Определение № 60653 от 12.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1872/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 13 от 09.02.2021 г. по в.гр.д. 474/2020 г. на АС – Бургас, с което са уважени искове с правно основание чл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят Прокуратура на Република България, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението в частта му, с която са уважени предявените иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът - Е. З. Х., чрез процесуалния си представите, в писмено становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е изложил съображения за неоснователност на депозираната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил обективно предявените искове по чл. 2, ал.1, т.3 вр. т.7 ЗОДОВ. С първоинстанционното решение е уважен частично заявения иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. Х. сумата от 45000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от това, че по досъдебно производство №16-С/2012 г., преобразувано в ДП № 6-С/2013 г. по описа на Следствен Отдел при СГП (пр. преписка вх. № 4-1033/12 г., преобразувана в пр. преписка вх. № 4-1803/2012 г. на СГП), прекратено с прокурорско постановление от 24.04.2015 г., бил разследван за извършени престъпления по чл. 282, ал. 1 и чл. 294, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.01.2017 г. до окончателно изплащане, а заявения иск е отхвърлен в частта над присъдения размер на заявената главница от 45000 лева до претендираната сума в размер на 50000 лева, с първоинстанционното решение е отхвърлен и заявения иск относно законната лихва за периода от 24.04.2015 г. до 27.01.2017 г. Съдът е констатирал, че с постановление на Софийската градска прокуратура от 12.06.2012г. е образувано досъдебно производство №16С/2012г., преобразувано в последствие под № 6-С/2013г., срещу ищеца Е. Х., в качеството му на административен ръководител на Апелативна прокуратура – Бургас, за престъпление по чл.282, ал.1 НК за това, че в периода 2005-2011г. в [населено място], в качеството на длъжностно лице е нарушил служебните си задължения и превишил властта си с цел да набави облага – недвижим имот за свой низходящ, както и срещу неизвестен извършител за това, че в същия период спомогнал на лица, извършили престъпления, да избегнат и/или срещу тях да бъде осуетено наказателното преследване, и/или да останат ненаказани – престъпление по чл.294, ал.1 НК. Прието е, че с постановление от 24.04.3015г. на СГП разследването по горното досъдебно производство е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.1 НПК - деянието не е извършено или не съставлява престъпление. От постановлението за прекратяване на досъдебното производство е видно, че разследващите органи не са установили извършено от ищеца процесуално действие на 21.06.2011г., в длъжностното му качество, се намира в причинно - следствена връзка с някоя от противоправните цели по чл.282, ал.1 НК, а по отношение на разследването по чл.294, ал.1 НК е посочено, че основание за проведеното наказателно преследване са постъпили справки от служители на ГД „БОП“-МВР и ДА „НС“, съдържащи оперативни сведения, уличаващи Е. Х. и други магистрати в корупционно поведение, но такова не е установено в проведеното досъдебно производство. От представеното по делото писмо изх. №ИК-653/06.11.2015г. от Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства е установено, че спрямо ищеца са прилагани специални разузнавателни средства/СРС/ неправомерно - над максимално допустимия законов срок и е давано разрешение за използване на СРС от некомпетентен орган, в нарушение на правилата за подсъдността – вместо от председателя или оправомощен зам.-председател на Софийски градски съд, от председателя на Софийски окръжен съд. От съдържащата се в делото част от воденото срещу Х. досъдебно производство се установява, че към същото са приобщени материали по приложени спрямо ищеца СРС, разрешени от ненадлежен орган по искане на наблюдаващия прокурор от 25.06.2012г. за наблюдение, подслушване и проследяване за срок от 60 дни, считано от 26.06.2012г., като по искане от 16.08.2012г. срокът е удължен за още 120 дни, считано от 25.08.2012г., в който период са документирани множество срещи на ищеца и телефонни разговори. Установено е, че ищецът работи като магистрат от 1983г. - първоначално като следовател и ръководител на ОСлС [населено място], от 1998г. до 2004 като Окръжен прокурор в ОП Бургас и прокурор в ОП- Бургас до 2009г., впоследствие е Административен ръководител на АП - Бургас, която длъжност е заемал към момента на образуване на процесното досъдебно производство, а понастоящем е прокурор в АП - Бургас. Констатироно е, че след образуване срещу ищеца на досъдебно производство, с протоколно решение по протокол №29/18.07.2013г. от заседание на Висшия съдебен съвет, по искане на Главния прокурор на РБ и на основание чл.230, ал.2 ЗСВ, ищецут е отстранен временно от длъжност като прокурор в Апелативна прокуратура - Бургас и административен ръководител до приключване на ДП №6-С/2013г. на СЗ „Противодействие на корупцията и финансово-данъчните измами“ при СГП, а с решение по т.20 от протокол №27/21.05.2015г. от заседание на ВСС Х. е възстановен на длъжност „прокурор“ в АП – Бургас. От събраните по делото гласни доказателства съдът е приел за установено, че ищецът през 30 годишния си юридически стаж и милеел за работата си, заемал е ръководна функция в прокуратурата, но след публикация в медиите, че срещу него има наказателно преследване, ищецът бил сринат и преустановил контакти с колеги и приятели, като са възникнали и множество проблеми в семейството му. Прието е, че наказателното преследване се е отразило на психиката му, на имиджа и авторитета му, като притеснението на ищецапот следенето и подслушването идвало и от това, чеможе да е навредил и на други хора, с които се е срещал и е разговарял по телефона. За да постанови своето решение, въззивният съд е приема, че проведеното наказателно преследване срещу ищеца за две конкретни престъпления, съпроводено с незаконосъобразно прилагане на СРС, приключило с прекратяване поради неизвършени от него съответнипрестъпни деяния, обосновава отговорност на държавата в лицето на Прокуратурата та на РБ за причинено на ищеца непозволено увреждане, като са налице и останалите законови условия, а именно – настъпили за лицето неимуществени вреди, които са в причинно - следствена връзка с неоснователното наказателно производство. Относно размера на претендираното обезщетение е прието, че същото следва да се съобрази от една страна с характера на наказателното преследване, което е за две умишлени престъпления по служба, както и с предвидените сериозни наказания за тях. Прието е, че степента и характерът на преживените от въззиваемия ищец душевни болки и страдания сочат на по - значителни от обичайните, като се има предвид продължителния период на разследване и приложените всеобхватни по вид СРС, отстраняване от ръководна работа, в който период е препятствано кариерното му развитие с поставяне в невъзможност да се кандидатира за втори мандат на ръководна длъжност, довело е до непоправими поражения на градените с години успешна професионална кариера и професионален авторитет на уважаван, отличен и ползващ се с добро име магистрат на ръководен пост в прокуратурата. Взети са предвид и обстоятелствата, че в резултат на наказателната репресия са накърнени честа, достойнството и авторитета на ищеца сред неговите близки, познати, колеги и сред обществеността и както той, така и семейството е изпаднало в социална изолация, при ограничаване на контактите само в най-близкия семеен и приятелски кръг, като общественото злепоставяне чрез медийни публикации е в причинно-следствена връзка с проведената срещу него наказателна репресия и всички изброени обстоятелства са аргументи за по-висока степен на морални вреди за въззиваемия ищец от средните, обичайни такова. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят поставя въпроси относими към преценката за начина на определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точно прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Поддържа се, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване като се сочат решение № 70 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г., IV г. о. на ВКС; решение № 253 от 27.10.2016 г. по гр. д. № 457/2016 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 192 от 14.06.2016 г. по гр. д. № 1061/2016 г. на ВКС, IV г. о. Сочи се, че обжалваното решение противоречи на тълкуването, дадено в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и на т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС. В същата се приема, включително и в даденото разрешение в ППВС № 4/68 г., т. 11 и ТР № 3/2005 г, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл като е разграничил последните от наведените от ищеца обстоятелства, които не са установени при условията на пълно и главно доказване или които не се намират в непосредствена обусловеност с увреждащите действия на прокуратурата. В приложената от жалбоподателят практика се разкриват фактически обстоятелства, които се различават от възприетите по настоящето дело и не може да се търси тъждество относно размера на присъденото справедливото обезщетение. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като не е възможна уравниловка между отделните случаи. Не е налице релевираното от касатора противоречието с с т.19 от ТР №1/04.01.2001 г., в своето решение въззивния съд излага пространни мотиви относно причинно – следствената връзка между повдигнатото обвинение и причинените от него неимуществени вреди. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. На основание чл.78, ал.3 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/9.07.2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати съответно адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответника по касацията, когото той е представлявал безплатно в размер на 2780 лв. Предвид изложените съображения, съдът