Определение № 2634 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4712/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. И. – Л. Л., подадена чрез процесуален представител адв. К. К. против решение № 144/31.05.2023г., постановено по в.гр.д. № 202/2023г. по описа на Окръжен съд – Хасково. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 22 от 02.02.2023г. по гр.д. № 1129/2022г. по описа на Районен съд – Димитровград, с което на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД М. И. И. – Л. Л. с ЕГН [ЕГН] е осъдена да опразни и предаде на „Евро Ферт“ АД, ЕИК 126180065 нает апартамент № 5, представляващ самостоятелен обект с ид. ***, находящ се в жилищна сграда, изградена в [населено място] на [улица], вх. Б, ет. 1, със ЗП 119.87 кв.м., ведно с намиращите се в него вещи, представляващи частично обзавеждане, описано в Приемо –предавателен протокол към Договора за наем от 01.12.2010г. и Мазе № М3 с идентификатор ****, находящо се на ет. -1 на същата жилищна сграда, с обща площ от 9,87 кв.м., както и апартамент № 4, представляващ самостоятелен обект с ид. ***, находящ се в същата жилищна сграда, със ЗП 106.29 кв.м., ведно с вещите, представляващи частично обзавеждане към апартамента, описани в Приемо – предавателен протокол към Договор за наем от 01.05.2013г. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде отхвърлен. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд е приел, че наемодателят е имал право да развали двата договора за наем, едностранно на основание чл. 20, ал. 1, т. 2 от договорите при забава в плащането на наемната цена от наемателя повече от 15 дни и писмено уведомление до наемателя, връчено в случая с нотариална покана. Поддържа, че при формиране на този извод, съдът не е съобразил, че срокът на сключените между страните договори за наем е изтекъл, като с оглед продължилото ползване със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорите са продължени за неопределен срок на основание чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. Ето защо едностранното прекратяване на двете правоотношения следва да стане при условията на чл. 238 от ЗЗД, като уговорките по чл. 20, ал. 1, т. 2 от договорите са станали неприложими. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Евро Ф.“ АД, чрез процесуален представител адв. А. А. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: между страните са сключени два договора за наем - от 01.12.2010г., с който ищецът, в качеството на наемодател предоставил на ответника, като наемател за временно и възмездно ползване апартамент № 5, находящ се в жилищна сграда в [населено място], [улица], вх. Б срещу задължението на последния да заплаща месечна наемна цена в размер на 335 лева в срок до края на месеца, предхождащ месеца, за който се отнася плащането и от 01.05.2013г., с който ищецът – наемодател предоставил на ответника – наемател за временно и възмездно ползване апартамент № 4, в същата жилищна сграда срещу задължението на последния да заплаща месечна наемна цена в размер на 310 лева в срок до края на месеца, предхождащ месеца, за който се отнася плащането. Договорите за наем били сключени за срок от 2 години, като с допълнително споразумение 30.11.2012г. срокът на първия бил продължен до 30.11.2013г. Със заключение на ССчЕ по делото е установено, че уговорените наемни вноски за периода от м. септември 2016г. до м. август 2022г. не са платени изцяло от наемателя. В чл. 20, ал. 1, т. 2 от всеки от договорите било уговорено, че наемодателят може да развали договора по всяко време ако наемателя е в забава за плащане на уговорената месечна наемна цена повече от 15 дни – с писмено уведомление, без предизвестие. Поради неплащане на наемната цена за повече от 4 години – за апартамент № 5 дължими месечни наемни вноски за периода от м. 09.2016г. до м. 08.2022г. в общ размер на 15409.29 лева /47 броя наемни вноски/, а за апартамент № 4 дължими за периода от м. 11.2018г. до м. 12.2022г. в общ размер от 14720.74 лева /48 броя наемни вноски/, ищецът отправил едностранно изявление до ответницата за разваляне на договорите и за опразване на наетите имоти. Уведомлението е връчено на ответника срещу подпис на 12.08.2022г., а нотариалната покана в същия смисъл – на 24.08.2022г. При тези факти, от правна страна въззивният съд при споделяне на решаващите изводи на РС – Димитровград, към които препратил на основание чл. 272 от ГПК, обосновал, че при забава в плащанията на наемните вноски за период от почти две години от наемателя, за наемодателя е възникнало правото да развали договора, без предизвестие, с писмено уведомление, изпратено до наемателя и надлежно е развалил договорите за наем. За неоснователни приел възраженията на ответницата, че клаузата на чл. 20, ал. 1, т. 2 от договорите е приложима единствено и само за срока на действие на договора. Посочил в тази връзка, че в чл. 19, ал. 3 от договора страните уговорили основанията, при които договорът може да бъде прекратен, преди изтичането на договорения срок, както и основанията за прекратяване след изтичането на този срок, ако наемателят не е упражнил правото си да поиска закупуването на наетия имот – чл. 19, ал. 4 от договора. Извън тази регламентация в чл. 20 от договора уговорили възможност, при наличие на посочените предпоставки, наемодателят да развали сключения договор, без значение дали е в срока на действие или в хипотезата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. Една от тези предпоставки, визирана в т. 2, е именно забава в плащането на наемните вноски за повече от 15 дни. Обосновал извод, че правото на наемодателя да развали договора е упражнено в съответствие със сключените между страните договори за наем, поради което за наемателя е възникнало задължението да опразни и предаде на ищеца отдадените под наем недвижими имоти. В заключение, с извод за основателност на предявените искове, постановил крайния си акт. Касаторът М. И. И. – Л. Л. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Поставя в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ При договор за наем за неопределен срок следва ли да се прилага договореното между страните в срока на договор за наем относно основанията за разваляне на същия? 2/ При липса на оспорване истинността на приет като доказателство документ, следва ли съдът по свой почин да подлага на съмнение истинността на фактите, които се доказват с него? 3/ Налице ли е основание за разваляне на договор за наем от наемодателя, ако по независима от волята и желанието на наемателя причина, наредените за плащане парични средства не са постъпили по банковата сметка на наемодателя? 