Определение № 933 от 01.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2272/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Отбранителни системи и технологии“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 254 от 18. 04. 2022 г. по в. т. д. № 125/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в частта, с която е потвърдено решение № 261261 от 4. 08. 2021 г. по т. д. № 523/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-10 състав в частта, с която по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск е признато за установено, че касаторът дължи на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, МВР, [населено място] сумата от 57 494 лв., представляваща неустойка по чл. 18, ал. 1 от договор за обществена поръчка № УРИ-5785-ОПД-47/ 2. 08. 2018 г., за което задължение са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 10467/2019 г. на Софийския районен съд, ГО, 74 състав. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че докладът по делото, изготвен от първоинстанционния съд, бил непълен и в него доказателствената тежест била неправилно разпределена. Изразява становище, че тъй като основание за прекратяване на договора на страните от страна на касатора било липсата на осигурено финансиране – отрицателен факт, то оспорващия този факт ищец следвало да докаже осигуреното финансиране. Счита, че въззивният съд е следвало да констатира и отстрани нарушенията в доклада на СГС и да изготви нов доклад, в който правилно да разпредели доказателствената тежест. Касаторът се позовава на противоречие в мотивите на въззивния съд и на необоснованост на извода в обжалваното решение, че за ответника не е възникнало правото по чл. 25, ал. 3 от процесния договор да го прекрати поради неосигурено финансиране. Оспорва като неправилно заключението на състава на Софийски апелативен съд, че процесният договор е прекратен с уведомление от 2. 11. 2018 г. на възложителя и за него е възникнало правото да претендира уговорената в договора неустойка за разваляне на договора. В касационната жалба са изложени и оплаквания срещу изводите на въззивния съд, че уговорката за неустойка не противоречи на добрите нрави, съответно не е нищожна и не е прекомерна. Касаторът моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. Как съдът следва да разпредели доказателствената тежест за установяване на отрицателен факт, включително в случаите, когато твърденият от страната отрицателен факт се оспорва от насрещната страна?; 2. Дължи ли се неустойка за неизпълнение по законосъобразно развален договор при положение, че това не е изрично уговорено между страните по договора?; 3. След като договорът не е сключен под условие по смисъла на чл. 114 ЗОП и при положение, че страните са уговорили в договора прекратително условие, чието осъществяване е в контрола на една от тях, чие е задължението при сбъдване на това условие да уведоми другата страна за това обстоятелство с оглед започване изпълнението по договора – на страната, в чийто контрол е сбъдването на условието, или на другата страна по договора?; 4. След като договорът не е сключен под условие по смисъла на чл. 114 ЗОП, допустимо ли е страните да договорят такива условия съобразно предоставената им в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне?; 5. При направено възражение за противоречие на уговорена неустойка с добрите нрави и във връзка със служебното задължение на съда да следи за съответствието на неустойката с добрите нрави, за да уважи или отхвърли направеното възражение, следва ли съдът в мотивите на решението си да разгледа и прецени критериите, посочени в т. 3 от ТР №1/2009 г. на ВКС (като функции, естество, справедливост на неустойката и др.) или други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства?; 6. Следва ли при постановяване на съдебното решение съдът да вземе предвид всички обстоятелства по делото и в частност размера на действително претърпените вреди при преценка на възражение за намаляване на неустойка поради прекомерност? Твърди, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпросът по т. 1 – в противоречие с решение № 394 от 18. 05. 2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г., решение № 211 от 26. 11. 2013 г. по т. д. № 1082/2012 г., I г. о., решение № 361 от 31. 05. 2011 г. по гр. д. № 484/2009 г. и Тълкувателно решение № 1 от 2. 04. 2014 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът по т. 2 – в противоречие с Тълкувателно решение № 7 от 13. 11. 2013 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът по т. 5 – в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и въпросът по т. 6 – в противоречие с решение № 223 от 19. 04. 2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. По отношение на въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението на касатора се прави позоваване на произнасяне на въззивния съд в отклонение от практиката на ВАС – решение № 13211 от 23. 10. 2020 г. по адм. д. № 6755/2020 г. и решение № 9169 от 17. 06. 2019 г. по адм. д. № 9388/2018 г. и на ВКС – решение № 347 от 11. 10. 2011 г. по гр. д. № 290/2010 г., IV г. о. и решение № 349 от 21. 05. 2012 г. по гр. д. № 453/2010 г., I г. о., както и на значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът моли да бъде извършена и проверка относно вероятна нищожност и недопустимост на въззивния акт, както и за очевидната му неправилност, представляващи самостоятелни основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускането на касационен контрол. Ответникът по касационната жалба Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, МВР изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Софийски апелативен съд е приел, че с договор за обществена поръчка № УРИ-5785-ОПД-47/2. 08. 2018 г. „Отбранителни системи и технологии“ ООД се е задължило да достави на възложителя Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, МВР противокуршумна каска с балистичен визьор, марка „MSA Gallet“, модел „ТС Special Forces V2“, в комплект с балистичен протектор за защита на врата - 100 броя и балистична каска, марка „OPS CORE“, модел „FAST LE HIGH CUT HELMET“ - 44 броя в срок от три месеца от датата на сключване на договора, срещу заплащане на възнаграждение от 363 120 лв., с включен ДДС, франко мястото на изпълнение. Установил е, че с уведомление вх. № УРИ 578500-7705/5. 11. 2018 г. изпълнителят е отправил до възложителя изявление за прекратяване на договора на основание чл. 25.3, като в писмен отговор изх. № 578500-7877/9. 11. 2018 г. възложителят е отрекъл съществуването на това основание за прекратяване на договора, тъй като финансирането е било осигурено както към момента на сключване на договора, така и към момента на публикуване на поканата за сключване на договор по реда на чл. 20, ал. 6 ЗОП. Въззивният съд е приел, че с писмо изх. № УРИ 578500-8587/3. 12. 2018 г. възложителят е уведомил изпълнителя, че договорът е прекратен на основание чл. 24, т. 3 - с 14- дневно предизвестие от възложителя, като в 10-дневен срок от получаването на съобщението следва да бъде изплатена начислената неустойка в размер на 72 624 лв. по чл. 18, ал. 1 от договора, както и че на основание чл. 22, ал. 11 внесената от изпълнителя гаранция е усвоена. Въззивният съд е изтъкнал, че страните не спорят, че правоотношението между тях е възникнало по силата на валидно сключен при условията на чл. 20, ал. 6 вр. ал. 1, т. 4 ЗОП договор за доставка на оборудване, включено в списъка на продуктите, свързани с отбраната, приет на основание чл. 2, ал. 1 от Закона за експортния контрол на продукти, свързани с отбраната, и на изделия и технологии с двойна употреба, както и че изпълнение по сделката не е било осъществено. Възражението на ответника, че за него е възникнало правото да поиска прекратяване на договора без предизвестие, тъй като в тримесечния срок от сключването му изпълнение не е започнало поради неосигурено финансиране, съдът е счел за неподкрепено с доказателства. Посочил е, че нито в поканата за представяне на оферта за възлагане на обществена поръчка, нито в договора съществува клауза, която да поставя изпълнението на договора под условието за бъдещо осигуряване на финансирането му. Акцентирал е на липсата на кореспонденция между страните, от която може да се направи заключение, че финансирането на сделката е било проблемно, в резултат на което изпълнението на доставката е било осуетено. В решението е направен извод, че неизпълнението на договора се дължи на виновното поведение на ответника, като за ищеца е възникнало правото по чл. 24, т. 3 да прекрати договора поради виновното неизпълнение на задълженията на изпълнителя с изпращането на 14-дневно писмено предизвестие, което е упражнено с изпращането на писмо от 3. 12. 2018 г. Решаващият състав е счел, че предизвестието следва да се счете за надлежно връчено на ответника при приложение на фикцията по чл. 26, ал. 3 от договора на страните. Изтъкнал е, че според тази уговорка уведомлението се счита за редовно връчено, ако адресатът е променил посочения в договора адрес, като в случая от куриерската фирма е удостоверена промяна на адреса на получателя изпълнител по договора. В обжалваното решение е направен извод, че прекратяването на договора в хипотезата на чл. 24, т. 3 – при виновно неизпълнение на задълженията на изпълнителя с 14-дневно писмено предизвестие на възложителя е предпоставка за възникване на правото на възложителя да претендира уговорената в чл. 18, ал. 2 неустойка в размер на 20 % от цената на договора. Като е съобразил разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 7 от 13. 11. 2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав е посочил, че в конкретния двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, неустойката е уговорена за обезщетяването на претърпените от възложителя вреди от неизпълнението поради разваляне, поради което неизправната страна дължи плащането й. В решението са изложени съображения за неоснователност на възражението на ответника за нищожност на уговорката за неустойка в хипотезата на чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави. Съдът е подчертал, че в случая договорът е за доставка на специфични по своето предназначение стоки на значителна стойност, при липса на уговорени други способи, които обезпечават изпълнението; че сделката е сключена от възложителя в обществен интерес – за осигуряване на специално оборудване, чието предназначение е да бъде използвано за опазване на реда и сигурността на гражданите и заплащането на стоката е със средства, предоставени на ведомството от държавния бюджет. С оглед тези особености на договора съдът е отхвърлил възраженията на ответника за поставянето му в „по-слаба и неблагоприятна позиция“ и невъзможност да договаря по-нисък размер на неустойката. Подчертал е, че при съобразяване на условията на възложителя при сключването на договора изпълнителят осъществява преценка дали капацитетът на предприятието и икономическите му възможности позволяват да изпълни поръчката, респ. да понесе отговорността за неизпълнението й. Изложеното е мотивирало извода на съда, че в конкретния случай не може да се приеме, че единствената цел, за която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, съответно възражението за нищожността й поради накърняване на добрите нрави е неоснователно. Съдът е счел, че не следва да обсъжда възражението на ответника за прекомерност на неустойката и искането за намаляването й до размер на 10 % от цената на договора, тъй като ответникът като търговец-страна по процесната търговска сделка не може да се позове на прекомерност на уговорената неустойка по аргумент от чл. 309 ТЗ и посочена практика на ВКС. Освен това, в решението е посочено, че при намаляване на неустойката доказателствената тежест за претърпените вреди е върху длъжника, който в случая не ангажира доказателства. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Като съобрази, че касаторът не излага конкретни доводи във връзка с основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, и като извърши дължимата служебна проверка, съдът не установява да съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В случая въззивното решение не е засегнато от тези пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая липсват данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявения иск, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса с оглед съобразяването от съда на искането на ищеца и на фактите и обстоятелствата, на които се прави позоваване в исковата молба. Не е налице и бланкетно въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касационният жалбоподател не е обосновал съществуването на нито една от възможните проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което касационният контрол на обжалвания въззивен акт не следва да се допуска на това основание. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По първия въпрос на касатора не е налице въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решението на въззивния съд е прието, че нито в поканата за представяне на оферта за възлагане на обществена поръчка, нито в процесния договор съществува клауза, която да поставя изпълнението на договора под условието за бъдещото му финансиране. Изтъкнато е, че по делото не е доказано и страните да са водили кореспонденция, позволяваща извод, че финансирането на сделката е било проблемно, в резултат на което изпълнението на доставката е било осуетено. С оглед изложеното съставът на апелативния съд е счел, че по делото не е доказано в тримесечния срок от сключването на процесния договор изпълнението му да не е започнало поради неосигурено финансиране, на което се е основавало възражението на ответника за възникнало и упражнено от него право по чл. 25, ал. 3 от договора да го прекрати без предизвестие. По този начин съдът напълно се е придържал към постоянната практика на ВКС, в която е прието, че съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения; не винаги твърденията за отрицателни факти обръщат доказателствената тежест, доколкото доказването може да бъде извършено посредством други положителни факти, установими с всички допустими и относими доказателствени средства. Въпросът по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивния съд. Въпросът и включеното в него твърдение, че по договора на страните не е уговорена неустойка за разваляне, не съответстват на приетото в атакуваното решение. Въззивният съд е посочил, че в чл. 18, ал. 2 от договора на страните, който не е за продължително или периодично изпълнение, те са уговорили неустойка за разваляне и с оглед възникналото и надлежно упражнено от ищеца право да развали договора поради неизпълнението му от ответника с 14-дневно предизвестие на възложителя следва да се присъди уговорената неустойка, възлизаща на 20 % от цената по договора. Изводите му са направени при позоваване на задължителните указания на Тълкувателно решение № 7 от 13. 11. 2013 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата на развален поради виновно неизпълнение на длъжника двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, дължима е единствено неустойка за обезщетяване на вреди от неизпълнението поради разваляне, ако такава е била уговорена. В този смисъл въззивният акт е постановен в съответствие с посоченото тълкувателно решение, което изключва и съществуването на въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите по т. 3 и 4 от изложението на касатора не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те не са били предмет на обсъждане във въззивното решение, тъй като при преценката за основателност на възражението на ответника, че договорът на страните е прекратен с негово изявление на основание чл. 25, ал. 3 – поради неосигурено финансиране, въззивният съд е счел, че от договора на страните въобще не се установява изпълнението му да е поставено под условие за бъдещо осигуряване на финансирането му. Ето защо питанията на касатора, които се отнасят до допустимостта страните по сделката да договарят условие по чл. 114 ЗОП и задължението за уведомяване за сбъдването му не кореспондират на изложените от съда съображения. Петият поставен от касационния жалбоподател въпрос се явява обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно предпоставките за нищожност на неустоечна клауза и критериите, които следва да се преценяват при произнасяне по въведено в процеса правоизключващо възражение от ответника, е приложимо даденото разрешение в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15. 06. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според задължителните постановки на същото неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното решение критерии: естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; наличие на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с очакваните вреди от неизпълнението. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е застъпено разбирането, че съдът следва и служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Изразеното в акта на задължителната практика на ВКС разбиране е доразвито в решение № 223 от 19. 04. 2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на ВКС, І т. о., в което при извършено съпоставяне между прекомерност на неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, е прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори. Такива са свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. За да формира изводите си във връзка с възражението на ответника за нищожност на конкретната неустоечна клауза, въззивният съд е обсъдил събраните по делото относими доказателства, както и доводите на страните. Преценката за нищожност на уговорката за неустойка е извършена към момента на сключване на договора за обществена поръчка, като съдът е изходил от изброени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии. В решението е съобразено, че процесната неустойка е уговорена за обезщетяване на вреди от неизпълнението при разваляне при липса на друго предвидено обезпечение в тази връзка. Съдът е отчел размера на неустойката, като е взел предвид специфичните особености на договора, сключен в обществен интерес и във връзка с доставка на специфични по своето предназначение стоки на значителна стойност. Освен това в мотивите на въззивното решение е обективирана и преценка на доводите на ответника за липса на свобода на договаряне и равнопоставеност на страните в контекста на договарянето на неустойка за разваляне на договора. Като е обсъдил посочените обстоятелства, релевантни за нищожността на уговорена от страните неустойка поради нарушаване на добрите нрави, въззивният съд се е съобразил изцяло с указанията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Следва да бъде отбелязано, че изброените в тълкувателното решение и практиката на ВКС критерии са примерни и кумулативното им наличие не се изисква. Правилността на изводите на съда не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК, поради което оплакванията на касатора, че съдът не е приложил правилно критериите, изброени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, не могат да обосноват допускането на касационно обжалване. Неоснователни са доводите на касатора във връзка с поставения въпрос, че усвоената от ищеца гаранция /15 130 лв./ вече е обезщетила вредите на ищеца. Като е тълкувал уговорките на страните по договора, въззивният съд е приел, че възложителят няма право едновременно да получи гаранцията по договора и дължимата по чл. 18, ал. 2 неустойка, поради което искът по чл. 422 вр. чл. 92 ЗЗД подлежи на отхвърляне за разликата над 57 494 лв. до пълния предявен размер като погасен чрез прихващане с вземането на ответника за неоснователно усвоената от възложителя гаранция по договора. Последният въпрос от изложението на касатора не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Аргументите на съда, че искането на ответника за намаляване на неустойката като прекомерна не е основателно, тъй като ответникът длъжник не е ангажирал доказателства за претърпените вреди, имат само допълнителен характер. Те са изложени наред с основния довод на решаващия състав, че ответникът като търговец страна по търговска сделка не може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред - чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Следователно касационно обжалване по повод на последния правен въпрос на касатора, който не е единствено обуславящ изхода на делото, не може да се допусне. Освен това, въпросът е поставен във връзка с доводи на касационния жалбоподател, че е доказал липсата на настъпили за ищеца вреди. Тези доводи и формулировката на въпроса насочват към оспорване правилността на изводите на въззивния съд, която не би могла да бъде контролирана във фазата по селекцията на касационната жалба. Що се отнася до въпроса са разпределение на доказателствената тежест при доказване на прекомерност на неустойката, то в съответствие с последователната практика на ВКС /решение № 12 от 21. 03. 2011 г. по т. д. № 1056/2009 г., I т. о. и решение № 223 от 19. 04. 2016 г. по т. д. № 3633/2014 г., I т. о., посочено и от касатора/ съставът на Софийски апелативен съд е приел, че при намаляване на неустойката доказателствената тежест за претърпените вреди е върху длъжника, тъй като установяването на несъответствието на неустойката с вредата не е въпрос на право, а на факт, който подлежи на доказване. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение