Определение № 238 от 21.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2544/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 52/11.03.2024 г. по гр.д. № 500/2023 г., с което Окръжен съд – Смолян е отменил осъдителното решение № 313/28.07.2023 г. по гр.д. № 45/2022 г. на Районен съд – Смолян и е отхвърлил иска по чл. 59 ЗЗД на Д. К. Х. срещу А. И. Г. за сумата 8 125.00 лв. Решението се обжалва от Д. Х. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправни въпроси, свързани със задължението на съда да даде квалификацията на предявения иск, като разграничи фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от субсидиарния по чл. 59 ЗЗД, и в изясняване на общия факт, който води до неоснователно разместване на блага като правопораждащ вземането в субсидиарния състав по чл. 59 ЗЗД, и с процесуалноправни, свързани със задълженията на въззивния съд при възприета различна правна квалификация на иска от тази с първоинстанционното решение да даде указания за пропуснатите от страните възможности да докажат релевантните факти, и със задължението в решението да се произнесе по доводите и възраженията на страните и да обсъди събраните доказателства. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд се е произнесъл по тях в противоречие с решения на Върховния касационен съд, които цитира в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът А. Г., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и че решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. За да квалифицира иска по чл. 59 ЗЗД вместо по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – дадената от първостепенния съд правна квалификация, въззивният съд първо е съобразил твърденията в исковата молба, с които ищецът Д. Х. обоснова качеството на кредитор по вземането за неоснователно обогатяване с длъжник ответника А. Г. Приел е ищецът да твърди, че като технически ръководител на „Военен блок“ [населено място] – обект на „П. БГ“ ЕООД, със средства на дружеството е платил веднъж сумата 5 125.00 лв. - на 10.11.2017 г., и втори път сумата 3 000.00 лв. - на 19.11.2017 г., а с тези суми ответникът е следвало да задържи своето и да разплати трудовите възнаграждения на Н. И., Г. Т. и Н. Щ. – бригада, извършвала строителномонтажни дейности в обекта. Впоследствие четиримата се снабдили с влезли в сила решения, с които дружеството е осъдено да им плати дължимите трудови възнаграждения за работата на обекта. За да избегне съдебни спорове, на 14.09.2021 г. ищецът възстановил сумата 8 125.00 лв. на дружеството, която претендира като получена без основание от ответника, респ. поради неоснователно обогатяване за сметка на ищеца. Въззивният съд е съобразил и твърденията в отговора на исковата молба. Ответникът е признал, че през м. октомври и м. ноември 2017 г. по трудово правоотношение с „П. БГ“ ЕООД заедно с другите трима е работил на обекта на дружеството, че на 10.11.2017 г. и на 19.11.2017 г. ищецът му е платил сумите 5 125.00 лв. и 3 000.00 лв., но е оспорил иска по основание с твърденията, че е получил парите за своето и на другите възнаграждения, но не по трудовите договори с дружеството, а за допълнителни строително-монтажни работи извършени на същия обект в извънработно време. При тези твърдения на страните, очертаващи спорното материално право, въззивният съд е приел, че предложената в исковата молба правна квалификация – по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, не го обвързва. Приел е за съвпадащи твърденията на страните, че на 10.11.2017 г. и на 19.11.2017 г. ищецът е направил и ответникът е получил двете плащания, но и за това, че към тези дати има основание ищецът да ги плати, респ. ответникът да ги получи – все като възнаграждения за възложени строително-монтажни работи на обекта „Военен блок“ в [населено място]. Съобразно липсващи твърдения плащането да е било извършено, респ. получено с оглед на очаквано в бъдеще, но неосъществено основание, както и да е отпаднало основанието, въззивният съд е изключил квалификацията на иска по някой от трите фактически състава по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Квалифицирал го е по чл. 59 ЗЗД съобразно твърденията на ищеца, че вземането му произтича от неоснователното обогатяване на ответника за негова сметка. След това въззивният съд е извършил задълбочено и логично обсъждане на събраните по делото доказателства - писмени, гласни чрез разпит на свидетели и чрез приети и неоспорени заключения, и е намерил за установено, че на ответника и ръководената от него бригада, включваща Н. И., Г. Т. и Н. Щ., са били възложени строително-монтажни работи на обекта – монтаж на фасадно скеле, полагане на топлоизолация и демонтаж на водосточни тръби, които ответникът и другите трима са извършвали в извънработно време; че двете плащания от ищеца, получени от ответника, са в погашение на възнаграждения за допълнително възложеното на четиримата и че те са различни от възнаграждения за м. октомври и м. ноември 2017 г. по трудовите договори с „Протектор БГ“ ООД. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е намерил да няма връзка между паричните средства, които ищецът е получил от дружеството, за да изплаща трудови възнаграждения на работниците на обекта, и платеното на ответника на 10.11.2017 г. и на 19.11.2017 г., както и между полученото от ответника на тези дати и сумата, възстановена от ищеца на дружеството на 14.09.2021 г. и е отхвърлил иска по чл. 59 ЗЗД. При тези мотиви на въззивният съд решението съответства на практиката на Върховния касационен съд, която приема, че в исковата молба ищецът е длъжен да изложи обстоятелствата, на които основава иска, и да отправи искането за защита, а задължение на съда е да даде правната квалификация/правното основание, на което искът е предявен. Точно така е процедирал и въззивният съд, като е приел, че искът има своето основание в чл. 59 ЗЗД, доколкото ищецът го основава на доводи за неоснователно обогатяване на ответника и предлага в исковата молба необвързваща съда квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като твърденията в исковата молба, а и в отговора от ответника, изключват всеки фактически състав по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Въззивното решението е съобразено и с т. 1 и т. 5 ППлВС № 1/28.05.1979 г., което разяснява разликите между трите фактически състава по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и субсидиарния състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. В съответствие с практиката на Върховния касационен съд въззивният съд е приел, че не е обвързан не само от предложената от ищеца квалификация на иска, но и от дадената с първоинстанционното решение, с което искът е квалифициран по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и е уважен. Приемайки, че първата инстанция се е произнесла в определения от страните предмет на спора - по вземане за неоснователно обогатяване, и в обхвата на търсената от ищеца защита – за осъждане на ответника за сумата 8 125.00 лв., въззивният съд в съответствие с ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк.д. № 2/2011 г. ОСГТК на ВКС, е приел осъдителното първоинстанционно решение за допустимо и да има правомощие да се произнесе по очертания от страните спорен предмет и по искането за защита, с което е сезиран. Следователно повдигнатите от касатора материално-правни въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, но въззивният съд им е отговорил в съответствие с казуалното и нормативно тълкуване на чл. 55 и чл. 59 ЗЗД на Върховния касационен съд, респ. на Върховния съд с цитираното Постановление, което има запазено, задължително действие – чл. 130, ал. 2 ЗСВ и по аргумент от непроменената понастоящем правна регулация на източниците на вземанията от неоснователно обогатяване в ЗЗД. Тъй като различен извод не следва и от решенията, на които касаторът се позовава, напротив – те също провеждат приетото от въззивния съд, по материалноправните въпроси е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 59 ЗЗД според заявения от страните предмет на делото и искането за защита на ищеца, а не приемайки, че има задължение да приложи субсидиарния състав на неоснователното обогатяване като императивна материалноправна норма (т. 1 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС). Поради това задължението му да даде указания за пропуснатите от страните възможности за доказване е възможна последица от оплакване за недаден, погрешен или непълен доклад във въззивната жалба, но и в отговора на жалбата (т. 2 от същото тълкувателно решение). В отговора на въззивната жалба обаче ищецът/сега касатор не е направил такова оплакване, поради което и въззивният съд е нямал такова задължение. Допълнително, с въпросите или с касационните оплаквания той не изяснява каква възможност за доказване е пропуснал и по кой релевантен факт. Подобен е и подходът на касатора по втория повдигнат процесуалноправен въпрос. Той не изяснява кой довод, възражение, респ. събрано доказателство въззивният съд не е обсъдил. Допълнително, решението изяснява в какво е проявен конкретния спор и съдържа необходимите мотиви за дължимия анализ на събраните доказателства. Дали приетото от въззивния съд действително съответства на това, което се установява по делото, в настоящото производство не може да се установи. В него Върховният касационен съд извършва селекция на касационната жалба при предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК – общата и допълнителните, а не разглежда правилността на решението – т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. Изложеното изключва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по повдигнатите процесуалноправни въпроси. При този изход и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, направени от ответника пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът