Определение № 1242 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4837/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и чл.274, ал.2 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на КПКОНПИ против решение № 127 от 21.07.2022 г. по въззивно гражданско дело № 94 по описа за 2022 г. на Пловдивския апелативен съд, 1-ви граждански състав, в частите, с които е отменено решение № 260916 от 18.7.2021 г. по гр. д. № 413 по описа за 2020 г. на Пловдивския окръжен съд за отнемане в полза на Държавата на основание чл.142, ал.2, т.1 във връзка с чл.141 от ЗПКОНПИ на поземлен имот с идентификатор 56784.520.796, находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените в имота две сгради, на основание чл.151 във връзка с чл.142, ал.2, т.1 във връзка с чл. 141 от ЗПКОНПИ сума в размер на 40 000 лв., представляваща пазарната стойност на отчужден недвижим имот с идентификатор 56784.520.263.1.83, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] и сума в размер на 3 419 лв., представляваща вноски на каса, извършени по банкова сметка в лева с IBAN: [банкова сметка] в „Юробанк България“ АД и е постановено друго решение за отхвърляне на исковете на КПКОНПИ за отнемане на това имущество, както и по частна жалба срещу определение № 411 от 8.11.2022 г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на КПКОНПИ за изменение на решението в частта за разноските.

Касаторът твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд в обжалваните части е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е въз основа на оспорени частни документи, а именно договор за заем и предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, на които не е доказана по безспорен начин доказателствената сила, да се черпят права от представилата го страна?

2. Допустимо ли е решението на съда да се основава върху надлежно оспорени частни документи, на които не е доказана по безпротиворечив начин доказателствената стойност?

3. Има ли качеството на трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК КПКОНПИ в производство по отнемане на незаконно придобито имущество по отношение на представените от ответната страна по делото като доказателства частни документи?

4. Какъв е характерът на паричните средства, внасяни от ответника по банковите сметки и представляват ли същите имущество, придобито от ответниците през проверявания период, дори и в случаите, когато паричните средства не са налични по банковите сметки в края на проверявания период или към датата на завеждане на иска? И ако да, то следва ли същите да се претендират в полза на държавата?

5. Коя от страните по делото следва да носи отговорността за сторените от КПКОНПИ разноски, когато искът за отнемане на имущество в полза на държавата е отхвърлен, но причина за това е единствено в поведението на ответника?

6. Прилага ли се чл.156, ал.6 от ЗПКОНПИ не само за отговорността на разноските по делото, но и за задължението за внасяне на държавна такса в съдебното производство по иска на Комисията за отнемане на имуществото в полза на държавата?

Ответникът по жалбите А. Г. В. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и частната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество е посочила в исковата молба, че ответникът А. Г. В. е бил привлечен като обвиняем за това, че е държал акцизни стоки без бандерол, което е престъпление, попадащо в обхвата на чл.108, ал.1, т.15 от ЗПКОНПИ. След като е била сезирана от прокуратурата, комисията е започнала проверка на имуществото на ответника, констатирала е значително несъответствие, поради което е поискала отнемане на подробно описаните недвижими имоти, моторни превозни средства и парични суми. Относно обектите, предмет на обжалваното решение, комисията е констатирала, че на 13.12.2012 г. ответникът е купил ап.2, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.“А“, ет.1 на площ от 19,04 кв.м. за сумата от 7 700 лв. Апартаментът е продаден на 25.04.2014 г. и на основание чл.149 от ЗПКОНПИ е проследено преобразуване на имуществото, от което се установило, че сумата от продажбата е вложена в закупуване на 16.05.2014 г. на апартамент №83, с площ от 34,31 кв.м., намиращ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]. На 10.12.2015 г. ответникът е продал този апартамент за 19 900 евро. Според комисията пазарната стойност на апартамента към датата на отчуждаване в размер на 40 000 лв. подлежи на отнемане, тъй като лицето не е разполагало със законни средства за придобиването му. На 25.05.2017 г. ответникът е закупил поземлен имот с идентификатор .........................., находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените в имота две сгради, който имот според комисията подлежи на отнемане. Поискано е и отнемане на сумата в размер на 3 419 лв., представляваща вноски на каса, извършени по разплащателна сметка в [банкова сметка] в „Юробанк България“ АД.

В отговора на исковата молба А. Г. В. е оспорил твърдението, че не е имал средства за закупуване на недвижимите имоти. Посочил е, че е взел заем от Ю. А. К. в размер на 8 000 евро за закупуване на първия имот, а за втория е получил средства от родителите си, които са продали свой недвижим имот на [улица]и са отишли да живеят при него в новия апартамент на [улица].

Пловдивският окръжен съд е постановил решение, с което е отнел в полза на държавата сумата от 40 000 лв., представляваща пазарната стойност на отчуждения апартамент №83 с площ от 34,31 кв.м., намиращ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]., отнел е в полза на държавата поземлен имот с идентификатор ..........................., находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените в имота две сгради, както и сумата в размер на 3 419 лв., представляваща вноски на каса, извършени по гореописаната разплащателна сметка в „Юробанк България“ АД.

Пловдивският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в тези части и е отхвърлил исковете на КПКОНПИ. По отношение на ап.2, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.“А“, ет.1 на площ от 19,04 кв.м. въззивният съд е приел въз основа на показанията на свидетелите Г. А. В. и Н. И. В., родители на ответника, че апартаментът е закупен за сумата от 8 000 лв., която е дарена от свидетелите. Посочил е, че доказването на договори на стойност над 5 000 лв. е допустимо със свидетелски показания, ако са сключени между роднини. Обичайно между роднини от права линия при дарения от подобен род не се съставят писмени договори, а имотът се „приписва“ на името на низходящия, тоест-той фигурира като купувач по договора, въпреки че средствата са дадени от родителите му. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите, тъй като са логични и житейски обосновани. Посочената от свидетелите стойност на закупуване на имота от 8 000 лв. е над данъчната му оценка към този момент и също има характер на обективен източник относно реалната му стойност към датата на придобиване. В тази връзка съдът е съобразил, че имотът е изключително малък, местоположението му е в кв. Изгрев на [населено място], който е краен квартал, обитава се основно от население от ромския етнос, като е общоизвестен факт, че цените там и в съседния[жк]са едни от най-ниските в града, което е продиктувано както от местоположението му така и от лошите социално-битови условия в тези райони. На 25.04.2014 г. този имот е продаден и пазарната му стойност към този момент е била 12 700 лв. Съвсем скоро след продажбата му ответникът купува друг недвижим имот- апартамент №83, с площ от 34,31 кв.м., намиращ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] на цена 23 587,30 лв. Във връзка със средствата за придобиване на този имот ответникът е посочил, че е вложил получените от продажбата на имота на [улица] средства, както и 8 000 евро, получени на заем от Ю. А. К., който работел в Холандия и имал свободни парични средства. За доказване на това обстоятелство по делото е представен писмен договор за заем с дата 11.08.2013 г., сключен между А. Г. В. като заемател и Ю. А. К. като заемодател, според който заемодателят отпуска на заемателя паричен заем от 8 000 евро, която сума се предава на заемателя в брой в деня на сключване на договора, който заем следва да бъде върнат в срок до три години. Договорът е оспорен от КПКОНПИ с възражения, че е без нотариална заверка и няма достоверна дата, както и че е съставен за целите на процеса. Съдът е констатирал, че се касае за договор, за който законът не изисква специална форма и е действителен. С оглед съдържанието този договор има характер и на разписка за получаване на сумата по заема в деня на сключване на договора. Изложил е съображения, че КПКОНПИ не е трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК, тъй като не черпи права от лицата, съставили документа, в това число към ответника, които могат да възникнат само при условие, че датата на документа е достоверна по отношение на КПКОНПИ. Комисията не е възразявала, че заемодателят не е разполагал със средства да отпусне въпросния заем, не е била оспорена и автентичността на подписите на лицата, поради което няма причина да се отрече сключването на договора и предаването на заемната сума. Ето защо въззивният съд е приел за доказано, че ответникът е получил заем от 8 000 евро, която сума е вложена при закупуването на апартамент № 83. Освен това в покупката е вложена и сумата от 12 700 лв., получена от продажбата на предишния апартамент, тоест- налице е трансформация на средства. Като се вземе предвид, че пазарната стойност на апартамент № 83 към датата на придобиване е 26 600 лв., то се налага извод че ищецът е разполагал със законни средства за придобиването му. След това, на 10.12.2015 г. е продал имота, получил е продажната цена в размер на 19 900 евро и е изтеглил тази сума от банковата си сметка. Това означава, че въпросният имот като имущество е трансформиран в паричната му равностойност, която се явява законен приход на ответника от продажбата, доколкото средствата, с които имотът е бил закупен, също имат законен произход. Тези средства от 19 900 евро са вложени в покупката на имота, находящ се в [населено място], [улица], който е закупен на 25.05.2017 г. на цена 75 281 лв./пазарна стойност 79 682 лв. според експертизата/. Остатъкът от продажната цена над 19 900 евро е получен от родителите на ответника, които са притежавали недвижим имот в [населено място], [улица]. Според предварителен договор от 15.05.2017 г. те са се задължили да прехвърлят собствеността върху имота на [улица]за сумата от 26 500 евро, заплатена към момента на сключване на договора. Предварителният договор е оспорен от КПКОНПИ с доводите, с които е оспорен и договорът за заем, а съдът е изложил същото съображение, че КПКОНПИ не е трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК, за да е необходимо спрямо него да се доказва достоверността на датата посредством посочените в тази разпоредба начини. Съдът се е позовал и на показанията на свидетелите В., според които с част от получената сума е бил погасен заемът на сина им от 8 000 евро към Ю. А. К., а остатъкът, тоест 18 500 евро, е вложен за закупуването на имота на [улица]. Показанията са кредитирани от съда, тъй като са логични и житейски обосновани и се подкрепят от предварителния договор от 15.05.2017 г. С получената от родителите сума от 18 500 евро и 19 900 евро от продажбата на предишния недвижим имот ответникът е притежавал общо 38 400 евро. По този начин ответникът е доказал твърдението си, че е разполагал със законни средства да придобие имота в [населено място], [улица] уговорена по договора цена от 35 000 евро.По отношение на искането за отнемане на сумата в размер на 3 419 лв., представляваща вноски на каса, извършени по разплащателна сметка в [банкова сметка] в „Юробанк България“ АД, съдът е констатирал, че сметката отдавна е закрита. Следователно се касае за пари, преминали през държането на проверяваното лице, които са потребени и не са налични към датата на завеждане на иска, поради което не подлежат на отнемане.

От така изложеното съдържание на обжалваните части на решението на Пловдивския апелативен съд не се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Не се установява приложение на несъществуваща правна норма, на правна норма в нейния противоположен смисъл или допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. Съдът не е отрекъл несъответствието между имуществото и разполагаемите доходи и затова в необжалваните части е потвърдил първоинстанционното решение за отнемане на част от имуществото. В мотивите, с които въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил исковете, няма явни противоречия. Напротив, въз основа на съвкупна преценка на всички събрани по делото допустими доказателства е извършен детайлен анализ на произхода на имуществото, с което са закупени недвижимите имоти. Ето защо касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението не следва да се допуска.

Първите три въпроса на касатора се отнасят до извършеното оспорване на достоверната дата на договора за заем и на предварителния договор за продажба на имота на родителите. Въззивният съд е приел, че Комисията не е трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК и този извод съответства на практиката на ВКС, съдържаща се в решения № 167 от 3.7.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г. на IV ГО, № 748 от 17.2.2011 г. по гр.д. № 801/2009 г. на IV ГО, № 84 от 23.6.2009 г. по т. д. № 681/2008 г. на II ТО, № 32 от 18.06.2019 г. по т. д. № 1109/2018 г. на I ТО на ВКС и др./. Ето защо разрешението на третия въпрос на касатора, дадено от въззивния съд, съответства на практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Според горецитираната практика/ решение № 167 от 3.7.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г. на IV ГО и посочените в него други решения на ВКС/ частният документ се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството и не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа. Затова, ако документът бъде оспорен, удостоверените от него факти подлежат на доказване по общите правила на ГПК. Страната не следва да разчита на доказателствената сила на представения по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва, защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, нито за вярна датата на съставянето. Касаторът застъпва становището, че разрешението на първите два въпроса противоречи на тази практика на ВКС относно доказателствената сила на частния документ. Въззивният съд обаче и по тези въпроси не е приел разрешения в разрез с приложимата практика. Доказването на датата на документа спрямо лицата, които не влизат в кръга на „третите лица“ по смисъла на чл.181 от ГПК става действително по общите правила. Тези правила не изключват, а напротив, дават възможността датата на частния документ да се доказва посредством свидетели/П. В., „Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес“, изд.1994 г., стр.65-66/. Същата възможност за доказване посредством свидетели важи и за съдържанието на документи и на договори на стойност над 5 000 лв. между роднини съгласно чл.164,ал.1, т.3 от ГПК, на която се е позовал въззивният съд. В случая изводите на съда не се основават само на частните документи/договор за заем и предварителен договор, а и на свидетелските показания и на обичаите в практиката. Затова по тези въпроси касационно обжалване също не следва да се допуска.

Същият извод следва и за четвъртия въпрос на касатора, чието разрешение съответства на т.2 на ТР по тълкувателно дело № 4/2021 г., според която не подлежи на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество. Останалите въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като не са от значение за изхода на спора, предмет на решението в обжалваните части. Тези въпроси касаят определението за отхвърляне на молбата за изменение на решението в частта за разноските, което подлежи на обжалване на основание чл.274, ал.2 от ГПК, без да е необходимо жалбоподателят да формулира въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Комисията е подала жалба срещу това определение, която е допустима, но е неоснователна. Позовавайки се на разпоредбата на чл.156, ал.6 от ЗКПКОНПИ, комисията е поискала решението по делото да бъде изменено, като разноските и държавните такси бъдат възложени на ответника. Разпоредбата на чл.156, ал.6 от този закон гласи, че когато ответникът по съответния иск представи пред съда доказателства, които е могъл да представи с декларациите по чл. 136 или 137 и не са събрани по независещи от Комисията причини, съдът може да му възложи изцяло или отчасти разноските по делото независимо от изхода на делото. Смисълът на тази разпоредба е, че комисията не би следвало да дължи разноските, които е сторила заради поведението на ответниците, които са притежавали безспорни доказателства за законно придобито имущество, но не са ги представили с декларациите по чл.136 или 137 от закона. Ако ги бяха представили, комисията не би предявила искове за отнемане на имуществото с установен законен произход и не би направила разноски по тези искове. Преценката дали това е така е предоставена на съда. В случая Пловдивският апелативен съд е достигнал до извода, че комисията не би си спестила разноските по делото, свързани с имуществото, което не се отнема. Изводът е правилен, тъй като е съобразен с процесуалното поведение на комисията-оспорванията на представените от ответника договор за заем и предварителен договор. Дори ответникът да беше подал декларация и да беше приложил тези документи, комисията би отнесла спора до съда и би извършила разноски по исковете за отнемане на това имущество. Ето защо обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение