Определение № 186 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1397/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№263476/29.01.2021г., подадена от Й. И. Б. от [населено място] и М. И. М. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв.Р. П. от АК-П., срещу решение №260561, постановено на 17.12.2020г. от Окръжен съд – Пловдив, ГК, VII-ми гр. състав по в.гр.д.№1339/2020г., с което е оставена без уважение подадената от тях молба с вх.№271343/01.12.2020г. за допълване на постановеното по делото решение №260361 от 12.11.2020г. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касаторите в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси, които са обусловили правните му изводи: 1.Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения и доводи на въззивника в подадената до него въззивна жалба, както и да обсъди всички относими доказателства и тяхното значение за релевантните по делото обстоятелства в случаите, при които съдът е извършил служебна проверка на основание чл.269 ГПК, от която е установил, че обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо поради неучастие на задължителен необходим другар, въпреки, че участието на последния се отрича и оспорва от въззивника; 2.Следва ли въззивният съд да се произнесе досежно всички наведени от страните правозащитни и правоизключващи възражения и доводи, както и да допълни на основание чл.250 ГПК решението си в случаите, когато въззивният съд е извършил проверка на първоинстанционното решение, но е постановил решението си по съображения, различни от изложените във въззивната жалба пороци на обжалваното решение. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК съделителите И. С. Х. и Ц. С. Г. чрез процесуалния си представител адв.Ц. Б., изразяват становище, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждане на направените по делото разноски. В писмено становище, подадено чрез процесуалния им представител адв.Г. Х., съделителите Е. Р. К. и Д. Р. Б. изразяват становище, че касационната жалба е основателна и следва да бъде уважена. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: С решение №4926, постановено на 19.12.2019г. по гр.д.№19839/2017г. по описа на Пловдивския районен съд, IV граждански състав, поправено с решение №1562 от 07.05.2020г. по същото дело, е отхвърлен предявеният от Й. И. Б. и М. И. М. против И. С. Х., Ц. С. Г., Е. Р. К. и Д. Р. Б. иск за делба на дворно място, цялото застроено и незастроено, с площ от 1170 кв.м., представляващо УПИ ........... от кв... по ПУП на [населено място], одобрен със заповед №232/1988г., ведно с построените в това дворно място двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 68 кв.м. и паянтова стопанска дървена постройка със застроена площ от 24 кв.м., отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК н.а.№..., том ..., рег.№..., дело №.../29.06.2015г., с който С. С. К., Й. И. Б. и М. И. М. са признати за собственици на 7/8 идеални части от този имот и е прогласена нищожността на договор за дарение от 29.06.2015г., сключен с н.а.№....., том ...., рег.№........., дело №..../29.06.2015г., с който С. С. К. е дарила на Й. И. Б. и М. И. М. притежаваните от нея 5/8 идеални части от имота. Така постановеното първоинстанционно решение е било обжалвано от Е. Р. К. и Д. Р. Б. с оплаквания за неправилност, както и от Й. И. Б. и М. И. М. с оплаквания за недопустимост и неправилност, подробно развити в двете въззивни жалби. С решение №260361, постановено на 12.11.2020г. по в.гр.д.№1339/2020г. Пловдивският окръжен съд е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, с указания на страните да бъдат дадени указания да предприемат действия за конституирането на лицето И. Б. З. като съделител, определяйки това лице като задължителен необходим другар в делбеното производство. Така постановеното въззивно решение не е било обжалвано. На 01.12.2020г. Й. И. Б. и М. И. М. са подали до Пловдивския окръжен съд молба, съдържаща искане за допълване на решение №260361/12.11.2020г., с твърдения, че въззивният съд не се е произнесъл по цялото им искане в подадената от тях въззивна жалба – не е обсъдил изтъкнатите от тях пороци на постановеното от първоинстанционния съд решение, не се е произнесъл по направените от тях искания и възражения за пороците, обуславящи недопустимостта, неправилността и необосноваността на постановеното от първоинстанционния съд решение, вкл. че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск за собственост от страна на ответниците и поради това неправилно е отменил нотариалния акт, с който предявилите иска лица се легитимират като собственици на претендираните от тях идеални части от имота. Поддържали са също така, че въззивният съд не се е произнесъл и по направените от тях възражения, че първоинстанционното решение е неправилно е необосновано като постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и при съществени процесуални нарушения, както и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане и преценка на писмените доказателства и свидетелските показания. Навели за довод, че липсва произнасяне и по искането им за присъждане на направените във въззивното производство разноски. Така подадената по реда на чл.250 ГПК молба е оставена без уважение с обжалваното решение. Въззивният съд е посочил, че при постановяване на решение №260361/12.11.2020г. е упражнен поисканият от жалбоподателите въззивен контрол върху първоинстанционното решение в рамките на правомощията на въззивната инстанция по чл.269 ГПК и в пределите на въззивните жалби, с които тази инстанция е била сезирана. Взето е предвид, че действително решението е постановено по съображения, различни от изложените във въззивните жалби и липсва произнасяне по доводите на жалбоподателите Й. И. Б. и М. И. М., но е прието, че това не съставлява основание за допълване на решението, тъй като съдът се е произнесъл изцяло по искането им за проверка на първоинстанционното решение. Изложени са съображения, че обсъждането на тези доводи при постановяване на въззивното решение не е било необходимо, тъй като по делото не е взел участие задължителен необходим другар, който е лишен от възможността да вземе становище и да ангажира доказателства по тях, поради което и същите следва да бъдат обсъдени от инстанциите при новото разглеждане на делото след редовното конституиране на страните. Изложени са също и съображения, че липсват основания за допълване на решението в частта му за разноските, тъй като производството по делото не приключва, а се връща за ново разглеждане, при което и в зависимост от изхода му инстанциите следва да се произнесат и по претенциите на страните за направените разноски. С оглед естеството на производството по чл.250 ГПК настоящият състав приема, че поставените от касаторите правни въпроси не обосновават наличие на поддържаното от тях основание за допускане на касационно обжалване. В производство по чл.250 ГПК съдът разполага с правомощието да допълни постановеното решение само когато в същото липсва произнасяне по предмета на правния спор, определен според особеностите на производството в съответната инстанция. Предметът на въззивното производство се определя от съдържащото се във въззивната жалба искане да осъществи инстанционен контрол по валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение в рамките на въведените с въззивната жалба оплаквания и задължението му да следи служебно за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение (чл. 269, изр. 1 ГПК). Когато първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, както е прието в т.2 на ТР №3/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, т.е. произнасяне по основателността на предявените искове, по които първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си в обжалваната му част. Само ако въззивният съд не се е произнесъл в тези рамки, решението му може да бъде допълнено по реда на чл.250 ГПК. Наведените от страните в производството доводи, възражения и оплаквания следва да бъдат обсъдени от въззивния съд в мотивите към решението, но не и да бъдат възпроизведени в неговия диспозитив. В хипотеза, при която в производството пред първоинстанционния съд не е участвало лице, което би имало качеството на надлежна страна, но не е било конституирано по делото, решението на първоинстанционния съд е недопустимо и след като го обезсили, въззивният съд връща делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд без да се произнася по съществото на спора. Ако според жалбоподателя тази преценка на въззивния съд е неправилна, той разполага с правото да обжалва въззивното решение пред ВКС. Предпоставки за допълване на въззивното решение с произнасяне по съществото на спора обаче не са налице в подобна хипотеза. И в този случай наведените от страните в производството доводи, възражения и оплаквания следва да бъдат обсъдени от въззивния съд в мотивите към решението, но не и възпроизведени в неговия диспозитив. Необсъждането на доводите, оплакванията и възраженията представлява касационно оплакване за неправилност на въззивното решение, но не и основание за неговото допълване по реда на чл.250 ГПК. Както е прието в решение №138 от 03.12.2014г. по гр.д.№1982/2014г. на II г.о. на ВКС, непълнота на решението, обуславяща допълване по чл. 250 ГПК, съотв. чл. 193 ГПК (отм.), е налице когато съдът не се е произнесъл по цялото искане на страната, като липсата на произнасяне следва да е налице както в мотивите, така и в диспозитива на съдебния акт (т.е. само непълнота в диспозитива подлежи на допълване). Непротиворечиво също така ВКС приема, че непълнота на решението е налице при липса на произнасяне по предявен иск, респ. по въззивна жалба, касаеща определени части на първоинстанционното решение, но не и при липса на произнасяне по доводи и възражения, освен в хипотеза, при която и по възраженията процесуалният закон предвижда произнасяне със сила на пресъдено нещо. В този смисъл решение №368 от 28.12.2012г. по гр.д.№340/2012г. Само когато съдът не се е произнесъл с диспозитив по цялото искане, в производството по чл.250 ГПК той дължи произнасяне и в мотивите по целия спорен предмет. Когато обаче въззивният съд се е произнесъл в обема на заявеното с въззивната жалба искане и е обезсилил, респ. отменил изцяло решението на първоинстанционния съд, непълнота на решението по смисъла на чл.250 ГПК не е налице. Липсата на произнасяне по всички наведени от страните доводи, оплаквания и възражения сочи на неправилност на основното решение, която може да бъде отстранена само по пътя на неговото обжалване, но не и по реда на чл.250 ГПК. Когато съдът се произнася по подадена жалба срещу постановено решение, което отменя и връща делото за ново разглеждане от друг състав като неправилно, така постановеният диспозитив е единствено възможният – в този смисъл решение №228 от 25.02.2014г. на I г.о. на ВКС, постановено по гр.д.№3968/2013г. Необсъждането на всички поставени от жалбоподателите въпроси (което е относимо и към доводите, оплакванията и възраженията) не съставлява непълнота на постановения съдебен акт по смисъла на чл.250 ГПК, в какъвто смисъл определение №110 от 25.03.2014г., постановено от състав на I г.о. на ВКС по гр.д.№4938/2013г. Както е прието в решение №454/22.10.2010г. по гр.д.№765/2010г. на ІІ ГО на ВКС, съдът дължи произнасяне с диспозитив само по надлежно заявените като искови претенции, а по възраженията – само когато това е изрично предвидено (възражения за прихващане и за подобрения, както и за право на задържане, по които се формира сила на пресъдено нещо). Постановява се диспозитив само по въпросите, по които съдът се произнася със сила на пресъдено нещо (в този смисъл т.18 на ТР 1/2000 год. на ОСГК на ВКС; решение №3/27.04.2016г. по гр.д.№3999/2015г.на IIг.о. на ВКС), както и по допълнителните искания, свързани с главния спорен предмет, например за лихви, присъждане на разноски и др., както е прието и в обжалваното решение. Непроизнасянето на въззивния съд по поставен във въззивната жалба въпрос според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, но не и наличие на основание за допълване на въззивното решение – определение №87 от 04.03.2020г. по гр.д.№3726/2019г. на I г.о. на ВКС. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е отказал да допълни постановеното на 12.11.2020г. решение с произнасяне по съдържащите се във въззивните жалби доводи за неправилност и недопустимост на решението на първоинстанционния съд извън констатирания от него порок. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение