Определение № 315 от 04.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 5027/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на Р. С. П., чрез пълномощника й адв. Г. П., против въззивното определение от 5.06.2013 год. по ч. гр. д. № 1386/2013 год. на Варненския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното определение от 6.03.2013 год. по гр. д. № 3783/2012 год. на Варненския районен съд в частта му, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателката за присъждане на разноските по делото и е отменено същото в частта, с която е оставено без уважение същото искане на ищеца по делото Х. К. К. и вместо това е постановено друго, с което жалбоподателката е осъдена да му заплати направените разноски по делото в размер на сумата 873.51 лв. Жалбоподателката поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното въззивно определение с молба за отмяната му и присъждане на направените от нея съдебни разноски, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Счита, че въпросът за приложението по аналогия на чл. 78, ал. 2 ГПК при решаването на спора за отговорността на ответника за разноски при прекратяване на делото е релевантен и решен в противоречие с представената съдебна практика, включваща въззивни определения, за които няма данни да са влезли в сила, и определение по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК по ч. т. д. № 352/2009 год. на І т. о. на ВКС. Въведено е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с обосноваване значението на въпроса за конкуренцията между разпоредбите на чл. 78, ал. 2 и ал. 4 ГПК при решаване на въпроса за отговорността на ответника за разноски в хипотезата на прекратяване на съдебното производство поради оттегляне на иска. Жалбоподателката се е позовала и на ТР № 3/13.05.2010 год. по тълкувателно дело № 5/2009 год. ОСК на ВАС. Ответникът по частната жалба – Х. К., чрез пълномощника му адв. Цв. З., в представения писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, без излагане на съображения, респ. оспорва частната жалба като неоснователна поради правилно приложение на закона по аналогия – чл. 78, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд в настоящият си състав приема следното: С протоколно определение от 7.02.2013 год. производството по делото е прекратено поради оттегляне на исковете и на основание чл. 232 ГПК, като претенции за присъждане на разноски са направени и от двете страни. За да приеме за основателно искането на ищеца по делото за присъждане на направените от него разноски, в която част след отмяна на първоинстанционното определение е постановил друго, с което осъдил ответницата да заплати на ищеца разноските, въззивният съд приел, че оттеглянето на исковете е обусловено от настъпилото след предяваването им изпълнение от ответницата, с което целеният от ищеца правен резултат е постигнат и претендираното от него право е удовлетворено от насрещната страна, което изключва възможността последната да претендира разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Обосновал е този извод със систематичното тълкуване на нормите на чл. 78, ал. 2 и ал. 4 ГПК, като приел, че при прекратяване на делото ответникът има право на разноски само ако са налице кумулативно следните условия – да не е дал повод за завеждане на делото и ако е признал иска. По аргумент за противното при липсата на тези условия ответникът няма право на разноски при прекратяване на производството. Въззивният съд приел, че с оглед процесуалното поведение на ответницата след предявяването на исковете и по аналогия с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК ответницата следва да понесе направените от ищеца разноски по делото, поради което и след отмяна на обжалваното определение е постановил друго, с което осъдил същата да заплати на ищеца направените в производството разноски. Настоящето производство по чл. 274, ал. 3 ГПК обаче е процесуално недопустимо, поради което и не следва да се обсъжда въпроса за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради следните съображения: Исковото производство е образувано по предявени обективно съединени искове за заплащане на парични суми, общо в размер на 3 362.76 лв. Размерът на търсените суми представлява цената на всеки от исковете, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, така както е посочена и в исковата молба. Размерът на цената на исковете обуславя недопустимост на касационно обжалване както на решението по въззивното дело, така и на определенията по него - съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. Поради това и подадената частна касационна жалба следва да се остави без разглеждане, като производството се прекрати като процесуално недопустимо, водим от което, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.