Определение № 1843 от 26.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 198/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. П. Р., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. Н. против решение № 262878 от 02.09.2022 г. по гр. д. № 943/2021 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав.

Ответникът „Каан Джърси“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Т. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 20248536 от 10.11.2020 г. по гр. д. № 38494/2019 г. на Софийски районен съд, I ГО, 159 състав за осъждането на К. П. Р. да заплати на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД на „Каан Джърси“ ЕООД сумата от 20 000 лева, представляваща платено капаро за закупуване на недвижим имот № ....., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 03.07.2019 г. до окончателното плащане на дължимото и на ищеца са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е възприел фактическите установявания и почиващите на тях правни изводи, направени от първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Посочил е да е установено като безспорно между страните обстоятелството, а това е видно от представеното по делото платежно нареждане, че ищецът е превел на ответника по банкова сметка сумата от 20 000 лева, като капаро за недвижим имот в [населено място] с № 000211. Изтъкнато е, че по делото няма ангажирани доказателства, собственикът на имота да се е съгласил или да е упълномощил ответника да получи капарото от негово име и за негова сметка. Констатирано е също така, че между страните по делото не се установява да са налице преддоговорни отношения за закупуването на имота, доколкото същият не е собственост на ответника, а на трето лице. Отсъствали и данни за валидно сключен предварителен договор по чл. 19 ЗЗД, чиято писмена форма е условие за действителност, с оглед предмета на същия, от който да е видно, че сумата е договорена като капаро за закупуване на имота от ответника. Предвид на тези обстоятелства е направен извод, че след като ответникът не е собственик на имота, то същият е получил капарото за продажбата му под отлагателно условие, което не се е осъществило (чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД) – а именно бъдещо възникване на облигационна връзка с такъв предмет. Решаващият състав е приел, че действителната уговорка между страните е била да придадат на процесната сума значението на аванс (частично престиране срещу изпълнение), като насрещното задължение не е било изпълнено. Поради изложеното е обобщено, че липсва основание за задържане на получената парична сума от ответника. Направените оплаквания във въззивната жалба за наличие на такова (основание), поради съществуващо правоотношение между страните с уговорка платената сума да се счита за отметнина по смисъла на чл. 308, ал. 1 ТЗ, са намерени за неоснователни. Инстанцията по същество е приела, че по делото изобщо няма данни за договорна връзка между страните, още повече с посоченото съдържание, чието установяване е в тежест на ответника.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените въпроси са със следното съдържание:

1. „Има ли процесуално задължение съдът да не прави изводи по фактически въпроси, по които страните не са спорили, както и да не основава решението си на доводи, каквито страните не са правили? Съдът има ли правомощия да въвежда в предмета на делото, изследва, обсъжда и обосновава своите решаващи изводи с правни доводи, които не са въведени в процеса от страните като част от предмета на спора?“;

2. „Съдът има ли процесуалното задължение да изложи разбираеми, ясни и непротиворечиви мотиви, което да даде възможност на страните да упражнят пълноценно правото на защита?“;

3. „Съдът има ли процесуално задължение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост)?“

4. „Въззивният съд има ли процесуалното задължение да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания срещу правилността на първоинстанционното съдебно решение?“;

5. „Съдът има ли процесуалното задължение да преценява направеното от страна или от неин представител признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото?“

Касаторът поддържа (без обаче да отнася конкретна практика на ВКС към съответно питане от изложението), че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в определение № 443 от 29.06.2011 г. по т. д. № 1087/2010 г. на ТК, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г.о., решение № 132 от 31.10.2018 г. по гр. д. № 4166/2017 г. на I г.о., решение № 60188 от 01.10.2021 г. по гр. д. № 392/2021 г. на IV г.о., решение № 56 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 3408/2020 г. на I г.о., решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на I г.о., решение № 246 от 14.05.2010 г. по гр. д. № 344/2009 г. на II г.о., решение № 361 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1471/2009 г. на IV г.о., решение № 458 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1526/2009 г. на IV г.о., решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на IV г.о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на III г.о. и решение № 69 от 09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на IV г.о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на III г.о., решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на IV г.о. и решение № 60327 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 911/2021 г. на IV г.о.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК с твърдения, че съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо и очевидно неправилно. Касационното обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.

