Определение № 4215 от 19.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1718/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Н. Г., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 16 от 26.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 430/2025 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, 3-ти граждански състав, с което е отменено първоинстанционното решение № 119 от 03.04.2025 г., постановено по гр. д. № 428/2024 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, и вместо това жалбоподателят /ответник по иска/ е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на ищеца Б. С. М. следните суми: сумата от 12 833,43 евро, обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, болки и страдания, вследствие на телесно увреждане, причинено на 10.09.2022 г., както и сумата от 438,18 евро – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за медицински консумативи и потребителски такси във връзка с извършено лечение, и двете ведно със законната лихва, считано от 10.09.2022 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се поддържа твърдение, че обжалваното решение е неправилно, тъй като било постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и било необосновано. Оспорват се изводите на съда относно механизма на инцидента, при който е пострадал ищецът. Прави се оплакване и във връзка с определения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, който касаторът счита за завишен и неотговарящ на принципа за справедливост.

Ответникът по касационната жалба Б. С. М., чрез процесуалния представител, в писмен отговор поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество изразява становище, че подадената жалба е неоснователна. Прави искане и за присъждане на разноски, за което представя договор за правна защита и съдействие от 16.03.2026 г.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта ѝ, с която се обжалва въззивното решение по отношение на предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. Според разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК не подлежат на касационен контрол решенията по въззивни дела с цена на иска под 5000 лв. В настоящия случай търсеното от ищеца обезщетение за имуществени вреди е в размер на 857 лв., респективно 438,18 евро. С оглед на това, в тази част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от Б. С. М. срещу първоинстанционното решение, с което са били отхвърлени предявените от него против Р. Н. Г. искове с правно основание чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца вреди в общ размер на 25 957 лв., от които 25 100 лв., обезщетение за неимуществени вреди, и 857 лв. - за имуществени вреди. Въззивният съд е посочил, че по делото не е спорно, както и е установено от възпроизведения в съдебното заседание на 14.01.2026 г. видеозапис от охранителната камера на бензиностанция „А.“, че на 10.09.2025 г. около 07:50 ч. на входа на бензиностанцията ищецът Б. М. като водач на мотоциклет спрял до шофьорската врата на бял микробус, управляван от свидетеля С. Г., за да му поиска обяснение за опасно шофиране – извършване на забранен ляв завой за навлизане в бензиностанцията, с което бил „засечен“. От видеозаписа, както и от съвпадащите твърдения на страните, въззивният състав е установил, че в този момент от пасажерското място на буса слязъл ответникът Р. Г., който се приближил до ищеца, и между двамата възникнало съприкосновение, при което ищецът паднал заедно с мотора на земята. Съдът е определил, че спорен между страните е механизмът на настъпването на вредите – дали ищецът е паднал, след като е бил бутнат от ответника, или това се дължи на загубата на равновесие след отправен удар с крак по него. Посочил е, че основната информация по въпроса се съдържа в приобщения по делото по реда на чл. 204 ГПК видеозапис от охранителна камера на бензиностанцията, имащ характера на пряко доказателствено средство. Съдебният състав, след като в съдебно заседание е изгледал видеозаписа е приел, че от него по категоричен начин е установено, че причина за настъпване на вредите е поведението на ответника, който след излизането от лекотоварния автомобил с бързи крачки се приближил странично към ищеца и го блъснал с две ръце. Аргументирал се е, че установеното от видеозаписа опровергава тезата на ответника, че се касае до ритник, който ищецът пръв му е нанесъл. Решаващият състав е подчертал, че именно ответникът е този, който тичешком се приближил до ищеца, след което незабавно и без забавяне го е изблъскал с двете си ръце, като в този момент вниманието на ищеца е било насочено към пътното платно, поради което не е забелязал приближаването на ответника и по никакъв начин не е реагирал на нападението. Посочил е, че този механизъм е бил потвърден и от свидетеля Ц. Й., служител на бензиностанцията, който лично е възприел приближаването на ответника към ищеца и бутането му с ръце. Съдът е пояснил, че нито във видеозаписа, нито в показанията на посочения свидетел се съдържат данни за боричкане между страните, което да потвърди защитната теза на ответника. Коментирал е и противоречието в свидетелските показания по отношение на твърденията на свидетеля С. Г., че видял от страничното огледало на буса как ищецът рита ответника, негов брат, като е приел, че показанията му не следва да се кредитират поради заинтересоваността на свидетеля от изхода на делото, както и поради противоречието им с останалия доказателствен материал. Съдът е направил извод, че основната и единствена причина за падането на ищеца е противоправното поведение на ответника, който го е изблъскал с двете ръце, докато първият е бил на мотора. Допълнил е, че този извод не се опровергава от представеното от ответника медицинско удостоверение, според което ответникът е получил изгаряне от втора степен на лявата подбедрица, кръвонасядания, охлузвания и травматични отоци на ляв крайник. Решаващият състав не е споделил изводите на първата инстанция, че съдържанието на медицинското удостоверение е в подкрепа на тезата на ответника, че е бил ритнат, а е приел, че установеното от съдебния лекар при освидетелстването на ответника потвърждава факта, че последният е паднал върху ищеца, вследствие на което е получил охлузвания по крака и се е изгорил от допира с ауспуха на мотоциклета. За ирелевантни е приел и твърденията, че причина за настъпване на конфликта е арогантното и провокативно поведение на ищеца, който препречил пътя на буса, за да търси обяснения от неговия водач, доколкото същите не обосновавали нито изключване, нито намаляване на отговорността на ответника. От приетата по делото медицинска експертиза съдът е установил, че вследствие на инцидента ищецът е получил руптура /скъсване/ на сухожилието на дългата глава на двуглавия мускул на дясната мишница в долната част. Приел е, че посоченото увреждане е в причинна връзка с поведението на ответника бутнал ищеца с двете си ръце, при което скъсването на сухожилието е настъпило при опита на пострадалия да задържи мотора. Пояснил е, че причинно – следствена връзка е налице, когато вредата е закономерна и логична последица на конкретно противоправно поведение, без което тя не би настъпила, като в случая процесното движение на ищеца, от което е настъпило увреждането, не би възникнало без бутането от страна на ответника. Съдът е коментирал изявлението на вещото лице в съдебно заседание, че хипертрофията на мускулатурата на ръката може да бъде благоприятстващ фактор за скъсване на сухожилието, като е приел, че посоченото има единствено хипотетичен характер и не оборва заключението, че скъсването на сухожилието се дължи на внезапната и силна контракция на мускула при опита на пострадалия да задържи мотора. Решаващият състав е направил извод, че по делото са установени кумулативно предвидените в чл. 45 ЗЗД предпоставки за ангажиране деликтната отговорност на ответника - противоправно деяние, вина, вреда и причинна връзка между вредите и деянието.

По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е съобразил изведеното в съдебната практика разбиране, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства като броя и характера на уврежданията, продължителността на възстановяването, претърпените физически болки и неудобства в ежедневието, последиците върху физическото и психическо-емоционалното състояние на пострадалия и т.н. В конкретния случай се е позовал на приетата и неоспорена съдебно-медицинска експертиза, от заключението на която е приел за установено следното: във връзка с претърпяното увреждане - скъсване на сухожилието на двуглавия мускул на дясната ръка в долната му част ищецът е постъпил за лечение в Клиниката по ортопедия и травматология на ВМА – София, където на 15.09.2022 г. е била извършена реинсерция на сухожилието с помощта на анкер № 1; скъсването на сухожилието на бицепса е свързано с внезапна и силна контракция на мускула, което води до авулзия (изтръгване) от залавното му място, съпроводено и последвано от болезнено „пукащо“ и парещо усещане, болка в предната част на лакътя, подуване в областта на мускула и лакътя и слабост при сгъване на лакътя, при което пострадалият не е могъл да извършва активни движения в пълен функционален обем с уредената ръка. Позовавайки се на заключението на съдебно-медицинската експертиза, съдът е приел, че периодът на пълно функционално възстановяване – обем движения и мускулна сила в лакътната става - е бил около 5 месеца и половина, за какъвто период ищецът е бил във временна неработоспособност, съобразно установеното от представените болнични листове. От свидетелските показания на сестрата на ищеца съдът е установил следните обстоятелства: след операцията във ВМА ищецът е изпитвал силни болки; за около три месеца носил презрамка на рамото; не можел сам да се обслужва, поради което се наложило свидетелката да се грижи за него; след сваляна на презрамката продължил да има болки в ръката, като по–голямо облекчение и възстановяване на функционалността ѝ почувствал след изтичане на 6 месеца от операцията; към настоящия момент продължавал да чувства болки при натоварване на ръката. Като е взел предвид установените обстоятелства относно характера на увреждането, лечението, периода на възстановяване, болките и ежедневните неудобства, претърпени от ищеца в тази връзка, обстоятелството, че и към момента продължава да изпитва болки, както и че за период от пет месеца не е могъл нито да полага труд като шофьор, нито да упражнява хобито си – управление на мотоциклет, което несъмнено е нарушило обичайния му начин на живот и е рефлектирало негативно върху психо-емоционалното му състояние, съдът е определил, че справедливото обезщетение за репариране на претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на сумата от 12 833,43 евро.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния състав в противоречие с посочена от касатора практика на ВКС, включително и задължителна такава:

1. „Длъжен ли е въззивният съд при отмяна на първоинстанционното решение и аргументиране на противоположен извод – за основателност на предявените искове – да обсъди своевременно наведените възражения на ответника в отговора към въззивната жалба и писмените бележки, да изложи мотиви, като даде отговор на изложените от въззиваемия конкретни съображения срещу твърдяната от въззивника порочност на решението, да обоснове решението си и прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните защитни доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, в мотивите на решението?“.

2. Въпросът за „същността на причинната връзка като материална предпоставка за наличието на сложния фактически състав на деликта, както и останалите му елементи“.

Поддържа се още наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

И двата въпроса касаят обстоятелствата около механизма на настъпването на инцидента. Същите повтарят поддържаната от ответника в хода на производството теза, че причината за падането на ищеца не е бутането от ответника, а собствено на ищеца движение /ритник/, при което е загубил равновесие, както и съответно възраженията в тази връзка относно липсата на причинно-следствена връзка между действията на ответника и настъпилото увреждане на здравето на ищеца. Съгласно даденото в ППВС № 7/1959 г. разрешение отговорността за непозволено увреждане се поражда при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. Съдебната практика приема, че тя представлява зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на делинквента. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата, т. е. условие, без което тя не би настъпила. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието. В същият смисъл е и цитираното от самия касатор решение по гр.д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г.о. Съобразно създадената задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която въззивната инстанция при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Съдът е длъжен да отрази тази своя преценка в мотивите към решението си, както и да обсъди всички доводи на страните, имащи значение за решаването на делото. В същия смисъл е и представеното решение по гр.д. № 1512/2017 г. на I т.о. на ВКС.

Въззивният съд не се е отклонил от тези принципни постановки. Видно от мотивите на обжалваното решение, съставът на апелативния съд е изпълнил задължението си - изложил е собствени мотиви по отделните оплаквания за неправилност на решението, включително противоречията в свидетелските показания, обсъдил е събраните доказателства – поотделно и в съвкупност, като съобразно твърденията на страните е дал отговори на спорните между тях въпроси. Той е основал извода си, че инцидентът се е случил по описания от ищеца в исковата молба начин, като се е позовал на ангажираните в хода на производството доказателства – на първо място - видеозапис от момента на съприкосновението на ищеца и ответника, от който е приел, че по категоричен начин е установено, че причина за настъпване на вредите е поведението на ответника, който след излизането от лекотоварния автомобил с бързи крачки се приближил странично към ищеца и го блъснал с две ръце. На второ място се е позовал на свидетелски показания на служител на бензиностанцията, очевидец на инцидента, както и писмени доказателства и приетата по делото експертиза. Коментирал е както противоречието в показанията на доведените от двете страни свидетели, като е изложил мотиви защо не кредитира тези на брата на ответника, така и изрично наличието на причинно-следствена връзка между действията на ответника и увреждането на ищеца с оглед различните от тези на първата инстанция фактически изводи и съответно правни изводи въз основа на това. Видно от мотивите на обжалвания акт, съдът е основал своите изводи за механизма на увреждането и причините за него на съвкупната преценка от събраните гласни и писмени доказателства. В този смисъл въпросите изразяват несъгласието на касатора във връзка с формирането на вътрешното убеждение на съда. Съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност. Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Следва да се посочи, че възражение за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51 ЗЗД е въведено едва в касационната жалба, поради което не е било разглеждано от двете инстанции и не е обусловило изхода на производството.

Твърденията в аргументацията към въпросите за допуснати от съда съществени процесуални нарушения при преценката на доказателствения материал, включително относно преценката на съдържанието на протокола за разпит на ищеца като свидетел в рамките на образуваното досъдебно производство, са неотносими на настоящия етап от производството пред ВКС, доколкото съдът не проверява обосноваността на изводите на съда преди допускането на касационното обжалване по същество. Дори и да бъдат разгледани, те не установяват различен механизъм. Напротив и в обясненията от 20.09.2022 г. и в протокола за разпит от 24.11.2022 г., дадени пред разследващ полицай при ОДМВР-Пазарджик, Б. М. е посочил, че „в следващия момент вратата на буса се отвори и бях съборен на земята, заедно с мотора“.

В заключение, по въпросите не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не обосновават допускането на касационното обжалване.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че в касационната жалба не се сочат конкретни явни и тежки пороци на въззивното решение, които да обуславят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване.

Поради изложените съображения, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ответника по касационната жалба /ищец в производството/ са дължими направените от него разноски в размер на 1300 евро, представляващи заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение