Определение № 4567 от 14.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1044/2024 г.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос: Уведомление за бъдещо получаване на арендно плащане по аренден договор /такова няма досега/ при изрично заявено несъгласие с размера на рентата и с начина на обработване на земята, представлява ли конклудентно действие от страна на правоприемника на арендодателя не получил още плащане, насочено към манифестиране на пълно приемане на договора за аренда, вкл. и размера на рентата? е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като съобразно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.

По същия обаче въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със съдебната практика.

В посоченото от касатора Решение № 12 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №1251/2017г. /цитирано и ОС- Монтана/, се приема, че договори за управление, какъвто е и договорът за аренда може да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ. Ако съсобственикът, сключил договора не притежава повече от половината от вещта, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици - заедно или поотделно, освен ако са го приели. Направен е извод, че договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо /например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания/.

Въззивният съд е посочил това решение като съдебна практика, според която пример за приемане на аренден договор, сключен от друг съсобственик, е получаването на арендното плащане, но не е изложил съображения, че по настоящото дело се установява приемане на плащането. Изводът, че договорът за аренда е приет от ищеца е направен предвид изрично записаното в поканата “от което следва да изпълнявате към мен задълженията Ви по договора и да ми заплащате дължимата рента“. Т.е. наличието или липсата на плащане не е било нито изследвано от съда, нито е било сред решаващите му мотиви за отхвърляне на иска в обжалваната му част.

Посоченото от касатора Решение №115 от 21.11.2017 г. на ВКС по гр. д. №997/2017 г., I г. о., ГК съдържа произнасяне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - поради необходимостта от създаване на съдебна практика по материалноправния въпрос: Дали арендатор, вписал продължаване на договора си за аренда със съсобственик след придобиване от трето лице на идеални части от имота, прехвърлени му от друг съсобственик, разполага с противопоставимо му основание да държи имота. В отговор на същия ВКС приема, че такъв договор за аренда не е противопоставим на трето лице, придобило след вписването му правото на собственост върху повече от 50% от съсобствеността, ако то се противопоставя на продължаващото ползване от страна на арендатора. При коректив, че не е налице идентичност на фактическата обстановка по двата казуса, се налага извод, че въззивното решение не е произнесено в противоречие с тази практика. С оглед изразената от ищеца воля в поканата задълженията по договора за аренда да се изпълняват към него, въззивният съд е формирал мотив, че е налице приемане /а не противопоставяне/ на договора от приобретателя доколкото той е продължавал да приема арендните плащания, който извод напълно съответства на по-горе посоченото Решение №12 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №1251/2017 г., II г. о.

Следва да се отбележи също, че посочените две решения на ВКС се отнасят до казуси, при които е налице правоприемство при договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50% от земята, докато в настоящия случай, анексът от 25.05.2021г. /промяната касае размера на арендното плащане/ е сключен от едноличния собственик на земята Г. Г., явяващ се праводател на ищеца. В същия е посочено, че останалите условия по договора за аренда от 28.02.2012г. не се променят, т.е. с подписването на този анекс Г. Г. изрично е приел договора за аренда вкл. и по отношение на срока му на действие. Липсва спор, че Г. Г. е едноличен собственик и управител на касатора „БЯ“ ТРЕЙД“ ЕООД.

Във връзка със следващите два въпроса: „След като законово вмененото уведомление по чл. 17, ал. 3 ЗАЗ от страна на правоприемника на арендодателя не представлява приемане на договор за аренда, може ли да се направи извод, че аренден договор е приет от него, след като ответника арендатор е уведомен, че следва да заплаща дължимата рента в бъдеще на правоприемника на арендодателя? Как по-ясно и категорично би следвало законосъобразно и неоспоримо да се изрази несъгласие с аренден договор - ако не писмено чрез нотариална покана достигнала до ответника, който не отговаря“ следва да се отбележи, че от правоприемника на арендодателя не се изисква приемане на договора, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 17, ал.2 ЗАЗ приобретателят на арендувания обект на договора замества арендодателя като страна в договора за аренда, ако същият е бил вписан. Т.е. новият собственик е обвързан по силата на закона от договора за аренда, сключен от неговия праводател и вписан по съответния ред, за периода на действието му, без да е необходимо някакво негово изявление в тази връзка, а уведомлението по ал. 3 има значение за посочване на лицето, към което следва да се извършва арендното плащане. Доколкото не се установява по този въпрос въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по него.

Във връзка с формулирания въпрос досежно задължението на въззивния съд да се произнесе и изложи мотиви по всички доводи във въззивната жалба, следва да се отбележи, че съдът не е допуснал соченото от касатора нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие със съдебната практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, като след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил и свои собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност, съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Въззивният съд е счел предявеният иск за неоснователен, след като е преценил, че самото уведомление за заместването по чл.17, ал.3 ЗАЗ не представлява приемане на договора, но изречението: „от което следва да изпълнявате към мен задълженията Ви по договора и да ми заплащате дължимата рента“, съдържащо се поканата, обуславя извода, че въззивникът е приел договора. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателствата в контекста на спорната пред него фактическа обстановка. Въззивният съд се е произнесъл по всички аргументи на ищеца, обективирани в исковата молба и доразвити във въззивната жалба.

От формулировката на последния въпрос не става ясно във връзка с какви твърдения на ищеца се поставя. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска по чл. 108 ЗС като недопустим и неоснователен. Вероятно въпросът е правокиран от липсата на изложени в отговора твърдения за съгласие и плащане по арендния договор. Такива ответникът не е бил длъжен да изразява, тъй като неговото оспорване и доводи кореспондират на предмета на доказване по предявения иск за собственост. Ответникът е възразил, че държи имота на правно основание, а именно валиден договор за аренда, като в тежест на ищеца е било да установи, че същият е прекратен или недействителен. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на валидното му сезиране, и обсъждайки в съвкупност всички събрани по делото доказателства, е достигнал до извода, че договорът за аренда не е прекратен, поради което предоставя противпоставими права на арендатора да обработва земята.

По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация също не се установяват, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържат единствено оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не се формулира въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, съобразно указанията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това развитите съображения са пряко относими към правилността на обжалвания акт по чл. 281, т. 3 ГПК, която се преценява едва само ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване /т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /.

Преценявайки останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска, тъй като няма вероятност то да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, ответникът има право на разноски, които съдът с оглед представения списък и доказателства, определя в размер на 1200.00 лв.