Предвид изложеното, първият от поставените въпроси не е релевантен и не обуславя изхода по делото. Той е изведен от становището на страната, че съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 55, ал. 1. предл. 2 ЗЗД, какъвто не е предявяван по делото (вместо по действително предявената претенция по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). Следва да се изтъкне, че правната квалификация на спорното право е дейност на съда по приложението на закона, поради което погрешното ѝ определяне при заявените от ищеца факти касае правилността на решението, т.е. тези оплаквания са относими в производството по чл. 290 ГПК при разглеждане на касационната жалба по същество. На етапа на селекцията ѝ обаче ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение ( чл. 281, т. 3 ГПК ), а проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Непосочването на обуславящ правен въпрос, като общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане до касационен контрол, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

Освен това и за пълнота необходимо е да се посочи, че решението не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС, която прилага. Във въпросните решения касационната инстанция приема, че съдът е длъжен да разгледа спора така както е индивидуализиран от фактическите твърдения и доводите на страните по делото и спрямо тях да обсъди събраните доказателства, като при приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест, да изложи съображения кои обстоятелства от значение за спорното право счита за установени и какво е тяхното правно значение. Дадено е разрешението, че предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. От така заявените фактически основания от страните следва и предметът на доказване. Изведено е, че съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права и да излиза извън рамките на правния спор по делото, като се произнася по невъведени възражения. В настоящия случай, решаващият извод на съда по обжалваното решение - че липсва основание за задържане на получената сума от ответника, почива на установените по делото факти и релевираните доводи на страните. Изразеното разбиране, че е извършено плащане с оглед на бъдещо възникване на облигационна връзка, което не се е осъществило, се основава на събраната по делото доказателствена съвкупност (свидетелски показания и писмен документ – процесното платежно нареждане). Последното е представено и прието по делото, поради което не е налице произнасяне по ненаведено от страните обстоятелство и не е обсъждано непредставено по делото доказателство. По тези съображения не са налице предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация на въззивното решение по първия от поставените въпроси.

Останалите повдигнати питания са относими към правомощията на въззивната инстанция като съд по същество и обобщено се свеждат до въпроса, свързан със задължението на втората съдебна инстанция в пределите на въззивна проверка по чл. 269 ГПК да извърши преценка от фактическа страна на всички релевантни обстоятелства съобразно ангажираните по делото доказателства, както и да обсъди всички оплаквания в жалбата и направените от страните възражения, и да изложи собствени мотиви по съществото на материалноправния спор, предмет на делото. Така поставения обобщен въпрос също не може да обуслови достъп до касация. Последователно в практиката на ВКС е застъпено разбирането, че за да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи, и тези изводи да намерят отражение в мотивите на решението. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. В случая всичко това е сторено от въззивния съд и съобразяването на постановеното от него решение с тази практика лишава от основание искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по така поставения обобщаващ въпрос. Жалбоподателят поддържа, че съдът не се е произнесъл по всички негови оплаквания, направени във въззивната жалба без да конкретизира същите и без да посочи за кои факти и обстоятелства от спорния предмет се отнасят. В обжалваното решение съдът мотивирано е аргументирал становище за наличие на предпоставките от състава на чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за успешното провеждане на иска, като подробно е изтъкнал с какви доказателства се установяват релевантните обстоятелства по всяка една от тях. С това е дал отговор на оплакванията в сезиращата го жалба, с което са се изчерпили доводите на ответника срещу решението на първостепенния съд. Постановяването на въззивния съдебен акт в съответствие с трайната практика на ВКС по поставеното питане изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Въззивното решение не е недопустим съдебен акт. Доводът на касатора за наличие на такъв порок се свързва с твърдението му, че не е надлежна страна по правния спор, предмет на делото. Фактическият състав на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо, при липса на основание, т.е. преминаване на блага от имуществото едно лице в имуществото на друго при липса на основание. Материалноправната легитимация е обусловена от титулярството на гражданското правоотношение. Поради това материалноправно легитимирани по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД са лицето, което е предало имущественото благо, и лицето, което е получило такова, т.е. лицата, в чието имущество са рефлектирали последиците от преминаването на благото. Ето защо, при изложените в случая фактически твърдения легитимиран да отговаря по предявения иск за неоснователно обогатяване е именно ответникът като лице, в чийто патримониум е постъпило плащането (имущественото благо). По тези мотиви обжалваното решение, като постановено срещу това лице (настоящ касатор) не е недопустимо, а при служебната проверка не се установява вероятност то да страда от други пороци, които да обусловят процесуалната му недопустимост.

Не е налице и поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение като предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание в случая не се мотивира, а това е в задължение на касатора.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1 500 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.