Определение № 4176 от 13.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 54/2026 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Мода Ф“ АД, представлявано от адвокат В. Т., против решение № 914 от 30.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1952/2024 г. по описа на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 260037/ 19.01.2024 г., постановено по гр.д. № 7146/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен иск, предявен от „Мода Ф“ АД срещу Р. М. Г., при участието на „Лено“ АД като трето лице-помагач на страната на ответника, за установяване в отношенията между страните, че ищецът е собственик по давност, чрез владение, осъществявано в качеството на недобросъвестен владелец, за периода от 1991 г. до предявяване на иска, на недвижим имот, а именно: гараж с идентификатор по КК № ***, с площ 60.77кв.м., представляващ самостоятелен обект в сутерена на административна сграда, който съгласно архитектурния проект на сградата представлява гараж Б, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж на мястото, с административен адрес на имота: [населено място], р-н В., [улица], № 125, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Жалбоподателят поддържат, че въззивното решение е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа, че съдът не е ценил доказателствата, представени от ищеца, канкретно - представения протокол за опис на недвижим имот от 29.11.2022 г., който установява, че достъп до спорния имот имал само представителят на ищеца.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касация поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по такива, имащи значение за точното приложение на закона и за развитие на правото- основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Посочва следните въпроси като правни:

1. Каква е доказателствената стойност на констативния нотариален акт в спор за собственост по отношение на имота, за който се отнася той?

2. Каква е доказателствената стойност на протокола за опис на недвижим имот в рамките на изпълнително дело, когато същият противоречи на констативния нотариален акт?

По поставените въпроси поддържа противоречие с мотивите на ТР № 11/ 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012г., ОСГК. Поддържа и твърдение за недопустимост на решението, евентуално за очевидна неправилност поради уважаване на преклудирано възражение.

Ответната страна Р. М. Г. не депозира отговор на касационната жалба.

Третото лице помагач на ответника- „Лено“ АД, представлявано от адвокат Я., оспорва да са поставени въпроси, които да са решени в противоречие с практиката на ВКС. Възразява, че постановеното решение е допустимо и правилно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна- ищец по иск за защита на право на собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, съставът на САС е приел от фактическа страна, че С. П. Г. е придобила въз основа на давност собствеността върху недвижими имоти в [населено място], [улица], единият от които гараж с идентификатор по КК № ***, с площ 60.77кв.м., представляващ самостоятелен обект в сутерена на административна сграда, за което е представен КНА №62/2019 г. С договор за дарение от 5.04.2019г, обективиран в НА № 193/05.04.1919г. на нотариус Ю. К., с район на действие РС-София, С. П. Г. и М. Р. Г. са дарили на Р. М. Г. процесния гараж. Представен бил и приемо-предавателен протокол от 14.05.1991г., на основание Заповед РД-16-116/09.04. на 14.05.1991 г. и писмо на „Пирин“ от 10.05.1991г., съгласно които на фирма „Мода Ф“ са били прехвърлени следните ДМА: микробус Тойота, модел Ф - 1бр., подземен гараж на [улица], с вход от [улица]- 1бр., като протоколът е подписан с графичен знак за предал - „Пирин“ и за приел - „Мода Ф“, без посочени имена на лица, с поставен печат на фирмите. Този документ е бил изключен от доказателствата по делото, на основание чл. 183 ГПК. Съдът е приел за установено от договор за покупко-продажба от 16.08.1991 г., сключен между Ликвидационната комисия на ДФ „Пирин“, с председател Х. Д. П., като продавач и С. П. Г., като купувач, че Г. е закупила гараж „Б“, ведно с проход за снабдяване при гараж от подземна улица, находящ се в сутерена на административна сграда на [улица], с площ от 60,77кв.м. за сумата от 39 000лв., заплатени с квитанция (приходен касов ордер) от 18.08.1991 г. От разпита на свидетелката М. З. М. съдът е установил, че е работила в „Мода Ф“ от 1970 г. до 2011 г., като последните десет години била и член на борда на директорите. Установил е, че според свидетелката процесният гараж е собственост на „Мода Ф“. Свидетелката го знаела това от документи, които виждала и от разговори. Не знаела някой друг да го ползва. Вътре била паркирала кола или някакви машини или по дребни части, които нямало къде да държат и ги складирали там. Свидетелката установявала, че през есента на 2004 г. „Мода Ф“ започнала ремонт на този подземен гараж, за сметка на дружеството. Свидетелката познавала Г., която била шеф и работела на втория етаж. „Мода Ф“ плащали сметките за ток и вода и на фирмата на Г. и за всички офиси в сградата. За процесния гараж имало само една лампа. Нямало водомер и електромер. До него се стигало като се влезе в сградата, след това наляво, после направо през дълъг коридор, надолу по стълби към мазето, направо по дълъг коридор и надясно през метална врата със стъкло. От външна страна се влизало през уличката на гърба на сградата, през огромна метална, заключена врата. Била заключена, защото от там се влизало в подземни станции на „Топлофикация” и „Енерго”. Отключвала се и „Мода Ф“ имала ключ, за да дадат достъп за профилактика на дружествата всяка година. От началото на ремонта през есента на 2004 г., за един-два месеца свидетелката всеки ден поне по два пъти слизала в гаража. От показанията на свидетелите З. Ж. С. и М. Д. се установявало, че се познават със С. Г. от 1989-1990 г., посещавали са процесната сграда и са били свидетели на ползването на гаража от Г., като свид. М. също го е ползвала с разрешението на Г.. В гаража Г. държала служебния си автомобил. Слизали през първия етаж, през една метална врата, през стълби и през вътрешна врата. След това излизали от задната част на сградата, през една уличка. Според първата свидетелка там имало и други гаражи, а Г. имала ключ, с който шофьорът заключвал.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК, като за тези идводи съдът се е позовал на ТР № 11/2011г по т.д. №11/2012г. на ВКС. Съдът е посочил, че ответникът се легитимира с нотариален акт за собственост върху процесния гараж, поради което доказателствената тежест се носи от ищеца като оспорващ същия. Приел е, че ищецът не установява твърдяните свои права върху имота. Свидетелката М. изложила показания, базирани на предположения, че разходите за труд и материали са били заплащани от дружеството. Показанията й за достъп до гаража не можели да се приемат, че индивидуализират именно процесния гараж. В същото време съдът е изложил мотиви, че кредитира показанията на свидетелите М. Х.-Д. и З. С., като конкретни и взаимоподкрепящи се. Съдът е посочил още, че ищецът не е установил направените от него оспорвания на представените от ответната страна документи, въз основа на които било установено владение върху процесния имот и впоследствие праводателката на ответника се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост. Приел е, че представеният протокол за опис от 29.11./10./ 2022 г. в който е удостоверено, че ответникът и третото лице не разполагат с ключ от процесния имот, касае период, който е извън този, за който праводателката на ответника С. Г. е твърдяла, че е установила владение върху процесния имот и се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка, поради което не можело да се приеме, че оборва осъществяваното от Г. владение. Съдът е посочил още, че представеният от ответника договор за покупко-продажба от 16.08.1991 г. за придобиване право на собственост на неговата праводателка и квитанция за заплащане на цената също са пречка да се приеме, че през този период ищцовото дружество е владяло необезпокоявано процесния имот, доколкото установяват, че друго лице е упражнявало фактическа власт върху имота. Следвало да се съобрази и съдебната практика, съгласно която при владението фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действията на трети лица. По тези съображения въззивният съд е приел, че ищецът не е установил изтекла в негова полза придобивна давност, въз основа на която да е придобил правото на собственост върху процесния имот, поради което исковата претенция по чл.124 ГПК не следвало да бъде уважена. Като е достигнал до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно решение, което следвало да бъде потвърдено на основание чл.271 ГПК.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Поставените в изложението към касационната жалба въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Изцяло съобразено със задължителните указания на ВКС, дадени с Тълкувателно решение № 11/2012 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е възприетото от съда, че констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, но при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Именно това е приел въззивният съд в своите мотиви и е изложил подробни съображения защо счита, че не е опровергано удостовереното в нотариалния акт, че праводателката на ответника е придобила правото на собственост върху процесния гараж по давност. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът обосновано е приел, че ищецът не оборва констатациите на нотариуса за придобито право на собственост от С. Г.- представеният документ за начало на давностно владение, на който се позовава ищецът, е изключен от доказателствения материал по делото, а показанията на свидетеля му са приети за общи, неконкретни и неподкрепени. От друга страна ответникът- правоприемник на титуляра на право на собственост по констативния нотариален акт – е представил доказателства за началото на давностното владение на Г. и за осъществяваната от нея фактическа власт върху имота за период повече от 10 години, които потвърждават изводите на нотариуса за придобито от нея право на собственост по давност върху спорния сега гараж.

Поставеният въпрос, като съобразен с практиката на ВКС, не обуславя допускане на обжалваното решение до касация.

Вторият въпрос, касаещ представен протокол за опис като доказателство по делото, не е правен въпрос по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът касае доказателствена стойност на конкретно доказателство, за което съдът е изложил мотиви за неотносимост към спора. Поставеният въпрос за доказателствената стойност на протокол за опис не е обуславящ, тъй като независимо от отговора на този въпрос, дори и да се приеме за вярно удостовереното от ЧСИ, че ответникът не е имал достъп до спорния имот през 2022 г., то това от една страна не отрича правата, придобити от праводателката на ответника проз 2019 г., а от друга страна считано от 2022 г. не е изтекъл изискуемият срок по закон, за да придобие свои права ищецът и да отрече правата на ответника.

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касация на обжалваното решение. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава обосновка не е направена от касатора. От друга страна, практиката на ВКС по отношение на доказателствената стойност на констативния нотариален акт е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.