Определение № 123 от 28.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 259/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на М. А. С. срещу определение № 1728 от 30.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1827/2021 г. на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София е потвърдил определение № 260287 от 23.05.2021 г. по т.д. № 102/2019 г. на Врачански окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за освобождаване от държавна такса за въззивно обжалване на постановеното по делото решение. За да постанови този резултат, въззивният състав е разгледал предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК и е съобразил, че жалбоподателят в декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК е удостоверил, че притежава дялове в търговски дружества на стойност 5100 лв. и земеделска земя – 19500 кв.м. Прието е, че тези обстоятелства обосновават неоснователност на оплакванията, че жалбоподателят притежава само запорирано и ипотекирано имущество и при съобразяване размера на дължимата държавна такса – 1017,29 лв. – съдът е приел, че не са налице предпоставките за освобождаване от задължението за внасяне на същата. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл.275,ал.1 ГПК, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С изложението, частният касатор е формулирал въпросите: „1. При произнасяне по направено искане за освобождаване от заплащане такси и разноски в производството следва ли общото материално състояние на молителя да се съпостави с останалите относими обстоятелства, декларирани от него?“, „2. Притежаването на определено движимо и/или недвижимо имущество представлява ли достатъчно основание съда да отхвърли молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК на лице, без да изследва останалите факти и доказателства по делото?“. Твърди се, че въпросите попадали в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъобразяване от въззивния съдебен състав с възприетото в определение № 361/05.10.2020г. по ч.гр.д. № 2725/2020г. на IV г.о. на ВКС, определение № 290/13.06.2016г. по ч.т.д. № 66/2016г. на II т.о. на ВКС, определение № 573/12.07.2011г. по ч.т.д. № 230/2011г. на II т.о. на ВКС, определение № 612/12.08.2010г. по ч.т.д. № 564/2010г. на II т.о. на ВКС. Страната поддържа още и очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК във връзка с втория поставен въпрос. Развити са подробни съображения за неправилност на съдебния акт, поради това, че че при постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е съобразил всички релевантни към производството обстоятелства, което довело до немотивираност на съдебния акт. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Така първият поставен въпрос е общ и относим към всяко производство по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. Или, същият е релевантен и в конкретния случай. Налице е общо основание за достъп до касационен контрол. Страната, обаче, не обосновава довод за приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са развити конкретни доводи за това по общо изброените актове на ВКС налице ли са различни отговори на поставения въпрос от тези, дадени от въззивния съд. При проверката осъществена от настоящия състав, не се констатира отклонение от цитираната от частния касатор съдебна практика на ВКС в процедирането на въззивния съд при преценката на относимите обстоятелства. С определение № 361/05.10.2020г. по ч.гр.д. № 2725/2020г. на IV г.о. на ВКС и определение № 612/12.08.2010г. по ч.т.д. № 564/2010г. на II т.о. на ВКС са разгледани хипотези, при които въззивният съд не е обсъдил всички представени доказателства. В случая както първоинстанционният съд, така и въззивният състав са извършили комплексна преценка на материалното състояние на жалбоподателя, събирайки допълнителни доказателства, извън представените от същия декларации, като са формирали извод за неоснователност на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК с оглед възможността за реализиране на доходи от неговото имущество, независимо от наложените възбрани и учредените ипотеки – обстоятелства, които ограничават възможността собственикът да се разпорежда с имотите си, но не и да реализира друг вид доход от тях. В тази посока, касаторът излага оплакванията за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване. Цитираното определение № 290/13.06.2016г. по ч.т.д. № 66/2016г. на II т.о. на ВКС третира хипотеза която при произнасяне по молбата по чл. 83, ал. 2 ПГК, която е непълна или неточна, съдът следва да изиска допълването й, респ. да даде възможност за изясняване на неточностите, а не да игнорира удостовереното от молителя. С определение № 573/12.07.2011г. по ч.т.д. № 230/2011г. на II т.о. на ВКС е застъпено разбирането, че отказът от освобождаване от държавна такса не може да почива на предположения от страна на съда. В настоящата хипотеза въззивният съд се е съобразил с посочената практика, като се е позовал и на събраните от първоинстанционния съд данни, без да се касае за непълен доказателствен материал или предположения, поради което не е налице идентичност между случаите, обуславящо приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.`1 ГПК. Същият е непълен и съдържателно не уточнява нито какви факти и обстоятелства следва да вземе предвид съда, нито какво страната влага в понятието „ определено имущество“. Освен това, по този въпрос липсва поддържана връзка с решаващите мотиви на съда, които са съсредоточени в обосноваване липсата на предпоставки за освобождаване на въззиваемия от държавна такса, поради наличието на достатъчно имущество, многократно надхвърлящо дължимата държавна такса за въззивното производство. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Така постановеното определение не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Видно от мотивите на въззивния съд, при постановяването му не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито е приложен несъществуващ закон, нито е налице превратно приложение на закона. Оплакванията на частните касатори за допуснати закононарушения и необоснованост представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК, неподлежащи на проверка в етапа по селектиране на касационните жалби, поради което не могат да обосноват допускане на исканото касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение