насока следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на останалите въпроси не е осъществена общата предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросите са абстрактно и общотеоретично зададени, без връзка с правните изводи на съда по предмета на спора и без да е конкретизирано в какъв контекст са формулирани. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че по отношение на въпроси №№ 2, 3 и 4 касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с ТР № 10/2012 г. на ОСГТК на ВКС, което няма никакво отношение към настоящото дело, респ. противоречие с него липсва. Съгласно приетото в посоченото от касатора ТР № 1/2012 г. на ОСГК след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическа власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. За да може съсобственикът да придобие по давност собствеността върху чуждите идеални части, е необходимо да превърне с едностранни действия държането им във владение и тези действия да са достигнали до знанието на съсобственика. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които по явен и недвусмислен начин е обективирал спрямо съсобственика намерението да владее имота за себе си, освен ако това е обективно невъзможно. В разглеждания случай по делото не е прието за установено наследодателката на касатора да е завладяла като свои придобитите от ищците по наследство от техния баща идеални части от имота, а тъкмо обратното – въз основа на наличните данни съдът е приел, че тя е зачитала техните права върху имота, декларирайки го като съсобствен с тях, и до смъртта си тя не се е позовала на изтекла в нейна полза придобивна давност. С ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, т. 2, е прието, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. В неговите мотиви изрично е посочено, че това не означава, че правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право – настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок, тъй като съгласно чл. 120 ЗЗД, вр. с чл. 84 ЗС придобивната давност не се прилага служебно. Защитата на правата на владелеца може да се осъществи чрез предявяване на иск за собственост, възражение по предявен срещу него такъв иск или чрез снабдяване с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Когато едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност чрез някой от посочените начини, неговите наследници могат да се позоват на изтеклата давност, ако са продължили владението. Следователно тезата на касатора, че към момента на смъртта си неговата праводателка е била собственик по давност и на придобитите от ищците по наследство от техния баща идеални части от процесния имот, респ. че той е станал техен собственик по силата на направеното в негова полза универсално завещание, не съответства на установените по делото факти и на посочената задължителна практика на ВКС. Предмет на това завещание е цялото имущество, каето е принадлежало на наследодателката към момента на смъртта й, а не и притежаваните от ищците идеални части от имота, поради което не би могло да се приеме, че дори след откриването на наследството касаторът да е владял целия имот за себе си, неговото владение е било добросъвестно по смисъла на чл. 70 ЗС. С оглед на това шестият поставен въпрос не обуславя изхода на спора, тъй като и в двете посочени в него хипотези до предявяването на иска за делба на 24.02.2020 г. давностният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е бил изтекъл. В настоящото дело иск по чл. 30 ЗН не е предявяван и разглеждан, поради което свързаните с този иск въпроси са неотносими към предмета на спора. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това във връзка с визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно това основание релевантни доводи не са изложени и те в случая не са налице. Обжалваното решение е валидно и не страда и от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая касаторът счита въззивното решение за недопустимо, тъй като според него ищците не разполагат с право на иск за делба, доколкото нямат качеството на наследници на неговата наследодателка, която е била едноличен собственик на имота. Тези доводи не съответстват на данните по делото и нямат отношение към допустимостта на предявения иск. Ищците са легитимирани да искат делба на имота, след като с исковата молба са заявили права върху него по наследство от техния наследодател и са изложили твърдения за наличие на съсобственост с ответника. По отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да се посочи, че в трайната си практика ВКС е определил съдържанието на понятието „очевидната неправилност” като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единстевно при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на всеки от ответниците по касация по 1250 лв., представляваща заплатено за настоящата инстанция адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,