Определение № 147 от 23.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1285/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на К. М. К. и М. К. К., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 52 от 11.02.2020 г. по в.т.д. № 716/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частите, с които: 1. е отменено решение № 98 от 01.08.2019 г. по т.д. № 188/2018 г. на Окръжен съд – Хасково в частта за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК за главница за разликата над 13 320.19 евро до 14 020.48 евро, ведно със законната лихва от 26.03.2018 г. и искът на ищеца „Юробанк България” е уважен и в тази част; 2. е потвърдено първоинстанционното решение: в частта, с която е признато съществуването на вземането на банката по договор за банков кредит от 02.07.2012 г. относно главница от 13 320.19 евро, 347.52 евро – договорна лихва за просрочен кредит за времето от 21.12.2016 г. до 20.03.2018 г., 946.18 евро дължими такси, 33.56 евро – дължими застраховки и 348 лв. – разноски по кредита, ведно със законната лихва върху главницата от 26.03.2018 г. и в частта за присъдени в полза на банката разноски и в частта, с която е отхвърлен искът за договорни лихви за периода от 21.11.2016 г. до 19.12.2017 г. за сумата над 21 144.75 евро до предявения размер от 22 433.66 евро и за горницата на договорните лихви за просрочен кредит за периода от 21.12.2016 г. до 20.03.2018 г. - за сумата над 540.30 евро до пълния предявен размер от 614.51 евро, както и в частта за допълнително присъдените в полза на банката разноски. Касационните жалбоподатели поддържат доводи за недопустимост на производството по чл.422 ГПК в частта по отношение на договорните лихви за периода 21.11.2016 г. – 19.12.2017 г. за разликата над 21 144.75 евро до 22 433.56 евро и за разликата над 540.30 евро до 614.51 евро – договорна лихва за просрочен кредит за периода 21.12.2016 г. – 20.03.2018 г. Сочат, че в тези части претенциите не са били предмет на заповедното производство и апелативният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е обжалвано изцяло, вкл. и в отхвърлителните части, поради което въззивният съд дължи и служебна преценка за неговата допустимост в обжалваните части. Оспорва се правилността на извода на АС-Пловдив, че се касае за частично заявени претенции пред заповедния съд и съответно, частични искове по чл.422 ГПК. Касаторите не споделят изразеното от съда становище за липса на анатоцизъм, като твърдят, че с процесния договор, макар и сумата по кредита да е отнесена за погасяване на задължения по предходни договори, на практика се стига до начисляване на лихви върху лихви, което е допустимо само между търговци. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Уговорка в договор за кредит, чрез който старо кредитно задължение, включващо и начислени договорни лихви, се рефинансира и по този начин просрочените задължения за лихви се преструктурират в главница, представлява ли анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД; 2. Постига ли се анатоцизъм, когато чрез сключването на нов договор за кредит за рефинансиране на старо кредитно задължение, включващо и просрочени лихви, между същия кредитор и кредитополучател, се формира нова, подлежаща на олихвяване главница, равняваща се на непогасената главница, такси и просрочени лихви по рефинансирания кредит; 3. Приложима ли е разпоредбата на чл.294, ал.2 ТЗ към договор за кредит, по който някоя от страните е физическо лице, действащо извън търговското/професионалното си качество, макар и да не кредитополучател по договора и 4. При подаване на заявление по чл.417 ГПК, за да се приеме, че някое от претендираните вземания е заявено като частично, следва ли да се посочи изрично в заявлението кое конкретно вземане се заявява като частично, както и размера на цялото вземане. Може ли съдът да извършва преценка кое вземане е заявено като частично и какъв е размерът на цялото вземане на базата на приложените документи към заявлението по чл.417 ГПК. Следва ли, при заявена частична претенция в заповедното производство, това обстоятелство да бъде отразено в заповедта за изпълнение, с която се присъжда част от цялото вземане, съответно, и в диспозитива на решението по иск по чл.422 ГПК. По първите три въпроса се поддържат допълните селективни предпоставки по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о., като евентуално се сочи по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Последната допълнителна предпоставка се поддържа по четвъртия въпрос. Касационните жалбоподатели считат, че е налице и основание за достъп до касация на основание чл.280, ал.2, предл.второ ГПК, макар неточно да е заявено като допълнително, а не самостоятелно. При постановяване на атакувания съдебен акт, апелативният съд, при отчитане на обхвата на въззивното производство и съобразно правомощията си по чл.269 ГПК, е приел, че на 02.07.2012 г. между банката и кредитополучателя „Тренинг” ЕООД е сключен договор за банков кредит, „Бизнес кредит”, с приложения и анекси към него, в които К. К. и М. К. са посочени като съдлъжници и съответно последните са солидарно отговорни към банката, наред с дружеството кредитополучател. Безспорно е установено, че сумата по кредита – 158 000 евро е използвана за погасяване на задължения /главници, лихви и такси/, по предходни кредитни договори, сключени между банката и ЕТ „Ками- Д. Г.”,чието предприятие е било придобито от „Тренинг” ЕООД. При произнасяне по въззивната жалба на ответниците К. М. и М. К., съдът изрично е констатирал, че в жалбата е посочено, че първоинстанционното решение се обжалва изцяло, но предвид: наличието на правен интерес, оплакванията в жалбата и изричното искане за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск по чл.422 ГПК, е приел, че жалбата е насочена срещу решението на окръжния съд в частта, с която е уважен предявеният иск, а не и срещу отхвърлителната му част. Решаващият състав на Апелативен съд – Пловдив е разгледал подробно и се е произнесъл по всички възражения и доводи на ответниците. По спорния въпрос – дали искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен като частичен, е зачетен обхватът на заповедното производство, съгласно направеното от заявителя уточнение в молба от 17.04.2018 г. и приложените доказателства. Въззивният съд, след преценка на данните по спора, е извел извод, че само съдлъжникът М. К. се ползва с потребителска защита и макар клаузи от процесния договор, регламентиращи размера на възнаградителната лихва и предвидената едностранна промяна на един от нейните компоненти – базовия лихвен процент – малки фирми /БЛПМФ/, да са приети за неравноправни, е изведен извод, че до обявяване на кредита за предсрочно изискуем, банката не е извършвала едностранни промени в уговорените лихви и такси. Именно затова, отговорността на М. К., като съдлъжник, е в размерите, до които отговарят дружеството – кредитополучател и другия съдлъжник – К. К., който е подписал процесния договор като едноличен собственик и управител на ЕТД. При определяне на тези размери /отразени по-горе/, апелативният съд е възприел заключението на вещото лице Кафтанска, съобразил е частично заявените в заповедното производство вземания на банката и е зачел постановките в т.2 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк.дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС Доводите на ответниците за нищожност на договора за заем поради анатоцизъм, доколкото са уговаряни лихви върху сума, образувана както от главниците по предходните договори, така и от дължимите по тях лихви, са отхвърлени като неоснователни. Апелативният съд е изтъкнал, че не се касае за анекс към предходните кредитни договори и не се преуреждат отношенията по последните, поради което не може да се изведе извод за анатоцизъм. Отделно от това, съдът е отразил, че кредитополучател по предходните кредитни договори е ЕТ, а кредитополучател по процесния договор е ЕТД и е допустимо уговарянето на лихви върху лихви съгласно изричната разпоредба на чл.294, ал.2 ТЗ. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По делото липсват данни за вероятна частична недопустимост на въззивното решение, в резултат на произнасяне по частично несъответстващи на обхвата на заповедното производство вземания на банката. Що се отнася до твърденията на касационните жалбоподатели за непроизнасяне, от страна на апелативния съд, по част от въззивната им жалба, насочена срещу отхвърлителното първоинстанционно решение, тези твърдения, макар да са поддържани във връзка с оплакването по чл.281, т.2 ГПК, всъщност биха могли да се релевират само в производство по чл.250 ГПК, каквото не е инициирано. Първите два въпроса от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не удовлетворяват основната селективна предпоставка за достъп до касация, съгл. разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са изведени въз основа на поддържани от ответниците доводи за наличие на анатоцизъм по см. на чл.10 ал.3 от ЗЗД при рефинансиране на стари кредитни задължения, включващи и просрочени задължения за лихви, преструктурирани в главница, които обаче не са възприети от решаващия съдебен състав. Отговорът на посочените въпроси предпоставя извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост на изведените от апелативния съд правни изводи, която обаче не попада в обхвата на селективната фаза. Неустановяването на основната селективна предпоставка съставлява достатъчно основание за недопускане на обжалването, без да съществува задължение за ВКС да се произнася до сочените от касаторите допълнителни предпоставки, в какъвто смисъл е и цитираното по-горе тълкувателно решение. Въпросът, свързан с приложимостта на чл.294, ал.2 ТЗ, не може да се прецени като обуславящ за изхода на делото, т.к. е във връзка с изложените допълнителни изводи на съда, поради които е отхвърлено възражението на ответниците за нищожност на процесния кредитен договор на основание чл.10, ал.3 ЗЗД. Процесуалноправните въпроси, формулирани в т.4 от изложението, преобладаващо са относими към приключилото заповедно производство, поради което не би могло да се преценяват като обуславящи по см. на т.1 от ТР № 1/2009 г. В производството по специалния установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, съдът не е компетентен да се произнася по редовността на заявлението по чл.417 ГПК, нито по съдържанието на заповедта за изпълнение. Що се отнася до това, доколко в диспозитива на решението по иска по чл.422 ГПК следва да се отрази, че сумата съставлява част от цялото вземане, този въпрос би бил релевантен само към производство по допълване на първоинстанционното решение, каквото не е проведено. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение