Определение № 50844 от 15.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1442/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Д. М. и Р. П. М., и двамата чрез адв. П., против решение № 9/19.01.2022 г. по гр. д. № 486/2021 г. на Окръжен съд – Враца.

Ответникът – Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подал отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е обезсилено решение № 260423/18.08.2021 г. по гр. д. № 956/2021 г. на Районен съд – Враца в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на Р. П. М. и на И. Д. М., конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия ищец Д. И. М. сума над общия претендиран от първоначалния ищец размер от 1 лев, а именно до сумата 2 999. 50 лв. - присъдена в полза на първата и до сумата 999. 50 лв. - присъдена в полза на втория, и е прекратено производството по делото в тази част като недопустимо.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че производството пред районния съд е образувано по предявен от Д. И. М. срещу ПРБ осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 1 (един) лев, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от незаконното обвинение, повдигнато по ДП № 79/2011 г. на Софийска градска прокуратура и поддържано по НОХД № 1369/2013 г. по описа на Районен съд - Враца и ВНОХД № 278/2015 г. на Окръжен съд - Враца, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда за част от деянията, предмет на обвинението – 08.10.2015 г. до окончателното й изплащане. В хода на делото ищецът е починал и на основание чл. 227 ГПК като ищци са конституирани неговите законни наследници Р. П. М. - преживяла съпруга и И. Д. М. - син.

Решаващият състав е намерил да са установени обстоятелствата от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца Д. М., произтекли от повдигнато и поддържано от прокуратурата незаконно обвинение в престъпление. В тази връзка е изтъкнал, че по делото е доказано, че с влязла в законна сила присъда М. е признат за невинен и е оправдан за едното от престъпленията, в извършването на които е обвинен. Установено е, че наказателното производство е продължило пет години, а от събраните гласни доказателства са установени факти за негативни последици на наказателното преследване върху личния и професионален живот на ищеца, върху психиката и самочувствието му. Тези последици според съда обосноват извод за търпени от пострадалия неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване на посоченото по - горе основание. По отношение размера на дължимата обезвреда за засегнатите нематериални блага втората съдебна инстанция е съобразила, че: 1/след завеждане на исковата молба първоначалният ищец е починал и като негови процесуални правоприемници по делото на основание чл. 227 ГПК са били конституирани неговите съпруга и син – настоящи касатори; 2/първоначалният ищец е претендирал обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 лв. и не е предприел приживе изменение на исковата претенция чрез увеличението й и 3/такова увеличение при условията на чл. 214, ал. 1 ГПК е извършено от процесуалните правоприемници на ищеца по строго личен иск, какъвто е този за обезщетение на неимуществени вреди. Ето защо е присъдено обезщетение определено по критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, преценката за което е ограничена до размера на съдебно предявеното вземане – от 1 лев. Произнасянето от първостепенния съд с присъждане на всеки един от двамата наследници на първоначалния ищец обезщетение над тази сума (в случая всеки един от процесуалните правоприемници е претендирал обезщетение от по 7 500 лв., поискал е изменение на иска до този размер, което е допуснато в първата съдебна инстанция) е намерено за недопустимо и решението му в тази част е обезсилено с прекратяване на делото в съответната част. Аргументирано е виждане, че увеличение на размера на искова претенция за неимуществени вреди, извършено от наследници на починал в хода на делото ищец, е недопустимо макар правото на обезщетяване по ЗОДОВ да е наследимо по силата чл. 6, ал. 1 от закона, който предвижда, че при смърт на увредения неговото право на обезщетение за имуществени вреди се наследява, а за неимуществени вреди – само ако е било предявено пред съд от увредения. При възникване на правоприемство в процеса правоприемниците са обвързани от положението, в което същият се намира в момента на встъпването им като страни. Прието е в обжалваното решение, че претенцията за неимуществени вреди е строго лична по своя характер и нейното предявяване е резултат от преценка на самия увреден – в случая наследодателят, и която може само да бъде продължена от неговите наследници по силата на законното процесуално правоприемство в хипотезата, когато при висящност на процеса ищецът е починал. При позоваване на съдебната практика на ВС на РБ, обективирана в определение № 455/17.05.1993 г. по гр. д. № 1810/1992 г. на ІV г. о. е обобщено от въззивния съд, че когато процесът е продължен от правоприемниците на ищеца, горният иск не може да бъде изменян по размер и страни именно поради строго личния му характер.

Развити са съображения, че претенцията за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди представлява иск за защита на лични нематериални права, изразяващи се във възможността да бъдат оценени парично и обезщетени по този начин лично изживени болки и страдания. Болките и страданията съставляват субективни състояния и изживявания, чиято оценка в парично изражение принадлежи единствено и само на пострадалия, както само негово е правото да претендира парична обезвреда. Ето защо, ако такава претенция не бъде предявена приживе, тя не може да бъде предявена от законните наследници на правоимащия след неговата смърт, тъй като не е част от наследствена маса. След смъртта на пострадалия в хода на иницииран от него съдебен процес, обезщетението за неимуществени вреди става наследимо само в размера, определен него, тъй като той е този, който ги е търпял, оценил и претендирал с иска за парично обезщетение. Прието е, че доколкото искът на Д. М. не е предявен като частичен, увеличаването на размера на претендираното от него обезщетение за неимуществени вреди от страна на неговите правоприемници е недопустимо.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, жалбоподателите поставят правни въпроси, които твърдят да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Съществува ли процесуалноправна възможност за изменение на иска за вреди от строго личен характер от страна на наследниците на починалото лице, доколкото правоприемството по чл. 227 ГПК настъпва по силата на закона?“

2. „Допустимо ли е изменение по чл. 214, ал. 1 ГПК на иск за неимуществени вреди от универсалните правоприемници, които са конституирани в хода на първоинстанционното производство след смъртта на ищеца?“

По първото питане се твърди отклонение на въззивния съдебен акт в обжалваната му част с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1646/30.11.1999 г. по гр. д. № 384/1999 г. на IV г. о.

Второто питане се повдига с доводи, че разглеждането му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради поддържаната от страната очевидна неправилност на въззивното решение в атакуваната му част.

Поставените от касаторите въпроси се припокриват по своето съдържание и се свеждат до това допустимо ли е процесуалните правоприемници на починалия в хода на делото ищец по иск за обезщетение на неимуществени вреди да го изменят при предпоставките на чл. 214, ал. 1 ГПК.

Питането е обуславящо за изхода по делото, тъй като касае правните изводи на въззивния съд по обжалваната част от решението и удовлетворява общо основание за селектиране на касационната жалба (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). Не е налице обаче специалната предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, доколкото не се установява твърдяното от касаторите противоречие с практиката на ВКС и ВС.

Правната теория и съдебна практика (цитираното в обжалвания акт определение № 455/17.05.1993 г. по гр. д. № 1810/1992 г. на ВС, IV г. о., както и определение № 290/12.05.2021 г. по т. д. № 1982/2020 г. на ВКС, I т. о., определение № 169/31.03.2009 г. по ч. т. д. № 11/2009 г. на ВКС, I т. о., определение № 325/19.06.2015 г. по т. д. № 59/2015 г. на ВКС, II т. о., определение № 756/04.07.2017 г. по гр. д. № 929/2017 г. на ВКС, IV г. о., а също решение № 2247/1.10.2019 г. по гр. д. № 4702/2018 г. и определение № 711/25.03.2013 г. по гр. д. № 843/2013 г., и двете на Апелативен съд - София) са последователни в разбирането, че претенцията за обезщетение на неимуществени вреди е строго лична по своя характер; че ако приживе пострадалият е предявил такъв иск процесът може да бъде продължен от неговите наследници; че ако обаче приживе не го е предявил, наследниците могат да претендират обезщетение само за собствените си болки и страдания, а не и за тези на непосредствено увредения. При смърт на ищеца след завеждане на исковата молба процесът може да бъде продължен от неговите наследници по силата на законното процесуално правоприемство, но само в рамките на вече заявеното спорно право – очертано със страни, предмет и размер, без да може да бъде изменян по размер и страни. Искът за обезвреда на засегнатите нематериални блага – болки, страдания, неудобства и др., произтекли от непозволено увреждане е строго личен, защото е свързан пряко със субективните преживявания на пострадалия, който именно е търпял болките, страданията и неудобствата. Затова процесуалните правоприемници на ищеца по чл. 227 ГПК по такъв иск са обвързани с положението на процеса към момента на възникване на правоприемството, включително със страните и размера на заявената претенция. Те встъпват в границите на упражненото от първоначалния ищец, а не и възможно, но неупражнено право на иск, поради което последващото му изменение от тях при условията на чл. 214, ал. 1 ГПК е недопустимо. Въззивният съдебен акт в обжалваната му част е постановен в пълно съответствие с горните правни разрешения, а цитираното от касаторите решение, с което се обосновава наличието на противоречие в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК представлява изолирана съдебна практика. Както вече се посочи, доминиращо в доктрината и установената съдебна практика е именно становището, че изменение на иска за неимуществени вреди от конституираните наследници на починал в хода на делото ищец е недопустимо, тъй като би се достигнало до подмяна на оценката, която пострадалият е извършил (дал е) за търпените от него чисто субективни преживявания – болки, страдания и неудобства, произтекли от деликта при съдебното предявяване на паричното вземане – търсената сума (при изменение на размера на претенцията), както и на субекта, посочен да отговаря за него (при промяна на страната на ответника по иска). Наличието на съдебна практика по въпроса пък изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, поради което същото не е налице.

Касаторите се позовават в изложението, част от съдържанието на касационната жалба на решение № 790/29.07.2011 г. по гр. д. № 148/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 87/14.07.2011 г. по т. д. № 688/2010 г. на ВКС, I т. о. без да отнасят към тях конкретен правен въпрос и да обосноват противоречието му с решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. Затова същите не следва да се обсъждат при преценка наличието на основанията за селектиране на касационната жалба.

Липсва и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация – сочената от касаторите очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, ВКС не е длъжен служебно да установи наличието на разглежданото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото мотивирането на предпоставките от състава му е в задължение изцяло на касатора. В случая обаче липсва изложена такава аргументация от страната.

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Предвид изхода на делото разноски за касаторите не се следват, а ответната страна не е претендирала разноски за настоящата инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.