4/ Следва ли да се приеме, че е налице виновно неизпълнение на договорно задължение за плащане на наемна цена, което да обективира развалянето на договора от наемодателя, след като е доказано наличието на валидно платежно нареждане до обслужващата банка за извършване на превода? За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите на т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Касационното обжалване на въззивните решения при действието на ГПК/2007г. се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос – материалноправен или процесуалноправен, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства /т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/. По релевантния въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на КС на РБ или на съда на ЕС, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Първият поставен в изложението въпрос в случая е относим към поддържания в касационната жалба довод за неприложимост на клаузата за разваляне на договора от наемодателя по чл. 20, ал. 1, т. 2 от процесните договори за наем, след мълчаливото им продължаване за неопределен срок по чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, в който случай според касатора приложение относно едностранното прекратяване намира правилото по чл. 238 от ЗЗД, а не и уговореното в първоначалните договори между страните. Въпросът относно правото на ищеца да развали сключените между страните два договора за наем е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, поради което има обуславящо значение за изхода на конкретното дело. При разрешаването на същия, въззивният съд е съобразил установеното от фактическа страна, че поради виновно неизпълнение на задължението за плащане на уговорената цена от наемателя, с едностранно изявление /уведомление и нотариална покана/, наемодателят заявил, че разваля договорите, поканвайки ответницата да опразни наетите имоти, което е получено от ответницата. Касаторът не обосновава в изложението си специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, въпреки формалното твърдение за наличие на противоречие. Липсват наведени конкретни съображения, че даденото от въззивния съд разрешение на релевантния за изхода на спора въпрос е в противоречие с конкретна задължителна практика на ВКС и ВС, или с практика на ВКС, като не се позовава на конкретни разрешения в последната. Служебно известна на настоящия състав е формираната практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, в която е дадено разрешението, че наемното правоотношение се прекратява с достигането на писменото предизвестие /изявление, уведомление, покана и т.н./ до адресата. Връчването на нотариална покана е само един от начините за удостоверяване на това достигане, а исковата молба по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД има характер на предизвестие по смисъла на чл. 238, ал. 1 от ЗЗД. Един месец след връчването на препис от исковата молба на ответника договорът за наем е прекратен по отношение на него. Безсрочното наемно правоотношение се прекратява с изтичането на един месец от достигането на предизвестието до наемателя. Съгласно чл. 233 от ЗЗД, наетата вещ трябва да се върне в деня на прекратяване на наемното правоотношение. В този смисъл Решение № 325 от 28.04.2010г. по гр.д. № 498/2009г. на ВКС, IV ГО; Решение № 113 от 28.07.2009г. по т.д. № 753/2008г. на ВКС, II ТО и др. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, а обжалваното решение не противоречи на същата. При установената съдебна практика на ВКС, безспорните по делото факти и мотивите на обжалвания съдебен акт, теоретичният отговор на поставения въпрос за разграничение приложението на уговорките по договор за наем за определен срок след мълчаливото му продължаване в договор за наем за неопределен срок не би имал решаващо значение за изхода на конкретното дело. Ето защо по първия въпрос не е установено допълнителното основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Следващите въпроси са поставени в подкрепа на оспорването на правния извод на въззивния съд за неизправност на касатора – наемател по задължението му за срочно плащане на наемната цена. Тези правни изводи въззивният съд е извлякъл от анализа на събраните по делото доказателства в съвкупност и по отделно /изявления на ответницата; писмени и гласни доказателства; заключение на ССчЕ/. Т.е. изводът, че не е доказано пълно изпълнение на поетите от наемателя задължения е обусловен от извършената от въззивния съд преценка на съдържанието на доказателствата по делото. В този процес съдът не е обсъждал истинността на платежните нареждания. Поради това, че произтича от преценката на доказателствата, посоченият извод е от значение за правилността на обжалваното решение и отнасящите се до него въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на решението до касационен контрол. При направен от съда извод, че изпълнение на задължението за плащане на наемни вноски в срок по всеки от договорите не е доказано, въпросите под №№ 2, 3 и 4 не може да се квалифицират като обуславящи изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По тези въпроси също не е обоснован специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставените въпроси по същността си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, които според задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК не подлежат на обсъждане в производството по чл. 288 от ГПК и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите не кореспондират и с приетото в мотивите чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК към обжалваното решение, че представените от ответницата писмени доказателства за извършени нареждания за банкови преводи датират след 20.12.2020г. и са неотносими към релевантния въпрос. Евентуалната необоснованост и незаконосъобразност на тази преценка е от значение за правилността на въззивното решение, която може да бъде преценявана само в производството по чл. 290 от ГПК в случай на допуснато касационно обжалване, но не и в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Решението не е и очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. От съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г./, не е тъждествена с неправилността като основание за касационно обжалване, предвидено в чл. 281, т. 3 ГПК, като първата не е обоснована и не е установена по делото. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение