Определение № 4384 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4021/2024 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решение № 689 от 20.06.2024 год. по гр. д. № 861/2024 год. Окръжен съд - Варна, като въззивна инстанция, е отменил изцяло решение № 756 от 07.03.2024 год., постановено по гр. дело № 5982/2023 год. по описа на РС - Варна, XLVIII състав, като вместо него е постановил ново, с което е признато за установено по отношение на С. Г. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], [улица], че Община Варна, Булстат 000093442, с адрес: гр. Варна, бул. "Осми приморски полк" № 43, представлявана от Б. К., в качеството му на кмет, не е собственик на ПИ № *** по КК на [населено място], в.з. „Л.“ с площ от 1276 кв.м., при граници: ПИ с № № ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, *** и ***, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК и е осъдена Община Варна да заплати на С. Г. Г. разноските за първоинстанционното и въззивното производство в размер съответно 1 133.38 лв. и 920.15 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от Община Варна, чрез процесуалния представител гл. юрк. С. Н.. В нея се поддържат оплаквания за неправилността му поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. В кой момент е настъпила преклузия по чл. 133 ГПК, ако ответникът по предявен отрицателен установителен иск за собственост върху недвижим имот, с отговора на исковата молба не навежда конкретни придобивни основания с аргумент, че в рамките на състезателния процес и до приключване на устните състезания ще обоснове и наведе на вниманието на съда наличието на конкретни придобивни основания, които да бъдат съобразени с фактическите установявания и заключенията на СТЕ?; 2. Когато при предявен отрицателен установителен иск за собственост върху недвижим имот се установи, че в течение на продължителен период от време са действали повече от един на брой кадастрални планове, приемани са регулационни и други планове, но от записите по разписните листове към кадастралните планове е видно, че в рамките на продължителен период няма безспорни данни за упражняване фактическа власт (владение, стопанисване без документ за това), върху имота, как следва да се мотивира съдът, ако приеме, че хипотезата на предложение второ на чл. 6 ЗС /отм./, е оборена, съответно ако счете, че тази хипотеза не е оборена, а се е осъществила? Изложени са съображения, че допускането за разглеждане на касационната жалба ще допринесе за точното прилагане на закона в случаи като настоящия. В касационната жалба са изложени съображения за наличие на противоречиво разрешен от първоинстанционния и въззивния съд процесуалноправен въпрос. Посочено е също така, че несъвпадането на правните изводи на двете съдебни инстанции относно преценката за приложимостта на предл. 2 на чл. 6 ЗС /отм./, в коментираната в касационната жалба насока и при идентичност на възприетите и установени от двете инстанции факти по спора, което според процесуалния представител на касатора съставлява съществен мотериалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона по всички дела, които имат за предмет идентичен правен спор, усложнен от обстоятелството, че в течение на продължителен период от време са действали повече от един на брой кадастрални планове, приемани са регулационни и други планове, относими към решаването на спора. Сочи се, че въззивният съд не създава убеждение за точното прилагане на закона. Другата страна по спора – С. Г. Г., чрез пълномощника си адв. Д. С., в представения писмен отговор поддържа становище за липса на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Иска присъждане на разноски. Върховният касационен съд, в настоящия състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните, въз основа на данните по делото, намира следното: Въззивният съд приел, че фактическата обстановка по спора е правилно установена от първостепенния съд, поради което препратил към тази част от мотивите му, на основание чл. 272 ГПК. Направени са следните правни изводи: В конкретния случай предявеният отрицателен установителен иск за собственост е допустим от гледна точка на изискването за правен интерес, предвид твърденията, подкрепени с доказателства, че ищецът вероятно се легитимира като собственик на оригинерно основание на процесния имот – придобивна давност чрез владение, упражнявано в периода от 2007 год. до предявяване на иска в съда – 12.05.2023 год., като в полза на Г. е съставен КНА № 31, том 1, рег. № 52, дело № 31/13.11.2020 г. на Нотариус В. А., рег. № 244 на НК, с район на действие ВРС и съобразно установеното по делото, че ответникът – Община Варна, му оспорва това право, с оглед издадения Акт за частна общинска собственост № 10360/17.12.2019 г., с който имотът е актуван като общински. Посочено е, че въпросът дали процесният имот е идентичен с възстановения с Решение № 1476/18.04.2007 год. на ОСЗГ – Варна на наследодателя на ищеца, е ирелевантен, доколкото последният се позовава на самостоятелно оригинерно придобивно основание върху ПИ № *** по КК на [населено място], в.з. „Л.“ – давностно владение, упражнявано в периода от 2007 год. до датата на предявяване на настоящия иск - 12.05.2023 год. В този случай при избрания способ за защита с предявяване на отрицателен установителен иск доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация - въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот, като въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС в тази насока - Решение № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., ГК, Решение № 159/03.11.2023 г. по гр.д. № 4263/2022 г. по описа на ВКС, I г.о. Прието е по делото за безспорно, а и от събраните писмени доказателства се установява, че Община Варна е съставила АЧОС № 10360/17.12.2019 г. за процесния поземлен имот, с посочено правно основание за придобиване на собствеността чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. Сочи се, че съставянето на АЧОС, респ. липсата на такъв, не влияе върху режима на собствеността, тъй като с него само се констатира, че по силата на основанието, вписано в него, общината е станала собственик. Възможността собствеността да премине в общината възниква с приемане на Конституцията на РБ от 1991 г., където за първи път общинската собственост е призната за отделна форма на собственост. Подчертано е, че разграничението на двата вида собственост и отделянето на общинската от държавната собственост се извършва с измененията на чл. 6 ЗС /ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г. / и с § 6 и § 7 ПЗР ЗМСМА от 1991 г./. Посоченото в АЧОС основание - чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, не сочи на осъществяването на конкретно фактическо основание за придобиване на собствеността, доколкото тази разпоредба установява общо способите, посредством които общината може да придобие право на собственост - чрез правна сделка, по давност или по друг начин определен в закона. Простото възпроизвеждане в акта за общинска собственост на обща законова разпоредба, по силата на която единствено се изброяват начините за придобиване на общинска собственост, не е в състояние да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината. Посочено е още, че в депозирания от ответника отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК липсва позоваване на някакъв конкретен придобивен способ, който да легитимира общината като собственик на ПИ № *** по КК на [населено място], в.з. „Л.“. Подчертано е, че едва в хода на устните състезания пред ВРС ответникът посочва наличие на предпоставките за трансформиране на собствеността на Държавата върху процесния имот в общинска такава по силата на закона на основание § 42 ЗИД ЗОС. Въззивният съд е приел, че горното възражение е преклудирано съобразно разпоредбата на чл. 133 ГПК, поради което и не следва да бъде разглеждано от съда. Съдът е достигнал до извода, че Община Варна не е установила в настоящото производство да е собственик на процесния имот по силата на някакъв придобивен способ. С оглед гореизложеното, въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е основателен и като такъв подлежи на уважаване, като обжалваното решение се явява неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде признато за установено между страните, че общината не е собственик на ПИ № *** по КК на [населено място], в.з. „Л.“ с площ от 1276 кв.м., при посочените граници. За пълнота на изложеното е добавено във въззивното решение, че дори и позоваването на разпоредбата на § 42 ЗИД ЗОС от страна на ответника да беше своевременно направено, то същото се явява неоснователно. Разяснено е, че за да настъпят последиците на горната разпоредба е необходимо да се установи, че към 1999 год., когато е приета тази разпоредба, спорният имот е бил частна държавна собственост и отреждането му съгласно предвижданията на действащия към датата на влизане в сила на закона ПУП е за целите, посочени в този параграф, а именно - за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия. В тежест на ответника е да установи, че се касае за безстопанствен имот, който по силата на чл. 6 ЗС /отм./ е станал държавна собственост. Съгласно горецитираната разпоредба /в първоначалната й редакция - ДВ, бр. 92/1951 г./, държавна собственост са имотите, които Държавата придобива по установен от закона ред, както и имотите, които нямат друг собственик. Задължителната съдебна практика по приложението на чл. 6, пр. 2 ЗС /отм./ приема, че доказването на придобивното основание във втората хипотеза става чрез изследване на данните, които се съдържат в различни карти, планове, регистри и друга документация относно недвижимите имоти; ако при съставянето на тези карти и планове, респ. при отреждането със съответния план /кадастрален, регулационен или друг/, имотът няма известен собственик, то той се води за безстопанствен. В такъв случай имотът преминава в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик, така в цитираната практика - Решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на ВКС, І ГО; Решение № 27 от 15.04.2016 г. по гр. д. № 3554/2015 г. на ВКС, I ГО и др. Съдът е кредитирал заключението на вещото лице по приетата СТЕ като обективно и компетентно дадено, въз основа на което е установено, че първият план за територията, в която попада процесният е КП от 1969 год. с № 289, като в разписния лист същият е записан като собственост на Г. С. Д.. Следващите планове са КП от 1989 г. на м. „Л.“ и РП ВЗ „Л.“ от 1990 г., който касае уличната регулация. В разписния лист към КП от 1989 г. за ПИ № * /съответстващ на процесния имот/ няма вписан собственик, но има довписване с молив на собственик Г. С. Д.. С молив са довписани и част от съседите на имота. Едва в регистъра към КК от 2012 г. няма вписване на собственик за процесния имот. Установено е, че след одобряване на РП от 1990 г. предназначението на територията се променя от земеделска на урбанизирана с начин на трайно ползване – за вилно строителство, както и не се установява имотът да е бил внасян в ТКЗС, да е бил одържавяван по някакъв начин, поради което носител на правото на собственост върху него е останало лицето, посочено като заварено в имота в разписния лист към КП от 1969 г. От гореизложеното е обоснова извод, че ПИ № * не може да се счита за безстопанствен имот към приемане на разпоредбата на чл. 6 ЗС /отм./, тъй като по отношение на имота има вписан собственик, различен от Държавата както по КП от 1969 год., така и по КП от 1989 год., който е действащ към приемане на § 42 ЗИД ЗОС от 1999 год., поради което и Общината не може да се легитимира като собственик на процесния имот по силата на тази разпоредба. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. При тези съображения във въззивното решение, поставените в изложението въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Същите касаят правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства. Приема се от въззивния съд въз основа на подродбно изложени мотиви, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е основателен и като такъв подлежи на уважаване, като следва да бъде признато за установено между страните, че общината не е собственик на процесния поземлен имот. С оглед избраната формулировка, повдигнатите в изложението въпроси представляват по своята същност оплакване срещу изводите на въззивния съд относно обстоятелството, че Общината не е собственик на процесния имот. И двата поставени в изложението въпроси касаят правилността на въззивното решение и възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, и не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не могат да бъдат разглеждани в производство по реда на чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Следва да бъде изрично подчертано, че в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъде разглеждана и специфичната такава. За пълнота следва да посочено обаче, че поддържаното в изложението основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано по никакъв начин. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Такива съображения липсват в изложението, а искането за произнасяне на Върховния касационен съд и допускането на въззивното решение до касационно обжалване е обвързано само със съображения по съществото на спора, съответно по правилността на въззивното решение. Единствено текстовото преповтаряне на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с оглед прилагането им при идентични казуси, не представляват обосновка на твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед на тези съображения не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – въззивното решение не е вероятно недопустимо, тъй като е постановено по предявения иск с оглед търсената защита и при прочита му не се констатира законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика, което да обоснове очевидната му неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване. Затова не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно изхода на делото, на ответника С. Г. Г., чрез пълномощника си адв. Д. С., следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. - платено в брой, съгласно представен договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение